О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№21
София, 15.01.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на дванадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Камелия Маринова
Членове: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдията Донкова гр. д. № 2321/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК.
С решение № 60 от 05.03.2019 г. по гр. д. № 25/2019 г. на Пернишкия окръжен съд, е потвърдено решение от 24.10.2018 г. по гр. д. № 1250/2017 г. на Пернишкия районен съд, в частта, с която на основание чл.108 ЗС е признато за установено по отношение на П. С. П. и Т. Ф. П., че Б. С. П. е собственик на основание наследствено правоприемство от С. П. И. и Д. Г. И., както и саморъчно завещание от Д. Г. И., на 11/18 ид. ч. от поземлен имот № ** в землището на [населено място], [община], местността „С.“, с площ *дка, като ответниците са осъдени да му предадат владението върху описаните идеални части от процесния имот.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена в срока по чл.283 ГПК от адвокат Анжела Асенова като пълномощник на ответниците П. С. П. и Т. Ф. П., в която са изложени съображения относно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответникът по касация е подал писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
Производството пред районния съд е образувано по предявени от Б. С. П. и Д. Г. И. /починала в хода на производството/ срещу ответниците искове за признаване за установено, че ищците притежават право на собственост общо върху 15/18 ид. ч. от процесния имот и за тяхното осъждане да им предадат владението върху същите. В исковата молба са изложени твърдения, че правата на ищците и тези на първия ответник произтичат от наследствено правоприемство от С. П. И. /4/6 ид. ч. за Д. Г. И. и 1/6 ид. ч. за Б. С. П./. Правото на общия наследодател е било удостоверено с нотариален акт № */* г., издаден на основание чл.483 ГПК /отм./. През 2006 г. за имота, описан като земя по чл.19 ЗСПЗЗ, е бил съставен акт за общинска собственост. Ответниците са въвели твърдение, че са носители на правото на собственост по силата на договор от 29.09.2015 г. за покупко-продажба, сключен с общината. Решението не е предмет на въззивно обжалване в частта, с която исковете са отхвърлени за установяване правото на собственост и предаване владението върху останалите 4/18 ид. ч. от процесния имот.
По делото е установено, че с нотариален акт № */* г. за собственост върху недвижим имот е удостоверено правото на собственост в полза на С. П. И. на основание наследство и давностно владение върху дворно, неурегулирано, незастроено място, находящо се в [населено място], съставляващо част от имот пл. сн. № *, с площ от * кв. м., при описани граници, като е посочено, че имотът е „признат за имот със запазени реални граници“ с цитирани удостоверения от 1989 г. на АПК „С.“ и кметство [населено място]. Към момента на образуване на стопанството през 1947 г. /обстоятелството е обявено за ненуждаещо се от доказване/ имотът се е включвал в застроената част на селището. Според заключенията на съдебно-техническата експертиза имот пл. сн. № * е включен в кадастралните планове на населеното място от 1963 г. и 1975 г., като в разписните листове е записан на името на С. И.. Части от него попадат в описани парцели по регулационните планове от 1963 г. и 1975 г., като извън регулационния план е останала част с площ * кв. м., идентична с описаната в цитирания по-горе нотариален акт.
Общият наследодател се е легитимирал като собственик и на парцел *-* в кв.* по плана на населеното място, при описана граница – блок на ДЗС, заедно с построените в него жилищна и стопанска сгради /констативен нотариален акт от * г./. От гласните доказателства е видно, че до описаното дворно място С. И. е имал овощна градина /“зад сградите“/, като между тях не е имало ограда.
С договор за продажба на недвижим имот частна общинска собственост от 29.09.2015 г., сключен с ответника П. С. П. въз основа на търг, същият е закупил процесния имот. Той е актуван като общински с акт за частна общинска собственост от 04.12.2006 г. на основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОС във вр. с чл.19 ЗСПЗЗ.
За да потвърди решението на първоинстанционния съд, в обжалваната пред него част, въззивният съд е приел, че имотът не е влизал в ТКЗС и към момента на образуването му е попадал в застроената част на селището, между застроени имоти със стари постройки и няма данни стопанството да го е обработвало или предоставяло за ползване. Посочил е, че не е установено същият да е бил част от кооперативното земеползване или да е одържавен или отнет по друг начин. Препратил е към мотивите на районния съд относно извода, че осъществяваното от наследодателя владение, започнало преди 1947 г., до 11.04.1969 г. – откогато ЗРПВПВННИ /отм./ е приложим за населените места, присъединени към [населено място], е довело до придобиване на имота по давност. Обосновал е заключение, че не е съществувала пречка за това. Имотът не е подлежал на реституция по ЗСПЗЗ и не е съществувало основание за включването му в земите, незаявени за възстановяване от собствениците им, съгласно чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ. Извършената продажба в полза на ответника П. П. не е произвела транслативен ефект. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към жалбата на касаторите са поставени следните процесуалноправни въпроси, формулирани от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС:
1.„не следва ли въззивният съд да направи самостоятелна преценка на доказателствата, да изложи собствени изводи по съществото на спора, както и да посочи кои факти намира за установени; да обсъди доводите на страните“; Сочи се противоречие с решение № 139/24.04.2013 г. по гр. д. № 926/2012 г. на ВКС, четвърто г. о.
2. „при направено от ответниците възражение, че имотът не е придобит по давност, тъй като е земеделска земя, която е била включена в ТКЗС и не е била заявена за възстановяване, за да се приеме, че има земеделски характер, необходимо ли е да бъде установено, че е била отчуждена по ЗТПС или че наследодателят на ищеца е бил член на ТКЗС“. Поддържа се противоречие с ТР № 1/19.04.1996 г. по т. д. № 1/1996 г. и ТР № 1/1997 г. по т. д. № 11/1997 г. на ОСГК.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения в изложението първи процесуален въпрос. Той е мотивиран с довод, че не е установено по безспорен начин запазването на собствеността в полза на наследодателя върху процесния имот, съответно обоснованият от съда извод, че не е подлежал на възстановяване. Съдът е изпълнил задължението си да обсъди в съвкупност приетите доказателства относно правнорелевантните факти, като е приел за установено, че върху имота е било запазено владението в реални граници и не е подлежал на възстановяване по ЗСПЗЗ. Към момента на образуване на стопанството той е имал селищен характер /такъв характер могат да имат и имоти извън регулационния план/, собственикът му не е станал член на ТКЗС и е продължил да осъществява фактическа власт и към момента на влизане в сила на реституционния закон. Горните изводи са направени в съответствие с трайно установената съдебна практика, обективирана в решение № 183/01.11.2016 г. по гр. д. № 702/2016 г., решение № 218/29.09.2014 г. по гр. д. № 6670/2014 г. и решение № 109/25.06.2016 г. на ВКС, първо г. о.
Не се разкрива противоречие по втория процесуалноправен въпрос между обжалваното решение и цитираните тълкувателни решения. Твърдяното противоречие е обосновано с включването на земята в ТКЗС, обуславящо и качеството й на земеделска земя, подлежаща на възстановяване, което в настоящата хипотеза не е било налице. Преценката дали имотът е подлежал на възстановяване е изисквала установяване на отнемането на собствеността /одържавяване/ или включване в ТКЗС или друга селскостопанска организация, като същата е въпрос на фактическо установяване във всеки конкретен случай. Освен това, следва да се посочи, че според решение № 21/04.02.2011 г. по гр. д. № 1327/2009 г. на ВКС, второ г. о., ако ответникът твърди, че ищецът не може да придобие по давност правото на собственост по причина, че попада в приложното поле на чл.19 ЗСПЗЗ, негова е тежестта да докаже, че имотът е бил включен в ТКЗС или отнет или одържавен в някоя от хипотезите на чл.10 ЗСПЗЗ, т. е. че е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. В цитирания смисъл е и решение № 145/16.11.2016 г. по гр. д. № 2412/2016 г. на ВКС, второ г. о.
В обобщение, не се констатират предпоставки за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество.
С оглед изхода на делото касаторите следва да заплатят на ответника по жалба направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 600 лв. /за адвокатско възнаграждение/.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 60 от 05.03.2019 г., постановено по гр. д. № 25/2019 г. по описа на Пернишкия окръжен съд.
Осъжда П. С. П. и Т. Ф. П. от [населено място], [улица], [жилищен адрес] вх. „*“, ап.*, да заплатят на Б. С. П. от [населено място], [улица], [жилищен адрес] вх. „*“, ап.*, сумата * лв. – разноски по делото.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: 1.
2.