О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№197
Гр. София, 18.04.2019 година
Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на девети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдия Емилия Донкова гражданско дело № 620 от 2019 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на адв. И. И. като пълномощник на К. С. В. срещу въззивно решение № 227, постановено на 29.10.2018 г. по в. гр. д. № 271/2018 г. по описа на Кюстендилския окръжен съд, в частта, с която е отменено решението на първоинстанционния съд относно начина на извършване на делбата и вместо него е постановено ново по същество, с което на основание чл.349, ал.1 ГПК в дял на В. С. В. е поставен делбеният недвижим имот: първи жилищен етаж от масивна жилищна сграда с идентификатор ****, със застроена площ * кв. м., построена в поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], [община]. Съделителката В. С. В. е осъдена да заплати на всеки от съделителите А. С. В., К. С. В. и Й. С. В., за уравнение на дяловете им, сумата 2 625 лв., заедно със законната лихва, считано от влизане на решението в сила до заплащането й, в шестмесечен срок от влизане на решението в сила. Решението е влязло в сила като необжалвано в частта по претенциите по сметки. В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следния процесуалноправен въпрос от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото: коя от инстанциите е приложила точно закона, при положение, че и двете при разглеждане на възлагателната претенция са се съобразили с указанията, дадени в ТР № 1/2004 г. на ВКС, ОСГК, като първата инстанция се е позовала на т.8, а втората – на т.7 от същото.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответницата по касационна жалба В. С. В. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Ответниците по жалба А. С. В. и Й. С. В. не изразяват становище.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
Производството е делбено във фазата на извършване на делбата. С влязло в сила решение е допуснато извършване на съдебна делба между съделителите В. С. В., А. С. В., К. С. В. и Й. С. В. на процесния недвижим имот, при следните квоти: за съделителката В. С. В. – 5/8 ид. ч. и за всеки от съделителите А. С. В., К. С. В. и Й. С. В. – по 1/8 ид. ч. Съсобствеността е възникнала по силата на наследствено правоприемство от С. Б. В., починал през 2006 г., като съделителката В. В. е негова преживяла съпруга /бракът им е сключен през 1969 г./, а съделителите А. С. В., К. С. В. и Й. С. В. – низходящи. Процесният етаж от жилищна сграда е представлявал съпружеска имуществена общност на общия наследодател и първата съделителка /същата е построена по време на брака им/. Вторият жилищен етаж е индивидуална собственост на касатора по силата на договор за покупко-продажба.
В първото по делото заседание след влизане в сила на решението по допускане на делбата съделителката В. В. е заявила претенция за възлагане на имота, която първоинстанционният съд е квалифицирал по реда на чл.349, ал.2 ГПК, а въззивният – по ал.1 на цитираната разпоредба. Твърдяла е, че делбеният имот е представлявал съпружеска имуществена общност, прекратена със смъртта на съпруга, както и че не притежава собствено жилище. Тези твърдения са обосновали и правилната правна квалификация, направена от въззивния съд. Въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за уважаване на претенцията на съделителката В. за възлагане на делбения имот: същият е неподеляем; съсобствеността е възникнала при условията на СИО и е прекратена със смъртта на единия съпруг; съделителката не притежава друг жилищен имот. В обжалваното решение, при обсъждане на оплакванията, които са възпроизведени и в касационната жалба, е посочено, че в конкретния случай не съществува смесена съсобственост /същата е възприета като пречка за уважаване на възлагателната претенция от първоинстанционния съд/. Този извод напълно съответства на формираната задължителна съдебна практика /решение № 239 от 06.08.2012 г. по гр. д. № 81 от 2011 г. на ВКС, първо г. о.; решение № 242 от 04.11.2014 г. по гр. д. № 3345 от 2014 г. на ВКС, първо г. о.; решение № 18 от 27.02.2013 г. по гр. д. № 572 от 2012 г. на ВКС, първо г. о.; решение № 158 от 25.11.2016 г. по гр. д. № 2233 от 2016 г. на ВКС, първо г. о./, в която се възприема, че състоянието на съсобственост в тази хипотеза възниква само от един юридически факт – смъртта на наследодателя, която е довела както до прекратяване на съпружеската имуществена общност и придобиването от преживялата съпруга в това й качество на 1/2 ид. ч. от имота, така и до съсобственост с останалите наследници за другата 1/2 ид. ч. Наследственият характер на имота се запазва, поради което следва да се приеме, че разглежданият случай не се включва в понятието „смесена съсобственост“ по смисъла на тълкувателното решение. Прието е, че е налице и отрицателното условие съпругът „да няма собствено жилище“ – не притежава друг жилищен имот, който по своето предназначение да служи за задоволяване на жилищни нужди.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по поставения в изложението въпрос.
Въззивното решение напълно съответства както на възприетото в ТР № 1/2004 г. на ВКС, ОСГК, т.8 от същото, така и на последващата съдебна практика по чл.290 ГПК, в която е допълнено схващането за т. нар. „комбинирана съсобственост“, възникнала като резултат на повече от един юридически факт и са конкретизирани и случаите, в които такава съсобственост не е налице и в които попада и настоящият. Във всички случаи, когато съпругът придобива права не като трето за съсобствеността лице, а по силата на закона при действие на режима на СИО в имуществените отношения между съпрузите, не е налице смесена съсобственост. Предпоставката съделителят да е живял в имота към момента на откриване на наследството не е елемент от фактическия състав на чл.349, ал.1 ГПК, с оглед на което цитираната т.7 от тълкувателното решение, която е относима към претенцията по ал.2, не е била обсъждана от въззивния съд.
Обсъденият по-горе правен въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване и по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Налице е създадена при точно тълкуване на закона съдебна практика, като не се налага осъвременяване на тълкуването й.
Изложеното обуславя отказ да бъде допуснато касационно обжалване на решението.
С оглед изхода на делото касаторът трябва да заплати на ответницата по жалба В. В. направените разноски в настоящото производство, възлизащи на сумата 900 лв. /за адвокатско възнаграждение/.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 227, постановено на 29.10.2018 г. по в. гр. д. № 271/2018 г. по описа на Кюстендилския окръжен съд.
Осъжда К. С. В. от [населено място], [община], [улица], да заплати на В. С. В. със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.2, адв. З. В., сумата 900 лв. /деветстотин лева/, представляваща направени по делото разноски.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: 1.
2.