О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№12
София, 08.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Камелия Маринова
Членове: Веселка Марева
Емилия Донкова
като разгледа докладваното от съдия Емилия Донкова гр. д. № 1767 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Марияна Иванова – пълномощник на Х. С. С. и Ц. Н. С. срещу въззивно решение от 30.01.2019 г., постановено по гр. д. № 2751/2018 г. по описа на Пловдивския окръжен съд.
В изложението към подадената касационна жалба жалбоподателите поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, като са посочили, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и с актове на Съда на Европейския съюз. Не са формулирани конкретни правни въпроси, като се сочи съдебна практика, в противоречие с която е постановено обжалваното въззивно решение, а именно: решение № 180/06.02.2017 г. по гр. д. № 1826/2016 г. на ВКС, второ г. о.; решение № 47/25.03.2016 г. по гр. д. № 5052/2015 г. на първо г. о.; решение № 171/12.10.2015 г. по гр. д. № 1231/2015 г. на първо г. о.; решение № 77/03.11.2017 г. по гр. д. № 3997/2016 г. на второ г. о.; решение № 348/16.10.2012 г. по гр. д. № 903/2011 г. на първо г. о., решение № 33/26.02.2015 г. по гр. д. № 6221/2014 г. на второ г. о.; решение № 68/16.08.2018 г. по гр. д. № 2751/2017 г. на първо г. о.; решение № 57/26.03.2013 г. по гр. д. № 907/2012 г. на второ г. о., както и противоречие с решение от 25.11.2010 г. на Европейския съд по правата на човека, П. отделение, дело „М. и други срещу България“.
Ответниците по касация К. Н. С. и В. Т. С., чрез процесуалния си представител, считат, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено изцяло решение от 25.10.2018 г. по гр. д. № 864/2018 г. по описа на Районен съд – Асеновград, с което са отхвърлени предявените от ищците – касатори искове с правно основание чл.109 ЗС за осъждане на ответниците да преустановят неоснователните си действия, изразяващи се в заключване на входната врата към дворното им място, представляващо поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], от юг, както и за осигуряване на безпрепятствен достъп до имота и фасадата на сградата, построена в него, предавайки им ключ за тази врата.
По делото е установено, че ищците притежават право на собственост върху 1/2 ид. ч. от дворното място и са индивидуални собственици на втория етаж от жилищна сграда с идентификатор ****, както и на сгради с идентификатори **** и **** /селскостопански сгради/. Същите са носители и на правото на собственост върху 1/2 ид. ч. от приземния етаж на жилищната сграда и на 1/2 ид. ч. от таванското й помещение. Ответниците ползват реално притежавания от Н. и Й. С. /родители на ответника К. С./ първи жилищен етаж, 1/2 ид. ч. от дворното място и същата идеална част от приземния и таванския етаж.
Въззивният съд е приел, че страните фактически са си разпределили ползването на дворното място, като между двете части /жилищната сграда е със самостоятелни входове към първия и втория й етаж/ има ограда с две входни врати. Направено е заключение, че същото е установено непосредствено след построяването на жилищната сграда през 1965 г., като оградата е поставена съвместно от страните. В обобщение е прието, че исковете са неоснователни, като е направено препращане към изложените от първоинстанционния съд мотиви. Заключването на входната врата, осигуряваща достъп до определената за ползване част на ответниците, не съставлява неоснователно действие, с което те пречат на ищците да упражняват пълноценно правото си на собственост. Тухлената ограда в източната част на дворното място /до селскостопанските постройки/ е била изградена по желание на самия ищец С. на мястото на съществуващата ограда от мрежа. Ищците не са лишени от достъп до фасадата на сградата /от свидетелските показания е установено, че същите са сменили дограмата, а фактът, че не са могли да поставят външна изолация е приет за недоказан/.
Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са формулирани конкретни въпроси, обосноваващи наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Посочени са конкретни съдебни актове, на които обжалваното въззивно решение противоречи. От доводите в касационната жалба и представената съдебна практика може да се изведе като въпрос: има ли съсобственикът право на достъп до външните стени на сградата като обща част. Останалите изложени доводи са за неправилност на обжалваното решение и не могат да обусловят наличие на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като предмет на преценка в производството по чл.288 ГПК не е правилността на въззивното решение, а наличието на основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, които касаторът следва да посочи и обоснове. Те касаят извършването на конкретна преценка на установените по делото факти и обстоятелства, а не принципно разрешен правен въпрос по приложението на материалноправна или процесуална норма.
Не е налице противоречие с първите два акта от приложената съдебна практика, в които е прието, че въззивният съд следва да направи собствени фактически и правни изводи, както и да посочи причините, поради които не кредитира част от събраните гласни доказателства относно определени факти. Независимо от препращането към мотивите на първата инстанция, такива изводи са направени. В приложеното решение № 33/26.02.2015 г. по гр. д. № 6221/2014 г. на ВКС, второ г. о. е прието, че в случаите на суперфициарна собственост собственикът на обект в сградата има право на достъп до външните стени на сградата като обща част и до съоръженията на тези стени. В решаващите мотиви на въззивния съд /в тази част е налице препращане към изводите на първоинстанционния съд/ е прието, че ищците като съсобственици следва да имат достъп до фасадата на сградата, но в случая не е доказано неоснователно действие на ответниците, с което да са ги лишили от такъв достъп.
Не се разкрива противоречие с решение № 57/26.03.2013 г. по гр. д. № 907/2012 г. на ВКС, второ г. о., в което също е дадено разрешение, че когато се търси защита от съда на основание чл.109 ЗС на общите части като принадлежност към жилището в етажна собственост, поведението на ответника-съсобственик следва да се цени в контекста на чл.50 ЗС в смисъл, че собственикът на част от недвижим имот не може да извършва действия, които пречат повече от обичайния начин на използване на съсобствен имот, т. е. не се касае само до неоснователни действия, а и до такива, които надхвърлят обичайния обем неудобства за съсобственика. Обуславящият изхода на делото въпрос е разрешен в съответствие с ТР № 4/2015 г. от 06.11.2017 г. по тълкувателно дело № 4/2015 г. на ВКС, ОСГК, според което двете задължителни условия за уважаването на негаторния иск са: неоснователността на действията на ответника по иска и създаването на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем. Необходимо е във всички случаи да се докаже, че върху собствения на ищеца имот е осъществено неоснователно въздействие, но и че същото създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените /чл.50 ЗС/. Преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело. В случая приетата от въззивния съд фактическа обстановка е обусловила извод за липсата на такива пречки.
Налице е съответствие и с възприетото в решение № 122 от 06.06.2014 г. по гр. д. № 6600/2013 г. на ВКС, първо г. о., в което е отчетено трайно установеното фактическо състояние и задължението на страните /включително и на техните правоприемници/ да съобразяват поведението си с него.
Останалите цитирани в изложението съдебни актове не разкриват сходство с настоящата хипотеза /решение № 171/12.10.2015 г. по гр. д. № 1231/2015 г. на първо г. о. е относимо към иск по чл.32, ал.2 ЗС/.
Не е налице основание за достъп до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
В решение от 25.11.2010 г. на Европейския съд по правата на човека, П. отделение, дело „М. и други срещу България“ е посочено, че „неудобството следва да е достигнало минимално ниво на тежест, за да представлява намеса в личния живот, т. е. за да се квалифицира като нарушение на основно човешко право, а критериите за преценка са интензивност, продължителност на неудобството, психическо и физическо въздействие“. Горното разрешение е приложимо, за да се определи доколко неоснователното действие на ответника пречи на упражняване на правото на собственост на ищеца, регламентирано като основно право по чл.8 ЕКПЧОС. Дори тълкуването на чл.109 ЗС в контекста на цитираната разпоредба, а именно, че „всеки има право на зачитане на неговия личен живот и жилище“, когато се търси защита от съда на общите части като принадлежност към жилището в етажна собственост, поведението на ответника – съсобственост следва да се разглежда като такова, създаващо пречки за използване на съсобствения имот по-големи от обикновените.
В обобщение следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция касаторите следва да заплатят на ответниците по касация сумата 600 лв., представляваща направени от тях разноски /за адвокатско възнаграждение/.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 30.01.2019 г., постановено по гр. д. № 2751/2018 г. по описа на Пловдивския окръжен съд.
Осъжда Х. С. С. и Ц. Н. С. със съдебен адрес: [населено място], [улица], адв. Марияна Иванова, да заплатят на К. Н. С. и В. Т. С. със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.*, офис *, адв. Валентин Ройнов, сумата 600 лв. /шестотин лева/, представляваща направени разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.