О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 174
София, 23.04.2020 година
Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдия Емилия Донкова гражданско дело № 3547 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на адв. Д. С., като пълномощник на Т. А. Ц. и И. М. Ц., срещу въззивно решение № 805, постановено на 08.04.2019 г. по в. гр. д. № 2853/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 7193 от 27.10.2017 г. по гр. д. № 18487/2014 г. на Софийски градски съд, поправено с решение от 12.02.2018 г., за признаване за установено по предявените от Д. – М. Д. П. срещу Т. А. Ц., И. М. Ц. и И. И. П., искове с правно основание чл.108 ЗС, че ищцата е собственик на основание наследствено правоприемство на следните недвижими имоти: 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], [улица], съставляващ по предходен план част от УПИ *-* в кв.2, м. „Вилна зона Б.“; 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор ***, съставляващ по предходен план част от УПИ *-* в кв.2, м. „Вилна зона Б.“ и върху двуетажна жилищна сграда с идентификатор ****, построена в поземления имот с идентификатор ***, със застроена площ 94 кв. м. и ответниците са осъдени да й предадат владението върху гореописаните имоти, като искането за предаване на владението е отхвърлено по отношение на ответника И. И. П. и са отхвърлени предявените от касаторите срещу ищцата насрещни установителни искове за собственост върху 5/8 ид. ч. от описаните имоти, на основание придобивна давност.
В изложението към подадената касационна жалба се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. при въведено от ответника възражение за нищожност на сделката, от чиято действителност зависи основателността на иска, необходимо ли е да се изследват служебно и другите основания за нейната нищожност; поддържа се противоречие с тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, т.3; 2. не следва ли да се провери и наличието на относителна симулация, когато ответникът е въвел възражение за нейната привидност, а не само абсолютната симулация; 3. когато е въведено твърдение за абсолютна симулация, но от доказателствата по делото се установява вероятност за съществуването на относителна симулация, не следва ли съдът да се произнесе за нейното съществуване; 4. следва ли да се приложи презумпцията на чл.69 ЗС, ако владението е установено въз основа на учредено право на ползване; сочи се противоречие с ППВС № 6/1974 г.; 5. с изготвянето на завещание демонстрира ли се промяна в намерението на ползвателя при упражняване на фактическата власт; 6. при позоваване на придобивна давност, изтекла след отчуждителна сделка и направено възражение за нейната нищожност, следва ли валидността й да бъде обсъдена във връзка с изтичането на давността.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответницата по касационна жалба Д. – М. Д. П. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът по жалба И. И. П., чрез назначения си особен представител, взема становище за наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:
Районният съд е бил сезиран с предявени от Д. – М. Д. П. против Т. А. Ц., И. М. Ц. и И. И. П. искове за ревандикация на процесните имоти. Ищцата твърди, че се легитимира като собственик на основание наследствено правоприемство от своя баща Д. А. П., починал през 2003 г. Същият е придобил правото на собственост на основание договори за дарение и покупко-продажба.
Ответниците Т. и И. Ц. са оспорили исковете и са предявили насрещни искове за признаване правото им на собственост върху 5/8 ид. ч. от процесните имоти. Изложили са твърдения, че сделката покупко-продажба, сключена с нотариален акт № 26/2002 г., е нищожна като привидна /абсолютна симулация/. Между страните е съществувала уговорка след приключване на производството по гр. д. № 1026/1993 г. на Софийски РС, по което наследодателката е била ответник /приключило през 2006 г./, собствеността да й бъде прехвърлена обратно. През 2003 г. ответницата е започнала да владее имотите заедно с баба си Д. Б., като фактическата власт е била упражнявана съвместно със съпруга й И. Ц. и в тяхна полза е изтекла придобивна давност за 1/2 ид. ч. от процесните имоти /Т. Ц. притежава и 1/8 ид. ч. от същите на основание наследствено правоприемство/.
По делото е установено, че с договор за дарение, сключен с нотариален акт № 45/1990 г., Д. М. Б. е дарила на сина си Д. А. П. правото на собственост върху 1/2 ид. ч. от парцел III-405 в кв.2 по плана на [населено място] – Б., м. „Киноцентъра“, с площ 1 876 кв. м. С нотариален акт № 26/29.12.2002 г. за покупко-продажба Д. М. Б. е прехвърлила в полза на сина си Д. А. П. другата 1/2 ид. ч. от гореописания имот, заедно с построената в него двуетажна жилищна сграда, като си е запазила правото на ползване.
Наследодателката Д. М. Б. е починала през 2013 г., като нейни наследници по закон са ответниците Т. Ц. и И. П. /деца на починалата през 1992 г. нейна дъщеря С. П./ и ищцата /дъщеря на починалия през 2003 г. син Д. П./.
Със саморъчно завещание от 20.01.2003 г. Д. Б. е завещала на ответника И. П. 1/2 ид. ч. от дворното място, цялото от 1 876 кв. м., както и построената в него сграда. В текста на завещанието е посочено, че завещателката не е получила „никакви пари“ от сина си Д. П. по договора от 2002 г. и че между тях е съществувало споразумение да й върне имота след приключване на делото по чл.7 ЗВСОНИ. Със заключения на две графически експертизи е установено, че ръкописният текст в завещанието е написан, а подписът за „завещател“ е положен от Д. Б.. Завещанието е представено от ответниците Ц. във връзка с установяване на възражението за абсолютна симулация. Ответникът П. не се е легитимирал като собственик на основание завещателното разпореждане.
В ангажираните от ответниците гласни доказателства /показанията на свидетелите К. и Я./ се възпроизвеждат факти, че Д. Б. е продала на сина си къщата „фиктивно“ /не е получила пари/. Внук й И. П. е живял при нея до 2012 г., а Т. Ц. я е посещавала много често. Първата свидетелка /близка приятелка на наследодателката/ е посочила, че тогава тя така е решила /да прехвърли къщата на сина си/, но след това е променила решението си. От нея знае, че е сгрешила и е трябвало да поправи грешката си. От показанията на свидетелите Г. и А., ангажирани от ищцата, е видно, че Т. Ц. не е живяла постоянно при баба си. Д. П. е платил цената /след като е продал свой недвижим имот/, като парите са били дадени на И. П..
Събраните свидетелски показания не са обсъждани от районния съд като недопустими, а въззивният съд е приел, че същите са допустими на основание чл.165, ал.2, изр.2 ГПК /ограничението не се отнася за наследници, когато сделката е насочена срещу тях/ и ги е анализирал при преценката на доказателствата.
В обжалваното въззивно решение е прието за установено, че не е доказана твърдяната абсолютна симулативност на договора за продажба, сключен през 2002 г. /след направено заключение, че завещанието не представлява обратно писмо и подробно обсъждане на гласните доказателства/. Не е установено, че към момента на сключване на сделката страните не са искали да бъдат обвързани от правните й последици. По-късно изявеното променено отношение на страната е ирелевантно за валидността на нейното изявление към момента на сключване на сделката. Страните са имали воля и са постигнали съгласие за прехвърляне на собствеността, съответно не са я сключили само за привидно създаване на такава представа. Обоснован е извод, че ищцата се легитимира като собственик на основание наследствено правоприемство от своя баща. По насрещните искове на ответниците Т. и И. Ц. са изложени съображения, че наследодателката си е запазила право на ползване върху имота, като до момента на смъртта си през 2013 г. е живяла в него. Ищците по тези искове не са живели в него, а само са полагали грижи за неговата поддръжка чрез наемане на майстори. Същите са започнали да препятстват достъпа на ищцата едва през 2013 г.
Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените от касаторите в изложението първи, втори и трети въпрос, които обобщени се свеждат до служебното задължение на съда да се произнесе по наличието и на основание за относителна симулация на сделката, независимо че са били изложени само твърдения за абсолютна симулация. Цитираното ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, т.3 от същото, регламентира служебното приложение на императивна материалноправна норма и не може да бъде приложено към настоящата хипотеза. Според константната съдебна практика /решение по гр. дело № 990/2002 г.; решение по гр. дело № 577/2010 г., решение по гр. дело № 621/2009 г. на четвърто г. о.; решение № 120 от 11.12.2018 г. по гр. д. № 4813 от 2017 г. и решение № 420 от 21.12.2012 г. по гр. д. № 187 от 2012 г. на трето г. о./, когато е предявен иск за нищожност поради привидност на договор, съдът не може служебно да се произнесе по прикритата сделка без да е сезиран с иск по чл.17, ал.1 ЗЗД. Касае се до два различни иска, тъй като симулативният договор може да е нищожен и без да прикрива друга сделка (абсолютна симулация) или да прикрива някаква друга сделка, но каква е тя и дали е действителна е предмет на иска по чл.17, ал.1 ЗЗД. Горното разрешение е приложимо и по отношение на правоизключващото възражение като защитно средство на ответника /недопустимо е съдът да се произнася по невъведено възражение/.
Поставените в изложението четвърти, пети и шести въпрос са относими към предявените насрещни искове. Те също не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Решаващите изводи на въззивния съд са обусловени от факта, че наследодателката на Т. Ц. е била носител на право на ползване върху имота, както и на липсата на упражнявана от ищците по тези искове фактическа власт, годна да доведе до възникване на правните последици на придобивната давност. Д. Б. не е имала качеството владелец, поради което неотносима се явява посочената практика – ППВС № 6/27.12.1974 г. относно необходимостта от манифестиране на намерение за своене. Ограниченото вещно право на ползване е противопоставимо като материално право на всеки, включително на собственика на имота, който се лишава от възможността да го ползва. В съдържанието на това право се включва възможността за лично ползване на имота /обитаване/, и събиране на плодовете /наемите/ от него. Макар това състояние да е близко до обективния елемент на владението, не се покрива с него, тъй като фактическата власт на ползвателя върху имота включва само правото да ползва вещта лично или чрез отдаване под наем, като той не може да формира анимус за придобиване правото на собственост в това си качество.
Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като по поставените въпроси съществува константна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване.
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответницата по касационна жалба Д. Б. следва да бъдат присъдени направените в производството по чл.288 ГПК съдебни разноски в размер на 6 000 лева, съставляващи адвокатско възнаграждение, изплатено по договор за правна защита и съдействие от 23.07.2019 г. с адвокат Е. Т..
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 805, постановено на 08.04.2019 г. по в. гр. д. № 2853/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд.
Осъжда Т. А. Ц. и И. М. Ц. със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.5, офис № 3, Адвокатско дружество „Г. и партньори“, да заплати на Д.-М. Д. П. със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.1, ап.1, адв. Е. Т., сумата от 6 000 /шест хиляди/ лева – съдебни разноски.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: