O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№19
гр. София, 24.01.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание нa четиринадесети януари през две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: Камелия Маринова
Членове: Веселка Марева
Емилия Донкова
изслуша докладваното от съдията Донкова ч. гр. дело № 4700/2019 г. и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производствoто е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на И. И. Х., в качеството му на частен съдебен изпълнител рег. № *, с район на действие Окръжен съд – Русе, срещу определение № 820 от 04.09.2019 г. по ч. гр. д. № 546/2019 г. на Софийския окръжен съд. С него е потвърдено определение от 12.07.2019 г. на съдия по вписванията при Районен съд – Сливница, с което е отказано заличаването на вписана възбрана.
Жалбоподателят счита обжалваното определение за неправилно като необосновано и постановено в нарушение на материалния закон и иска неговата отмяна.
В приложено към касационната частна жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е формулиран въпрос, а именно: Следва ли да се събира такса за направено служебно вдигане на наложена възбрана в изпълнение на чл.433, ал.3 ГПК при прекратяване на изпълнителното производство, който според жалбоподателя е от обуславящо значение за правилността на обжалваното въззивно определение, като се поддържа, че по отношение на него е налице предвиденото в чл.280, ал.1, т.3 ГПК основание за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивния съд.
В обжалваното въззивно определение е констатирано, че ЧСИ И. И. Х. е поискал да бъде вдигната наложена възбрана по и. д. № 20078320400795 по описа на ЧСИ, след като изпълнителното дело е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК на 28.05.2019 г. Към молбата за заличаване на възбраната от 08.07.2019 г., не е приложен документ за заплатена държавна такса, поради което с определение от 12.07.2019 г. на съдия по вписванията е отказано заличаването на вписана възбрана като е посочено, че на основание чл.5 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенцията по вписванията, във вр. с чл.3, ал.1 от същата тарифа, за заличаване на възбрани се събира такса 7,50 лева. За да потвърди така постановения отказ, въззивният съд е взел предвид, че съгласно чл. 32б, вр. с чл. 32а, ал. 1 ПВ съдията по вписванията може да откаже отбелязване по депозирана молба, ако тя не отговаря на изискванията на закона. Към изискванията за съответствие на акта със закона се включват и тези, свързани с представянето на различни документи, сред които са и удостоверяващите, че е внесена дължимата държавна такса. Прието е, че съгласно задължителните указания на т. 6 от ТР № 7/2013 г. на ОСГТК на ВКС може да бъде отказано вписване, респ. отбелязване, ако не е внесена дължимата за това такса, като съдията по вписванията не може да даде указания за отстраняване на посочената непълнота на документите, както и че за заличаване на възбрана в Имотния регистър законодателят е предвидил заплащане на държавна такса към Агенцията по вписванията, която следва да бъде изплатена от взискателя, който е задълженото лице съгласно чл.79, ал. 1, т.1 ГПК. Изложени са и съображения, че държавната такса към Агенцията по вписванията в случая представлява разноски по изпълнението, които е могло да бъдат включени от съдебния изпълнител в разноските по делото преди прекратяването му, както и че за дължимите неплатени такси и разноски частният съдебен изпълнител може да поиска издаване на заповед за изпълнение по чл.410, ал.1 ГПК независимо от техния размер. За неоснователни са приети доводите на частния съдебен изпълнител, че в хипотезата на чл.433, ал.3 ГПК държавата му е възложила изпълняването на публични функции, поради което е освободен от заплащане на държавна такса. В тази връзка са изложени мотиви, че в разглежданата хипотеза, имайки предвид предмета на делото, частният съдебен изпълнител е лице, на което държавата е възложила принудителното изпълнение на частни притезания, а не събирането на публични вземания, поради което е неприложима нормата на чл.84, ал.1, т.1 ГПК.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
В конкретния случай Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, намира, че касационното обжалване не следва да бъде допускано, тъй като във връзка с поставения въпрос е налице практика на ВКС – определение № 7 от 9.01.2020 г. по ч. гр. д. № 4694/2019 г. на ВКС, ІІ г. о., с която въззивното определение е съобразено.
В това определение е прието, че вписването и заличаването на възбраната от съдията по вписванията се осъществяват в охранително производство, като съгласно разпоредбата на чл.541 ГПК разноските по охранителните производства са за сметка на молителя. За заличаване на възбраната се дължи държавна такса, посочена в чл.3, ал.1, във вр. с чл.5 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенцията по вписванията (ДВ, бр. 94/25.11.2005 г., изм. и доп.) – 7.50 лв. Молител в производството по заличаване на възбраната на основание чл.433, ал.3 ГПК и заинтересовано лице е съдебният изпълнител (чл.531, ал.1 ГПК и т.8 от ТР№ 7/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Следователно, по силата на чл.541 ГПК задължение на съдебния изпълнител е да представи към молбата си документ за внесена държавна такса, дължима в охранителното производство. Освобождаването от задължение за плащане на държавни вземания – в случая държавна такса, става само със закон, при изрично предвидени в закона предпоставки. Съгласно ТР № 1/2008 г. на ОСГК на ВКС приложение в охранителното производство на основание чл.540 ГПК намира разпоредбата на чл.84 ГПК, уреждаща освобождаване от заплащане на държавна такса в особени случаи. Това приложение е съответно – съобразно спецификите на охранителното производство, като в тази връзка следва да се съобрази и изразеното в Р № 3/08.07.2008 г. по конст. д. № 3/2008 г. на КС на РБ, че законодателната преценка за освобождаване от заплащане на държавни такси на основание чл.84 ГПК се определя не от вида правен субект, а от характера на правото, чиято защита се търси. Въз основа на изложеното в цитираното определение е прието, че съдебният изпълнител дължи държавна такса за направено служебно вдигане на наложена възбрана в изпълнение на чл.433, ал.3 ГПК при прекратяване на изпълнителното производство, освен ако по силата на изрична законова разпоредба следва да се счита освободен от това задължение.
В конкретния случай е наложена от ЧСИ възбрана върху имот-частна собственост, във връзка със събирането на частно вземане. В тази хипотеза не са налице законови разпоредби, по силата на които за заличаване на възбраната в изпълнение на разпоредбата на чл.433, ал.3 ГПК частният съдебен изпълнител да е освободен от заплащането на държавна такса към Агенцията по вписванията и разпоредбата на чл.84 ГПК е неприложима. В този смисъл е и постановеното от Софийския окръжен съд определение като съответствието на същото с практиката на ВКС изключва приложението на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
С оглед изложеното обжалваното определение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 820 от 04.09.2019 г., постановено по ч. гр. д. № 546/2019 г. на Софийския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: