О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№115
София, 17.03.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Камелия Маринова
Членове: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдията Донкова гр. д. № 3425/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адвокат В. К., като пълномощник на Б. К. Д. и В. Д. Г., срещу въззивно решение № 195 от 29.05.2019 г. по в. гр. д. № 283/2019 г. на Хасковския окръжен съд.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и към нея има приложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК с поддържано основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което е допустима.
Ответниците по касация М. Р. М. и К. Д. М. са подали писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който са изразили становище, че не следва да се допуска касационно обжалване.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното:
Предмет на предявените положителни установителни искове за собственост е установяване правото на собственост по отношение на ответниците върху селскостопанска сграда с идентификатор **** по кадастралната карта на [населено място], [община], със застроена площ 318 кв. м., ведно с правото на строеж върху мястото.
Ищците са изложили твърдения, че са придобили правото на собственост на основание наследствено правоприемство от К. К., починал през 2014 г. /баща на първата ищца и съпруг на втората/ и придобивна давност, вследствие на осъществявана фактическа власт с намерение за своене през периода от 2006 г. до неговата смърт, като след този момент владението е било продължено от ищците. Наследодателят и ищцата В. Г. са били признати за собственици на сграда № 02 – краварник, построена в същия имот /в която са отглеждали животни/, като са използвали и процесната сграда за съхранение на фуражи. Исковата молба е предявена на 27.04.2018 г.
По делото е установено, че с нотариален акт № */23.05.2013 г., издаден въз основа на обстоятелствена проверка, К. К. и В. Г. са признати за собственици по давностно владение в СИО върху сграда № 02 – краварник, съставляваща търпим строеж, построена в югозападната част на държавен поземлен имот № ** в землището на [населено място], начин на трайно ползване – стопански двор, ведно с правото на строеж. Правото на собственост върху описаната сграда е било прехвърлено на техния внук К. Б. И. /нотариален акт № * от 23.05.2013 г./.
С констативен нотариален акт № */28.02.2018 г. ответниците – съпрузи са признати за собственици по давностно владение в СИО на процесната стопанска постройка – краварник, с площ 318 кв. м., построена в същия имот, ведно с правото на строеж върху мястото. Описаните по-горе сгради са с обща преградна стена от плоскости. В нотариално дело № */2018 г., по което е издаден нотариалният акт, са приложени писмени договори за продажба на сграда от 20.08.2007 г. и от 26.11.2007 г., продадена от Ликвидационния съвет на ЗПК „Прогрес“ с първия договор на трето лице – К. В. К. /фактура № 79/ и закупена от ответника М. М. с втория договор.
В открито съдебно заседание на 21.08.2018 г. първоинстанционният съд е открил производство по чл.193 ГПК за проверка автентичността на договорите от месец август и месец ноември 2007 г. Ответниците са задължени да представят оригиналите на същите, назначена е графическа експертиза за установяване на времето на съставянето им, която е заличена по искане на ищците.
От събраните гласни доказателства /показанията на свидетеля К. И., ангажиран от ищците/ се установява, че заедно с дядо си е отглеждал животни, като са използвали процесната сграда за съхранение на фураж. В показанията на свидетелите Н. и И. също се възпроизвежда факта, че от 2006 г. тя е използвана от К. К. и първия свидетел. Посочените от ответниците свидетели /К., К., С. и А./ установяват, че К. И. е заплащал наем за ползването на сградата. Вторият свидетел /продавач по договора от 2007 г./ сочи, че от този момент ответникът е започнал да съхранява тикви. К. И. също е съхранявал фураж, като е заплащал наем първоначално на него, а след това на М. М.. Свидетелят сочи, че е наглеждал имота, за което е получавал възнаграждение от ответника.
С обжалваното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от касаторите искове. Прието е, че не е доказано въведеното от ищците придобивно основание, като в тази част е налице препращане към мотивите на районния съд. Обсъдени са гласните доказателства, като е направено заключение, че от тях не се установява упражнявано владение от страна на ищците. Посочено е, че от свидетелските показания е видно, че такава фактическа власт върху процесната сграда е установена от ответниците с начален момент 2007 г. /писменият договор за продажба не е произвел вещно-правно действие/, като към момента на издаване в тяхна полза на констативен нотариален акт е осъществен фактическия състав на придобивната давност.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните процесуалноправни и материалноправен въпрос, формулирани от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т.1 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС: 1. длъжен ли е въззивният съд да обсъди свидетелските показания; води ли необсъждането, неточното им интерпретиране и тълкуване до неправилни правни изводи; поддържа се противоречие с решение № 266/29.06.2011 г. по гр. д. № 1058/2010 г. на първо г. о.; 2. следва ли съдът да се произнесе с отделен диспозитив в решението по откритото производство по чл.193 ГПК за установяване неистинността на документ, ако не се е произнесъл с отделно определение; сочи се противоречие с ТР № 5/14.11.2012 г. по т. д. № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 296/20.12.2017 г. по гр. д. № 784/2017 г. на четвърто г. о. и решение № 66/25.04.2013 г. по гр. д. № 807/2012 г. на първо г. о., решение № 135/03.06.2010 г. по гр. д. № 820/2009 г. на четвърто г. о. и решение № 201/26.09.2013 г. по гр. д. № 2840/2013 г. на първо г. о.; 3. какъв е предмета на спора по предявен отрицателен установителен иск за собственост – установяване на правото на собственост на ищеца или на ответника; твърди се противоречие с ТР № 8/27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 113/12.06.2015 г. по гр. д. № 5835/2014 г. на първо г. о. и решение № 35/11.04.2017 г. по гр. д. № 3475/2016 г. на първо г. о.
Не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните:
Първият процесуалноправен въпрос е изведен от твърдението за необсъждане на събраните свидетелски показания в съвкупност със събраните писмени доказателства. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос. Въззивният съд е извършил комплексна преценка на достоверността на гласните доказателства в съответствие с приложеното решение № 266/29.06.2011 г. по гр. д. № 1058/2010 г. на първо г. о., като са използвани и правилата на логиката.
Вторият процесуалноправен въпрос не е разрешен в противоречие с приложената съдебна практика. Цитираното ТР № 5/14.11.2012 г. по т. д. № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС, е неотносимо към настоящия спор, доколкото в него е дадено тълкуване на въпроса допустим ли е иск за установяване неистинност на документ по чл.124, ал.4, изр.1 ГПК, ако ищецът извежда правния си интерес от възможността да се позове на влязлото в сила решение по установителния иск в производство по висящ процес, в който документът е бил представен, но ищецът е пропуснал срока за оспорването му по чл.193, ал.1 ГПК. Действително в мотивите на тълкувателния акт е посочено, че оспорването истинността на документ представлява по същността си предявяване на инцидентен установителен иск за установяване на неговата неистинност. Производството по чл.193 ГПК обаче е относимо единствено към процеса на доказване и цели да обори доказателствената сила на писмен документ. Доказването като съвкупност от процесуални действия, обхваща посочването, допускането, представянето, събирането и обсъждането на доказателствените средства, които имат правно значение само в рамките на конкретния процес. Спазването на правилата уреждащи доказването се осъществява по пътя на инстанционния контрол за правилност на съдебното решение, а силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение обхваща съществуването или несъществуването на предявеното материално право въз основа на конкретните твърдени в хода на процеса факти. Процесуалният закон свързва успешното провеждане на специалната процедура по оспорване истинността на документ с изключването му от допуснатите доказателствени средства и формиране на правните изводи относно спорното материално право без обсъждането му. Съгласно чл.194, ал.2 и ал.3 ГПК съдът дължи произнасяне по истинността на оспорения документ като разполага с избор да направи това с изрично определение или с решението си – само в мотивите, зачитайки или не доказателственото значение на документа или и в диспозитива, който в тази си част има характер на определение. Независимо от начина на произнасяне обаче преценката на съда за истинността на оспорения документ е част от изводите му, свързани с доказването и е от значение само в рамките на конкретния процес. Когато оспореният документ е от значение и за други правоотношения между страните то зачитането на доказателственото му значение ще се извърши в зависимост от процесуалното поведение на страните в новия процес – оспорен ли е документа и проведеното доказване. Оспорването на писмен документ по чл.193 ГПК прилича по съществото си на инцидентен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, но не е самостоятелна искова претенция, за да могат да се прилагат по аналогия указанията на ВС, дадени в ТР № 87/1954 г. на ОСГК, за произнасяне по оспорването в диспозитива на съдебното решение. Целта на това производство е, във висящ процес, да се определи дали дадено писмено доказателство следва да се обсъжда при изграждане на фактическите и правни изводи на решаващия съд или то да бъде изключено, като неистинско от доказателствения материал. Определението по чл.194, ал.2 ГПК е от същество за доказването. Ако не се е поизнесъл с нарочен акт преди даване ход на устните прения, съдът коментира този въпрос в мотивите на своето решение, като заключението му не намира отражение в диспозитива на акта по същество. В чл.236 ГПК е определено съдържанието на диспозитива на съдебното решение и в него не намират място определенията, свързани с изключването или не на доказателствените средства, нито тези определения подлежат на самостоятелно обжалване. В цитирания смисъл са решение № 270/19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г. на четвърто г. о. и определение № 251/20.06.2013 г. по ч. гр. д. № 3506/2013 г. на второ г. о., които се споделят от настоящия съдебен състав. Независимо от изложеното следва да се посочи, че липсата на произнасяне с отделен диспозитив в решението, не е от обуславящо значение за изхода на делото. Автентичността на документа /ответниците не се легитимират като собственици с договора за продажба, който не е сключен в изискуемата се форма/ не е от значение за преценката от кой момент същите са започнали да упражняват фактическа власт.
Третият материалноправен въпрос изобщо не е относим към настоящото дело, образувано по предявени положителни установителни искове.
В обобщение следва да се приеме, че не следва да се допуска касационно обжалване.
С оглед изхода на делото касаторите трябва да заплатят на ответниците по касация сумата 1 000 лв., представляваща направени разноски в настоящото производство /за адвокатско възнаграждение/.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 195 от 29.05.2019 г. по в. гр. д. № 283/2019 г. на Хасковския окръжен съд.
Осъжда Б. К. Д. от [населено място], [улица], [жилищен адрес] вх. „Б“, ап.11 и В. Д. Г. от [населено място], [община], да заплатят на М. Р. М. и К. Д. М. със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.2, адв. Д. А., сумата 1 000 /хиляда лева/ – разноски пред настоящата инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: