О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№34
София, 21.01.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на трети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Камелия Маринова
Членове: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдията Донкова гр. д. № 2627/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК.
С решение № 5 от 10.01.2019 г., постановено по въззивно гр. д. № 417/2018 г. на Варненския апелативен съд е потвърдено решение № 449 от 16.03.2018 г. по гр. д. № 873/2017 г. на Варненския окръжен съд, с което са уважени предявените от Е. П. К. и В. А. К. срещу „Димов Къмпани“ ЕООД – гр. София /в несъстоятелност/ отрицателни установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, като е признато за установено по отношение на ответника, че същият не притежава право на строеж върху конкретно описани обекти: подземни паркоместа от №* до № * включително, на първи и втори сутерен, магазин № * и магазин № * – на първи етаж, офиси с № *, *, *, *, *, *, *, *, на етажи от втори до шести, всички в бъдеща сграда в поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], учредено с нотариален акт №* /*** г., като погасено по давност на основание чл.67 ЗС.
Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от адв. Димитър Ганев и адв. Пейчо Попчев, като пълномощници на ответника. Жалбата е подадена срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и в срока по чл.283 ГПК. Изложени са твърдения за недопустимост на обжалваното решение. Поддържат се и основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, изр.3 ГПК – очевидна неправилност.
В изложението са поставени следните процесуалноправни и материалноправни правни въпроси: 1. от кой момент започва да тече срока на погасителната давност за упражняване на правото на строеж. Сочи се противоречие с ТР № 1/04.05.2012 г. по т. д. № 1/2011 г. на ОСГК, т.2, 2. не следва ли въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като извърши преценка на всички относими доказателства и обсъди доводите на страните, защитните им позиции и възражения. Сочи се противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, т.2, ТР № 1/04.01.2001 г., т.19; решение № 21/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на второ т. о., решение № 202/21.12.2013 г. по т. д. № 866/2012 г. на първо т. о., решение № 76/12.06.2012 г. по т. д. № 377/2011 г. на второ т. о.; решение № 581/30.09.2010 г. по гр. д. № 1019/2009 г. на трето г. о.; 3. длъжен ли е въззивният съд да приложи служебно императивна материално-правна норма, когато тя е от значение за решаване на спора. Поддържа се противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, т.1; 4. следва ли по предявен иск за погасяване на правото на строеж съдът да извърши преценка за съществуването на право на собственост в полза на ищците – учредители на правото на строеж, когато ответникът е въвел изрично възражение за това. Твърди се противоречие с решение № 190/18.03.2009 г. по гр. д. № 5045/2007 г. на трето г. о.; 5. съставлява ли изричното признание на правото на строеж и даването на съгласие за презаверяване на разрешението за строеж, основание за прекъсване на давностния срок по смисъла на чл.116, б. „а“ ЗЗД. По петия въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответниците по касация, чрез процесуалния си представител, считат, че касационно обжалване не следва да се допуска.
При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното:
Производството е образувано по предявени искове за признаване за установено, че учреденото право на строеж в полза на ответника е погасено по давност поради неупражняването му в петгодишния срок по чл.67 ЗС. Ищците са изложили твърдения, че на 13.05.2008 г. са учредили на ответното дружество право на строеж за изграждане на административна сграда, което не е било реализирано в горния срок. Исковата молба е предявена на 21.07.2017 г.
Ответникът е оспорил исковете. Посочил е, че давностният срок е започнал да тече от издаване на строителното разрешение, като строителството е започнало реално през 2010 г. В този период от време същото не е било реализирано по взаимно съгласие на страните /водени са преговори със собствениците на съседния имот/. Давността е била прекъсната със следните действия на възложителите, които съставляват признание на правото на строеж: подписани актове за установяване състоянието на строежа, декларация – съгласие за презаверяване на разрешението за строеж.
С договор за учредяване право на строеж, сключен с нотариален акт № */*** г., Е., А. и В. К. са учредили на „Димов Къмпани“ ЕООД безсрочно право на строеж за изграждане на административна сграда с подземен гараж в съсобственото им дворно място срещу задължението на дружеството да изгради при условията на сключен договор за проучване, проектиране и строителство на бизнес сграда от 02.03.2007 г. и съгласно одобрен архитектурен проект изцяло, изключително и само със собствени сили, средства, труд и материали административна сграда с подземен паркинг, със застроена площ 551,49 кв. м., включваща: на първи и втори сутерен – подземен паркинг; първи /партерен/ етаж – 4 магазина; от втори до шести етаж – 16 офиса, като запазват за себе си и учредяват на дружеството – приемател правото на строеж за конкретни обекти от сградата.
Предмет на цитирания договор от 02.03.2007 г. е извършването от изпълнителя на проучване, проектиране, изграждане и въвеждане в експлоатация на обект „бизнес сграда“, върху дворно място, съставляващо УПИ *-*, с площ * кв. м., изцяло със средства и за сметка на изпълнителя, срещу задължението на собствениците да му учредят право на строеж върху описания имот, като съгласно архитектурния проект собствениците ще запазят правото на строеж за обектите, които ще придобият /чл.1 и чл.5/. При учредяване на правото на строеж и след извършване на строителството собствениците на имота придобиват правото на собственост на обекти с площ равна на 35 % от общата Р., в която се включват всички обекти в сградата. Срокът за изпълнение на СМР и въвеждане на обекта в експлоатация с разрешение за ползване е 18 месеца след даване на строителна линия.
На 05.02.2010 г. е издаден протокол за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на строежа.
Съставени са актове за установяване състоянието на строежа при спиране на строителството поради смяна на строителя по реда на ЗУТ /на 19.08.2011 г. и 06.02.2012 г./. В декларация от 13.06.2014 г. възложителите са изразили съгласието си разрешението за строеж /издадено на 16.06.2008 г./ да бъде презаверено /заповед на главния архитект от 02.07.2014 г./.
По делото е безспорно установено със заключение на съдебно-техническа експертиза, че извършеното строителство е до плоча Б /2/ без фундаментната плоча от общо 7 плочи.
В обжалваното въззивно решение е прието, че строителството на сградата не е завършено до фаза „груб строеж“ по смисъла на параграф 5, т.46 от ДР на ЗУТ. Направен е извод, че правото на строеж не е упражнено въз основа на задължителните разяснения, дадени в ТР № 1/04.05.2012 г. по т. д. № 1/2011 г. на ОСГК, т.1. При изясняване на спорните по делото обстоятелства за началния момент, от който започва да тече погасителната давност и дали давностният срок е бил прекъсван, е посочено, че срокът за упражняване на правото на строеж е започнал да тече от сключване на договора за суперфиция. Ищците не са поели задължение да извършат някакви фактически или правни действия за започване на строежа. Същите е следвало да оказват единствено съдействие на суперфициаря при изпълнението на строителството и съпътстващите го административни процедури по ЗУТ. Ответникът не е въвел възражения за недобросъвестно поведение от страна на учредителите на суперфицията във връзка със снабдяването с необходимите строителни книжа и фактическото започване на строителството, нито за наличието на други обективни пречки. Евентуално водени преговори със собствениците на съседен имот с цел изменение на параметрите на застрояването не рефлектират върху началния момент, тъй като липсва постигнато между страните съгласие за отлагане действието на договора. Не е налице основание за прекъсване на давността по смисъла на чл.116, б. а“ ЗЗД. Подписването на актовете за установяване състоянието на строежа, както и на декларация – съгласие за презаверяване на разрешението за строеж, не съставляват признание на правото по смисъла на горната разпоредба.
Не е налице вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение поради следните съображения:
Недопустимостта е обоснована с липсата на правен интерес за ищците от предявяване на отрицателни установителни искове за установяване несъществуването на право на строеж в полза на ответника, поради погасяването му по давност.
Налице е правен интерес от установяване несъществуването на правото на строеж /погасяването му в полза на собственика на терена/. Същото ограничава правото на собственост, като се извежда от него. Правото на строеж не може да съществува в латентно състояние неограничено във времето. По разпореждане на закона същото е уредено като срочно упражняващо се. Съществуването му неограничено във времето създава неяснота в отношенията между собственика и суперфициаря и препятства упражняването на правото на собственост в пълен обем, затова във всеки момент, като твърди, че е изтекъл законоустановения петгодишен срок за упражняването му, за собственика на терена съществува правен интерес да установи погасяването му. Горното следва и от общите постановки на ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по така формулираните процесуалноправни и материалноправни въпроси, с които е обосновано приложното поле на чл.280, ал.1, т. 1 и т.3 ГПК.
Поставеният първи въпрос в изложението не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Същият е разрешен в съответствие с постановките на ТР № 1/04.05.2012 г. на ОСГК, т.2, като е прието, че срокът за упражняването на правото на строеж е започнал да тече от пораждане действието на договора /сключването му/. Дори да се приеме, че този срок е с начален момент 05.02.2010 г., когато е съставен протокола за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво /чл.157, ал.1 ЗУТ/, срокът за реализирането му също е изтекъл.
С приложението на цитираната разпоредба е обоснован и третия процесуалноправен въпрос в изложението, като е посочено, че съдът е бил длъжен служебно да приложи тази императивна материално-правна норма, от значение за решаване на спора. Същата обвързва фактическото начало на строителния процес с посочения по-горе момент, който е следвало да бъде приет за начален по отношение на давностния срок. Поради изложените по-горе съображения констатацията, че от този момент е започнал да тече срока за упражняване на правото на строеж, не би довела до промяна в решаващите изводи на въззивния съд.
Вторият въпрос също не може да обуслови достъп до касационен контрол. В съответствие с приложената съдебна практика, свързана със задълженията на въззивния съд, той е обсъдил възраженията на касатора и въведените от него доводи, като е изложил подробни аргументи за тяхната неоснователност.
Поставеният четвърти въпрос е изведен от тезата на касатора, че ищците не са собственици на дворното място, върху което е учредено правото на строеж. В решение № 87/04.12.2017 г. по гр. д. № 4699/2016 г. на ВКС, второ г. о. е прието, че ответникът по иск за признаване за установено, че учреденото в негова полза право на строеж е погасено по давност, поради неупражняването му в петгодишния срок по чл.67 ЗС, не може да оспорва правото на собственост на ищеца, когато не заявява собственически права върху имота и същевременно се позовава на валидно учредено право на строеж от същия праводател. Посочено е също така, че при липсата на спор относно действителното му възникване в полза на ответника по иска, каквато е настоящата хипотеза, преценката за съществуването на правото на собственост върху имота в патримониума на ищеца е извън предмета на делото, който предопределя защитата на ответника и обуславя неговите възражения. Обжалваният въззивен акт е изцяло съобразен с горното разрешение. Представеното с касационната жалба решение № 190/18.03.2009 г. по гр. д. № 5045/2007 г. на трето г. о., с което се твърди противоречие, не е постановено в производство по чл.290 ГПК.
Петият въпрос е свързан с твърдяно наличие на признание за съществуването на правото на строеж, водещо до прекъсване на давността по смисъла на чл.116, б. „а“ ЗЗД. Решаващите мотиви на въззивния съд са направени след преценка на следните действия, извършени от ищците: подписване на актове за установяване състоянието на строежа при спиране на строителството поради смяна на строителя по реда на ЗУТ /на 19.08.2011 г. и 06.02.2012 г./ и на декларация – съгласие за презаверяване на разрешението за строеж /на 13.06.2014 г./. Описаните действия са израз на оказано съдействие на учредителите на правото за изпълнение на договора. Предвидените в ЗУТ административни процедури за осъществяване на строителството са наложили горното съдействие. Според чл.153, ал.2 ЗУТ разрешението за строеж губи действието си, ако в продължение на три години от влизането му в сила не е започнало строителството или в продължение на пет години не е завършен грубият строеж, освен ако не бъде презаверено в едногодишен срок. Предвид необходимостта от изпълнение на това изискване, както и на задължението за съставяне на констативни актове при смяна на строителя, тези действия не могат да доведат до прекъсване на давността.
В обобщение, поставените в касационната жалба въпроси, обуславящи за конкретния изход на делото, са разрешени в обжалваното въззивно решение в пълно съответствие с установената съдебна практика, поради което касационно обжалване не може да бъде допуснато на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Поставеният пети въпрос в изложението не е от значение за развитието на правото и по същия е налице трайно установена съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване.
Не е налице и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, установима от неговото съдържание.
Горните съображения обуславят отказ за допускане на касационно обжалване.
Не е направено искане за присъждане на разноски в настоящото производство от ответниците по касация, поради което такива не трябва да се присъждат.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 5 от 10.01.2019 г., постановено по въззивно гр. д. № 417/2018 г. на Варненския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: