Р Е Ш Е Н И Е
№58
София, 02.07.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на шестнадесети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Камелия Маринова
Членове: Веселка Марева
Емилия Донкова
при секретаря Зоя Якимова, като изслуша докладваното от съдията Донкова гр. д. № 3433/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.290 ГПК.
С определение № 620 от 18.12.2018 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 675 от 21.03.2018 г., постановено по гр. д. № 4880/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което е отменено първоинстанционното решение № 5507 от 24.07.2017 г. по гр. д. № 12164/2015 г. на Софийския градски съд, в частта, с която е отхвърлен предявения от държавата срещу „Силур 2000“ ЕООД – гр. София иск по чл.108 ЗС, като вместо него е постановено ново по същество, с което е признато за установено между страните, че ищецът е носител на правото на собственост върху недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], в УПИ *-*, м. „Изток-Изток“, представляващ масивна жилищна сграда, с разгъната застроена площ от * кв.м., заедно с избено и таванско помещение, на основание придобивна давност чрез упражнявано давностно владение в периода от 1990 г. до 2000 г. и ответното дружество е осъдено да му предаде владението върху процесния имот. Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано, в частта, с която е отхвърлен предявения от ищеца срещу Е. Л. И. иск за признаване правото му на собственост на основание придобивна давност върху недвижим имот, представляващ гаражна постройка, с площ * кв. м., находяща се в УПИ *-*, м. „Изток-Изток“ и за предаване владението върху имота.
В касационната жалба е изразено становище за недопустимост на обжалваното решение като постановено по нередовна искова молба, в която процесният имот не е индивидуализиран в съответствие с актуалния му регулационен статут, както и че искът е уважен на непредявено придобивно основание – давностно владение, упражнявано в период от време, различен от посочения в исковата молба. Направено е искане за обезсилването му и връщане на делото на възивната инстанция с указания за оставяне на исковата молба без движение и отстраняване на нейните нередовности. Евентуално са изложени съображения за неправилност на решението като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се моли за неговото отменяване и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковите претенции срещу касатора бъдат отхвърлени със законните последици.
Ответникът по касация – държавата, чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството, счита, че касационната жалба е неоснователна.
Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.2 ГПК за проверка на допустимостта на обжалваното въззивно решение с оглед оплакването на касатора, че същото е постановено по нередовна искова молба, в която процесният имот не е индивидуализиран съобразно актуалния му регулационен статут.
Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ гражданско отделение, провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищецът е предявил срещу ответника – дружество иск за ревандикация на масивна жилищна сграда, индивидуализирана в исковата молба и уточняваща молба от 30.10.2015 г. в първоинстанционното производство като находяща се в УПИ *-* в кв.* по плана на [населено място], местността „Изток-Изток“. Според приетата в това производство съдебно-техническа експертиза УПИ *-* в кв.* по регулационния план за м. „Изток-Изток“, одобрен със заповед от 1989 г., е идентичен с поземлен имот пл. № * по действащия план от * г. и представлява югозападната част от УПИ *-*, * – „за обществено обслужване“ в кв.* по този план. В хода на процеса е била извършена надлежна индивидуализация на процесния недвижим имот съобразно установения от експертизата актуален регулационен статут.
Въведеното от ищеца придобивно основание е изтекла в негова полза придобивна давност чрез упражнявано давностно владение в периода 1980 г. – 2005 г., осъществявано от Бюрото за обслужване на дипломатически корпус – С. /БОДК/.
Ответникът е оспорвал материално-правната легитимация на ищеца, като е посочил, че се легитимира като собственик на процесния имот на основание договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № */* г., а при условията на евентуалност – на придобивна давност чрез упражнявано владение от момента на сключване на договора, към което е присъединил и владението на своите праводатели, установено през 2005 г.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № *, том *., н. д. № */* г., издаден по реда на чл.26 ЗСГ /отм./, Бюрото за обслужване на дипломатически корпус – С. /БОДК/ е закупило от П. И. И. процесния имот. С влязло в сила на 08.07.2002 г. решение по гр. д. № 2257/1993 г. на СРС, 65 състав, този договор е признат за нищожен на основание чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД във вр. с чл.13, ал.3 от СК от 1968 г. /отм./ поради липса на съгласие от страна на съпругата на продавача – С. И.. Въз основа на договор за наем от 14.01.1983 г. БОДК предоставило на Посолството на Република К. имота, което го ползвало до 2004 г., когато договорът бил прекратен. С нотариален акт № *, том *, н. д. № */*** г. имотът бил продаден от Л. П. И. на С. М. Ц., който през 2009 г. се разпоредил с него в ползва на ответното дружество. Ищецът е изгубил владението върху процесния имот през 2005 г. При тези данни въззивният съд е приел, че държавата е упражнявала фактическа власт върху имота от 1980 г. до 2004 г. Обосновал е, че след като е придобила имота по реда на чл.26 от ЗСГ /отм./ за периода от 1980 г. до 1990 г. по отношение на нея не е текла давност поради ограничението на чл.29 ЗСГ /отм./., но чрез упражняваното владение за периода 1990 г. до 2004 г., чрез Посолството на Република К., при наличие на останалите предпоставки на чл.69 ЗС ищецът придобил имота по давност. Изложил е съображения, че давността не е била прекъсната с предявяването на иска по чл.26 ЗЗД през 1993 г. Позовавайки се на приетото в ТР № 4/12 г. на ОСГК на ВКС посочил, че собствеността не се придобива докато владелецът не се позове на придобивна давност, но при позоваване правните последици на давността се зачитат към момента на изтичане на законовия срок. В този смисъл, независимо че владението на ищеца е прекъснато през 2005 г., а позоваването е направено в настоящия процес, то правото на собственост е придобито, считано от момента на изтичане на законовия срок – през 2000 г. Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответното дружество за изтекла придобивна давност чрез упражнявано владение в периода 2009 г. – 2016 г., присъединено към владението на праводателите, тъй като към момента на установяване на фактическата власт имотът вече бил собственост на държавата и важало ограничението, въведено с параграф 1 ЗДЗС, за придобиване по давност на имоти, собственост на държавата или на общините.
По основанието за допускане на касационно обжалване.
При предявяване на иск за собственост на недвижим имот изискването за неговата индивидуализация, съобразена с актуалния му регулационен статут, съставлява условие за редовност на исковата молба. Когато при предявяване на исковата молба или в течение на производството бъде установено, че същата не отговаря на това изискване, съдът следва да укаже на ищеца да отстрани описаната нередовност, като при изпълнение на дадените указания при постановяване на съдебния акт е длъжен да опише имота с уточнените му характеристики по действащия устройствен план. Описанието на имота в диспозитива на съдебното решение с белезите по предходен план, въпреки направеното от ищеца уточнение по действащия план, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което рефлектира върху правилността на решението, а не върху неговата допустимост. В цитирания смисъл са решение № 727/28.10.2010 г. по гр. д. № 1880/2009 г. на ВКС, първо г. о. и решение № 327/10.01.2013 г. по гр. д. № 521/2011 г. на ВКС, първо г. о., като даденото в тях разрешение относно порока на съдебното решение, обуславящо неговата неправилност, а не недопустимост, се възприема изцяло от настоящия съдебен състав. По тези съображения следва да се приеме, че атакуваният въззивен акт е допустим и касационната инстанция дължи произнасяне по съществото на касационната жалба.
По правилността на въззивното решение:
По делото е установена следната фактическа обстановка:
Видно от договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № *, том *., н. д. № */* г., издаден по реда на чл.26 ЗСГ /отм./, Бюрото за обслужване на дипломатически корпус – С. /БОДК/ е закупило от П. И. И. следния недвижим имот: двуетажна масивна жилищна сграда, с разгъната застроена площ от * кв. м., заедно с избено и таванско помещения, гараж и правото на строеж върху дворното място, за което е отреден парцел *-* в кв.* по плана на [населено място].
С влязло в сила на 08.07.2002 г. решение по гр. д. № 2257/1993 г. на Софийски районен съд, 65 състав, този договор е признат за нищожен на основание чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД във вр. с чл.13, ал.3 от СК от 1968 г. /отм./ поради липса на съгласие от страна на съпругата на продавача – С. И.. Съдебното решение е постановено по предявени от С. И. срещу П. И. И. и БОДК искове. В хода на производството по делото на мястото на починалия ответник е конституиран наследникът му по закон – Л. П. И.. Решението е постановено с участието на Министерство на регионалното развитие и благоустройството като контролираща страна.
С договор за наем, сключен на 14.01.1983 г. между БОДК, като наемодател, и Посолството на Република К., като наемател, процесната жилищна сграда е била предоставена за ползване. В договора е посочено, че реално ползването е било предоставено на наемателя, считано от 17.12.1981 г.
По делото не е спорно, че ползването е осъществявано от наемателя до месец юни 2004 г., когато договорът между страните е прекратен /видно от споразумение от 01.06.2004 г. между Министерство на външните работи и Посолството на Република К. за прекратяване на наемния договор и приемо-предавателен протокол/, както и че от 2005 г. фактическата власт върху сградата се осъществява от праводателите на ответника.
С нотариален акт № *, том *, н. д. № */*** г. за покупко-продажба, Л. П. И. е прехвърлил на С. М. Ц. правото на собственост върху процесния имот. В акта изрично е отбелязано, че владението върху имота е предадено на купувача.
На *** г. /с нотариален акт № */ купувачът по горната сделка се е разпоредил с него в полза на ответното дружество.
С влязло в сила решение по гр. д. № 1990/2006 г. на Софийски градски съд са отхвърлени предявените от Е. Л. И. /конституирана в хода на процеса като наследник по закон на Л. П. И./ срещу Министерство на външните работи искове с правно основание чл.59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на процесната жилищна сграда и гараж за периода 01.06.2001 г. – 01.06.2006 г. Видно от мотивите на решение по гр. д. № 1569/2011 г. на ВКС, четвърто г. о., в първоинстанционното производство /първото открито съдебно заседание на 09.11.2006 г./ процесуалният представител на ответника е направил възражение за изтекла в полза на държавата придобивна давност.
Установява се от протокол за принудително отнемане и предаване на вещи от 26.04.2006 г., че въз основа на издаден на основание чл.414 ГПК /отм./ изпълнителен лист в полза на С. М. Ц. срещу Л. П. И. е осъществено предаване на процесната жилищна сграда в полза на взискателя.
Според заключението на съдебно-техническата експертиза процесната жилищна сграда е построена в УПИ *-*, * – „за обществено обслужване“ в кв.* по действащия регулационен план на населеното място от * г. УПИ *-* в кв.* по регулационния план за м. „Изток-Изток“, одобрен със заповед от * г., който е идентичен с поземлен имот пл. № * по действащия план от * г. и представлява югозападната част от УПИ *-*, * – „за обществено обслужване“ в кв.* по този план. Горното е видно и от скица № 337/29.10.2015 г. на Столична община – район „Изгрев“. Налице е идентичност между сградите, описани в нотариален акт № */* г., нотариален акт № */* г. и нотариален акт № */* г.
Видно от показанията на свидетеля М. А. /служител в Министерство на външните работи от 2002 г./, ангажиран от ищеца, процесният имот е бил ползван от Посолството на Република К. /за жилища на служителите/ до 2004 г.
В показанията на М., посочен от ответника, се възпроизвежда факта, че през 2004 г., когато свидетелят е посещавал процесната сграда заедно с Л. И., а през 2006 г. и заедно с новия й собственик, за да подготви евентуалното й наемане, същата не е била ползвана от служители на Посолството.
Въз основа на така обсъдените доказателства, не може да се направи заключение, че е доказано въведеното от ищеца придобивно основание. Съображенията за това са следните:
По делото се установява по безспорен начин, че владението на имота е осъществявано от държавата чрез Бюрото за обслужване на дипломатически корпус в периода от 1981 г. до месец юни 2004 г. Следва да се посочи, че ограничението на чл.29 ЗСГ /отм./ не намира приложение по отношение на държавата, с оглед на което трябва да се зачете и изтеклия давностен срок до 1990 г. За да възникне правото на собственост в патримониума на владелеца, той трябва да се позове на изтеклата в негова полза давност – предвид правилото на чл.120 ЗЗД във вр. с чл.84 ЗС, че давността не се прилага служебно. Едва след позоваването на давността фактическото състояние на упражнявана фактическа власт се трансформира в право на собственост при осъществяване на елементите от състава на чл.79, ал.1 или ал.2 ЗС. В настоящата хипотеза ищецът се е позовал на изтеклата в негова полза придобивна давност с предявяването на настоящия иск – на 28.09.2015 г. Към този момент обаче давността е била прекъсната с отстраняването му от имота за повече от шест месеца – чл.81 ЗС. От прекъсването на давността започва да тече нова давност – чл.117, ал.1 ЗЗД, което означава, че последиците от изтеклата преди прекъсването давност не се зачитат, т. е. последица от изгубване на владението за повече от шест месеца е юридическото заличаване с обратна сила на изтеклия период на давностния срок. В случая не е установено ищецът да се е позовал на придобивната давност чрез иск, възражение или снабдяване с нотариален акт за собственост, издаден въз основа на обстоятелствена проверка въз основа на давностното владение, в периода, през който е упражнявал фактическа власт или до шест месеца след изгубването й. Позоваването е направено за пръв път след прекъсване на давността, с оглед на което ищецът не може да се ползва от нейните правни последици. Не може да се приеме, че позоваване на придобивната давност е направено от процесуалния представител на държавата в производството по гр. д. № 1990/2006 г. на Софийски градски съд. Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 4/17.12.2012 г. по т. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, с което е дадено тълкуване относно позоваването на давността, включително, че същото се извършва пред орган, сезиран за защита на субективно право чрез предявяване на иск за собственост, възражение срещу предявен иск за собственост или снабдяване с констативен нотариален акт по чл.587 ГПК, т. е. позоваването може да се извърши само пред съд по иск за собственост или нотариус, които са единствено компетентни да удостоверят придобиване на вещно право. Производството по цитираното по-горе дело е образувано по искове с правно основание чл.59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване, а не по предявен иск за собственост срещу ищеца. Въведеното възражение срещу облигационен иск не е от категорията възражения, с които може да се потвърди наличието на намерение за своене и да се проявят правните последици на придобивната давност.
В обобщение следва да се приеме, че не е доказано въведеното придобивно основание за възникване на право на собственост в полза на ищеца. Неправилен е изводът на съда, че позоваването на давността, направено с настоящия иск, е довело до възникване на правните последици на придобивната давност и съответно до пораждане на правото на собственост в полза на владелеца с изтичането на законоустановения срок – през 2000 г. Ответникът упражнява фактическата власт върху сградата на правно основание – договор за покупко-продажба. Искът за ревандикация е неоснователен.
С оглед на изложеното по-горе следва да се приеме, че като е отменил първоинстанционното решение в обжалваната му част, въззивният съд е постановил неправилно решение. То следва да се отмени при касационното отменително основание по чл.281, т.3 ГПК – необоснованост на фактическите и правни изводи относно основателността на предявения иск, довели и до нарушение на материалния закон. Направените в този смисъл оплаквания в касационната жалба на ответника са основателни.
Тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да се реши по същество от ВКС съгласно чл.293, ал.2 ГПК. Предявеният иск за ревандикация подлежи на отхвърляне.
С оглед изхода на делото ответникът по касация дължи заплащане на касатора на направените разноски, които за всички инстанции възлизат на сума в общ размер от 11 154,51 лв. /3 060 лв. – за първоинстанционното производство; 1 000 лв. – за въззивното производство и 7 094,51 лв. – за касационото производство/.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение № 675 от 21.03.2018 г., постановено по гр. д. № 4880/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, срещу „Силур 2000“ ЕООД – гр. София иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на следния недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], а именно: двуетажна масивна жилищна сграда, с разгъната застроена площ от * кв.м., заедно с избено и таванско помещение, без посочена площ по документи за собственост, построена в югозападната част на УПИ *-*, * – „за обществено обслужване“ в кв.* по регулационния план на [населено място], м. „Изток-Изток“, с площ * кв. м., на основание придобивна давност чрез упражнявано давностно владение в периода от 1980 г. до 2005 г. и за осъждане на ответното дружество да му предаде владението върху описаната сграда.
Осъжда държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, да заплати на „Силур 2000“ ЕООД – гр. София, [улица], офис 2, сумата 11 154,51 лв., представляваща направени по делото разноски за всички инстанции.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.