О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№444
София, 31.10.2019 година
Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдия Емилия Донкова гражданско дело № 1952 от 2019 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на адв. Желю Хубеков като пълномощник на Д. Д. Б. срещу въззивно решение № I-18, постановено на 20.02.2019 г. по в. гр. д. № 44/2019 г. по описа на Бургаския окръжен съд, с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявения от касатора срещу С. Д. Д. иск за делба на следния недвижим имот, представляващ апартамент, а именно: самостоятелен обект в сграда с идентификатор **** по кадастралната карта на [населено място], с площ 94,90 кв. м., заедно с прилежащото му избено помещение и 3,367 % ид. ч. от общите части на сградата и искането с правно основание чл.537, ал.2 ГПК за отмяна на констативни нотариални актове № * и № * от *** г., в частта им относно удостовереното право на собственост на ответника върху 2/6 ид. ч. от имота.
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси, разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС:
1. не е ли сънаследникът държател на идеалните части на другия сънаследник и не следва ли да се демонстрира от негова страна намерение за своене, за да се приеме, че могат да бъдат придобити по давност идеалните части на другия сънаследник, като се поддържа противоречие с решение № 270/20.05.2010 г. по гр. д. № 1162/2009 г. на ВКС, второ г. о. и решение № 144/11.01.2018 г. по гр. д. № 4736/2016 г. на ВКС, първо г. о.
2. не е ли недопустим отказът от бъдещи права, обективиран в декларациите, на които е изградил изводите си въззивния съд; сочи се противоречие с решение № 416/11.05.2016 г. от по гр. д. № 2612/2015 г. на ВКС, четвърто г. о.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
Предявеният пред районния съд иск е за делба на процесния апартамент, като са изложени твърдения, че ищцата притежава право на собственост върху 2/6 ид. ч. от същия, а ответникът – 4/6 ид. ч. Страните са съсобственици на основание наследствено правоприемство от родителите си П. К. Д. /починала през 1989 г./ и Д. С. Д. /починал през 1998 г./ Не е спорно, че правото на собственост е принадлежало на общите наследодатели при условията на СИО. Ищцата е дарила на ответника собствената си 1/6 ид. ч., получена по наследство от нейната майка /нотариален акт № * от *** г./. Ответникът се е снабдил с констативен нотариален акт № */*** г., с който правото му на собственост е било признато върху 5/6 ид. ч. от имота на основание наследство и давност, както и с констативен нотариален акт № * от същата дата за целия имот. Направено е и искане за отмяна по реда на чл.537, ал.2 ГПК на цитираните по-горе нотариални актове, удостоверяващи правото му на собственост, в частта за притежаваните от ищцата 2/6 идеални части.
Във въззивното решение е прието, че ищцата е изгубила правото си на собственост върху притежаваните на основание наследяване идеални части от процесния имот, които са били придобити от ответника. Изложени са съображения, че между страните е било постигнато съгласие цялата фактическа власт върху имота да му бъде предадена. Изводът за наличие на такава уговорка е направен въз основа на анализ на декларации от 1981 г. и 1994 г., изразяващи волята на ищцата именно в този смисъл, обсъдени в съвкупност със събраните гласни доказателства. Посочено е, че тези декларации нямат вещно-правно действие, но незачитането им от гледна точка субективното отношение на сънаследниците да считат процесния имот не като сънаследствен, а като имот само на ответника, би довело до нарушаване правилата на логическата преценка на доказателствата по делото. Осъществен е фактическият състав на придобивната давност, изтекла в негова полза относно принадлежалите на ищцата идеални части /получени по наследство от бащата/ от правото на собственост върху имота. Налице е препращане към мотивите на първоинстанционния съд в частта им, в която е прието, че в случая не е било необходимо да се демонстрира промяна в намерението на ответника. Заявените от ищцата претенции върху имота са след изтичане на необходимия десетгодишен период от време /считано от 1998 г./ и след снабдяване на ответника с констативен нотариален акт, т. е. след завършване на фактическия състав на чл.79 ЗС.
Не съществуват предпоставки за допускане на касационно обжалване по първия поставен материалноправен въпрос за завладяване правата на другия сънаследник. В цитираното с жалбата решение № 270/20.05.2010 г. по гр. д. № 1162/2009 г. на ВКС, второ г. о., действително е обсъждан този въпрос, като е прието, че завладяването следва да бъде демонстрирано чрез действия, които недвусмислено отразяват намерението за своене и отричане правата на останалите сънаследници. Не е налице обаче сходство с конкретния случай, при който ответникът е установил самостоятелна фактическа власт върху делбения имот въз основа на предварителна уговорка с ищцата за предаване на владението. Неговото предаване при съгласие на другия сънаследник не предполага специална форма, каквато обективното ни материално право предвижда за разпоредителните действия с право на собственост. Доказването е допустимо с помощта на всички доказателствени средства. В настоящата хипотеза сънаследниците са обективирали волята си относно съсобствените имоти в писмени декларации, като тази воля следва да бъде зачетена като воля за предаване на владението /ищцата е посочила, че няма претенции по отношение на процесния имот, тъй като е получила друг сънаследствен имот/. Именно в този смисъл е становището в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 144/11.01.2018 г. по гр. д. № 4736/2016 г. на ВКС, първо г. о., цитирано в мотивите на въззивния съд и представено от касатора. В решение № 3/25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на ВКС, първо г. о., също е прието, че когато владението е установено чрез предаване на фактическата власт и няма данни тя да е отнета, действа презумпцията на чл.69 ЗС и на чл.83 ЗС – приема се, че имотът се владее от владелеца за себе си и без прекъсване. Същото тълкуване е възприето и в решение № 32/08.02.2016 г. по гр. д. № 4591/2015 г. на ВКС, първо г. о. Съгласно разясненията, дадени в ТР №1/06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС по тълк. д. №1/2012 г., в случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическата власт върху целия имот в срока по чл.79 ЗС. От съществено значение при позоваване на придобивна давност в отношения между сънаследници следователно е основанието, на което един от тях е започнал да упражнява фактическата власт върху съсобствения имот. При положение, че владението му е било предадено от другия съсобственик, следва да се приеме, че фактическата власт върху имота е установена като самостоятелна такава с намерението да се придобие собствеността. В този случай не е необходимо да се демонстрира промяна в намерението, с което се упражнява тази власт.
Не съществува и основание за допускане на касационно обжалване по втория формулиран в изложението материалноправен въпрос, който не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. В същите е прието, че страните са постигнали съгласие за разпределение на съсобствените имоти и за предаване владението на процесния на ответника, а не е обосновано заключение за отказ от бъдещи права. Тези изводи са направени не само въз основа на писмените декларации, но и след анализ на гласните доказателства, обсъдени в съвкупност с тях. Не е налице поддържаното противоречие с решение № 416/11.05.2016 г. от по гр. д. № 2612/2015 г. на ВКС, четвърто г. о., в което се разглежда действието на споразумение между страните за обезщетяване на вреди от трудова злополука, което има действие само за съществуващите към момента на сключването му вземания и е посочено, че това действие не се разпростира по отношение на вземанията за вреди, които са настъпили след този момент или за вредите, които към този момент не са били известни.
Изложеното обуславя отказ да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
Ответникът по жалба не е представил доказателства за направени разноски в настоящото производство, поради което такива не следва да се присъждат.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № I-18, постановено на 20.02.2019 г. по в. гр. д. № 44/2019 г. по описа на Бургаския окръжен съд.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: