О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№212
София, 02.05.2019 година
Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдия Емилия Донкова гражданско дело № 353 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на адв. В. З., като пълномощник на С. Т. С., срещу въззивно решение № 5074, постановено на 25.07.2018 г. по в. гр. д. № 14853/2017 г. по описа на Софийски градски съд, в частите, с които е потвърдено решение № 6331 от 12.01.2017 г. по гр. д. № 15689/2014 г. на Софийски районен съд, 48-ми състав, за отхвърляне на предявения от касатора иск за признаване за установено на основание чл.124, ал.1 ГПК по отношение на Д. Д. С., че ищецът е собственик на гараж №1, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] състоящ се от една гаражна клетка, със застроена площ от 23,65 кв.м., заедно с 0,469 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, при съседи: коридор, коридор на мазета на вх. „В”, за разликата от 3/4 ид. ч. от процесния имот /над уважената 1/4 ид. ч., за която е признато правото му на собственост/, и е уважен предявеният от Д. Д. С. насрещен иск с правно основание чл.108 ЗС за установяване правото му на собственост и предаване на владението върху 1/2 ид. ч. от имота.
В изложението към подадената касационна жалба се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. задължен ли е въззивният съд да обсъди поотделно и в съвкупност всички релевантни по делото факти и доказателства и съставлява ли необсъждането им съществено процесуално нарушение; поддържа се противоречие с решение № 129/29.06.2015 г. по гр. д. № 7040/2014 г. на трето г. о.; решение № 42/28.03.2016 г. по гр. д. № 5550/2015 г. на второ г. о.; решение № 62/18.02.2011 г. по гр. д. № 955/2010 г. на трето г. о.; решение № 508/18.06.2010 г. по гр. д. № 1411/2009 г. на трето г. о.; 2. правно релевантен и допустим ли е във въззивното производство доводът, че наследодателят Т. В. не е могъл да изразява правно-валидна воля, с оглед невъзможността да упражнява фактическа власт върху имота; сочи се противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, т.4 и ТР № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т.6 и т.12; 3. възможно ли е съсобственик на недвижим имот, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането си във владение. Изложени са доводи за очевидна неправилност на обжалвания акт, основаващи се на твърденията на касатора за допуснати процесуални нарушения при преценката на доказателствата относно обстоятелството дали и от кой момент той е владял имота.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба Д. Д. С. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:
Районният съд е бил сезиран с предявен от С. Т. С. против Д. Д. С. установителен иск за собственост на процесния гараж. Ищецът твърди, че родителите му са притежавали право на собственост върху него в режим на съпружеска имуществена общност. Неговата майка К. В. починала на 25.02.2001 г., като завещала своята част от имота на ответника (неин внук), а баща му Т. В. починал на 30.03.2007 г. и оставил за свои наследници двамата си сина (С. Т. С. и Д. Т. С.). Ищецът твърди, че е наследил 1/4 ид. ч. от имота от баща си, тъй като оставеното от Т. В. завещание в полза на ответника е нищожно на основание чл.42, б.„б“, пр.2 ЗН, вр. чл.25, ал.1 ЗН – не е написано и подписано от завещателя. Релевирано е и възражение за унищожаемост на завещанието на основание чл.43, ал.1, б. „а“ ЗН като съставено от лице, което по време на изготвянето му не е било способно да завещава. Поддържа се, че останалата част от имота /3/4 ид. ч./ ищецът е придобил по давност, тъй като след смъртта на майка му през 2001 г. непрекъснато и необезпокоявано е владял имота, стопанисвал го е и се е грижел за запазването му.
Ответникът е оспорил иска и е предявил насрещен иск за признаване правото му на собственост върху процесния имот и осъждането на ищеца по първоначалния иск да предаде владението му. Твърди, че притежава имота по силата на саморъчно завещание от неговата баба К. В., след смъртта на която оставил дядо си Т. В. да ползва гаража /заедно с находящия се в същия блок апартамент, който не е предмет на делото/. Сочи, че партидите за ток и парно са на името на Д. С. – негов баща и законен представител до 2004 г., който от негово име плащал и всички данъци за имота.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че К. В. и Т. В. са притежавали процесния имот в режим на съпружеска имуществена общност, доколкото гаражът е бил получен като обезщетение срещу отчужден недвижим имот в същия режим. Ищецът е живял в жилището на родителите си, находящо се на същия адрес, като е полагал грижи за тях и с тяхно знание и съгласие е ползвал и гаража.
След смъртта на К. В. бездяловата съсобственост между съпрузите е била прекратена и в патримониума на съпруга ? е останала 1/2 ид. ч. от имота, а другата 1/2 ид. ч. е била придобита от ответника по силата на изготвено от нея завещание от 19.03.1998 г.
Установено е, че Т. В. е починал на 30.03.2007 г. Със саморъчно завещание от 19.03.1998 г., обявено на 22.05.2007 г., той е завещал на ответника цялото свое движимо и недвижимо имущество. Въз основа на заключението на допуснатата по делото съдебно – графическа експертиза е прието, че ръкописният текст в завещанието е написан, а подписът за „завещател“ е положен от Т. В.. Във връзка с оспорването на завещателната му дееспособност е била допусната съдебно – психиатрична експертиза, според която той е страдал от генерализирана и мозъчна артериосклероза, мозъчно – съдова болест, състояние след исхемични мозъчни инсулти, хронична вертебробазиларна недостатъчност, координационен синдром, тежък дементен синдром и артериална хипертония с редица придружаващи заболявания, вследствие на което не е могъл да разбира свойството и значението на постъпките си и да ръководи действията си. Възражението за унищожаване на завещанието по реда на чл.43, ал.1, б. „а“ ЗН е било прието за основателно, доколкото от събраните доказателства е установено, че паметта на завещателя е била тежко увредена и той не е бил способен да завещава към момента на изготвяне на завещанието. При липсата на действително завещание имуществото на Т. В. е било наследено при равни квоти от синовете му, поради което е прието, че ищецът е придобил по наследство 1/4 ид. ч. от имота.
Във връзка с твърденията на ищеца за изтекла в негова полза придобивна давност е установено, че през периода, през който е живеел на адреса заедно със своите родители, той е бил държател, а не владелец на имота, доколкото е осъществявал фактическа власт върху него съвместно със своите родители /собствениците на имота/ и няма данни да е им е противопоставил своето владение. Не е установено и в периода от 2001 г. до 2007 г. да е демонстрирал по отношение на баща си и на ответника намерението си да свои имота. Прието е, че в случая обстоятелството дали ищецът е установил владение върху процесния имот в периода от 2007 г. до предявяване на иска (25.03.2014 г.) е без значение, тъй като изтеклият срок е по-кратък от законоустановения десетгодишен давностен срок по чл.79, ал.1 ЗС. Ответникът се легитимира като собственик на 1/2 ид. ч. от имота по силата на завещателното разпореждане на К. В..
Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия поставен от касатора процесуалноправен въпрос. Действително, съгласно установената практика, съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти, поотделно и в тяхната съвкупност, и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други – за неосъществили се. В случая, съобразявайки тази практика и в съответствие с чл.269 ГПК, въззивният съд се е произнесъл по въведените с въззивната жалба доводи при съвкупна преценка на относимите към спорното право доказателства и, с оглед предвидената в чл.272 ГПК възможност, е възприел изцяло фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Изложил е собствени мотиви както по доводите за допуснати процесуални нарушения във връзка с обсъждане на доказателствата по делото, така и за необоснованост на първоинстанционното решение, в частта, с която е прието, че в полза на ищеца не е изтекла придобивна давност.
Вторият въпрос от изложението също не може да обоснове допускането на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Той е обоснован с тезата на касатора, че след 2001 г. баща му не е бил в състояние да разбира свойството и значението на постъпките си, поради което не е могъл да упражнява фактическа власт върху имота. Съобразявайки, че тези доводи са били въведени за първи път във въззивната инстанция /в първоинстанционното производство твърдението е направено единствено във връзка със заявеното оспорване на завещателното разпореждане/, Софийски градски съд не ги е обсъдил поради настъпилата преклузия по чл.146 ГПК. Не съществува противоречие с възприетото в ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, т.4 и ТР № 1/2000 г., т.6, тъй като използването на новото защитно средство се свързва с необходимостта от разглеждане му от две инстанции и прилагането на ограниченията за събиране на нови доказателства. Отделно от изложеното, така поставеният въпрос е свързан с възприемането на фактическата обстановка от съда и с обсъждането на събраните по делото доказателства, поради което не може да обуслови достъп до касационно обжалване.
Не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по въпроса относно възможността съсобственик на недвижим имот, упражняващ фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането си във владение, тъй като същият не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. За да постанови решението си, Софийски градски съд е приел, че до 2007 г. ищецът е имал качеството държател. Едва след смъртта на баща си е могъл да завладее идеална част от процесния имот, но периодът от 2007 г. до 2014 г. не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд, тъй като изтеклият срок е по–кратък от предвидения в чл.79, ал.1 ЗС.
По изложените съображения, не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд.
Не се установява и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, изр.3 ГПК – не е налице порок на обжалваното решение, който може да бъде изведен пряко и единствено от неговото съдържание, както и такова съществено процесуално нарушение, което да е довело до формиране на решаващ за изхода на делото резултат.
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените в производството по чл.288 ГПК съдебни разноски в размер на 800 лева, съставляващи адвокатско възнаграждение, изплатено по договор за правна защита и съдействие от 14.01.2019 г. с адвокат Н. Ч..
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 5074, постановено на 25.07.2018 г. по в. гр. д. № 14853/2017 г. по описа на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА С. Т. С. със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.2, офис № 217, адв. В. З., да заплати на Д. Д. С. със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.1, адв. Н. Ч., сумата от 800 лева – съдебни разноски.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: