О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№227
София, 08.05.2019 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 424 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по жалба на С. К. С. чрез пълномощника й адвокат К. И. против решение № 4889 от 18.07.2018 г., постановено по гр.д. № 15567 по описа за 2017 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 25.05.2015 г. по гр.д. № 51567/2010 г. на Софийски районен съд за допускане поправка на очевидна фактическа грешка в решението от 13.06.2014 г. по гр.д. № 51567/2010 г. като на лист 103-гръб от делото и лист 4 от решението се чете: „осъжда на основание чл.78, ал.1 ГПК С. К. Б. да заплати на Р. К. Б. 500 лв. разноски по гр.д. № 51567/2010 г.“ вместо неправилно изписаното „осъжда на основание чл.78, ал.1 ГПК С. К. Б. да заплати на Р. К. Б. 5000 лв. разноски по гр.д. № 51567/2010 г.“ и за отхвърляне искането на С. К. Б. за изменение на решението в частта за разноските, които е осъдена да заплати на ищците, както и за освобождаването й от внасяне на такси и разноски по гр.д. № 51567/2010 г.
Р. К. Б. е подала чрез пълномощника си адвокат Н. К. писмен отговор, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съд съобрази следното:
Акта на районния съд и атакувания акт на въззивния съд касаят произнасянето в частта за разноските, поради което независимо, че са наименовани „решение“ имат характер на определение и съответно подадената жалба подлежи на разглеждане по реда на чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
За да постанови атакувания акт, Софийски градски съд е констатирал, че производството пред СРС е било образувано по искова молба на Й. Б. К., П. Б. К., В. Б. К. и Р. К. Б. срещу С. К. Б., с която е предявен иск с правно основание чл.30 ЗН за намаляване на извършеното в полза на ответницата дарение на недвижим имот и възстановяване на запазените части на ищците от наследството на К. Б. П.. С решение от 13.06.2014 г. предявените искове са уважени. Препис от решението е връчен надлежно на ответницата С. К. Б., която го е получила лично на 24.06.2014 г. Страните не са упражнили правно на въззивно обжалване срещу първоинстанционното решение, поради което то е влязло в сила на 10.07.2014 г., когато е изтекъл и преклузивния двуседмичен срок за обжалването му.
На 27.06.2014 г. ответницата С. К. Б. е подала молба наименована “въззивна жалба”, с която изрично е заявено, че се обжалва решението от 13.03.2014 г. в частта, с която съдът я е осъдил да заплати съдебни такси и разноски, както и се твърди наличие на очевидна фактическа грешка в постановеното решение. С решение от 25.05.2015 г. СРС е уважил молбата, като е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка и е оставил без уважение искането за изменение на решението в частта за разноските.
Въззивният съд е приел, че не следва да разглежда доводите в жалбата относно решението от 25.05.2015 г. постановено по гр.д..№ 51567/2010 г., СРС, ГО 69-ти състав, които касаят недопустимост и неправилност на влязлото в сила основно съдебно решение от 13.06.2014 г. Приел е за неоснователен довода за недопустимост на решението за поправка на очевидна фактическа грешка, поради постановяването му по недопустимо основно решение.
По отношение доводите относно произнасянето на районния съд, с което е оставено без уважение искането за изменение на решението в частта за разноските, съдът се е позовал на тълкуването по Тълкувателно решение № 6/2012 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС т.6, че процесуалното представителство, регламентирано в чл.47, ал.6 ГПК не е законово, тъй като произтича от акт на съда при осъществяване на предвидените за това предпоставки. В хипотезата на чл.47, ал.6 ГПК ответникът не е намерен на адреса, посочен по делото. В този случай особеният представител се назначава с акт на съда-определение, от който произтича и неговата представителна власт спрямо отсъстващата страна. Това представителство, съгласно чл.36, ал.1 ЗА е възмездно, тъй като за положения труд на адвоката се дължи възнаграждение, независимо от изхода на делото. Според същото тълкувателно решение възнаграждението е разграничено от отговорността за разноски, която се реализира с оглед постигнатия правен резултат по спора при наличие на предпоставките на чл.78 ГПК. Възнаграждението за особения представител винаги е дължимо. На ответницата С. К. Б. е бил назначен особен представител, за което ищците са заплатили сумата в размер на 400 лв. и съобразно разпоредбата на чл.78, ал.1 ГПК ответницата дължи заплащане на направените от тях разноски.
Съдът е приел за неоснователни твърденията на жалбоподателката, че не станала повод за завеждане на делото и по същество било налице признание на иска. Разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК предвижда възлагане на разноските на ищеца, ако ответникът признае иска и не е станал повод за завеждане на делото. В настоящият случай на ответника е бил назначен особен представител, който е осъществил процесуално представителство в първоинстанционното производство, съобразно което не са налице кумулативните предпоставки на чл.78, ал.2 ГПК.
Налице е основание за проверка дали е процесуално допустимо произнасянето на въззивния съд по отношение първоинстанционното решение /имащо характер на определение/, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка. След като искането на С. К. С. /Б./ е било уважено, то за същата липсва правен интерес от атакуване на акта по чл.247 ГПК, поради което и произнасянето на въззивния съд е недопустимо, като постановено по недопустима жалба и решение /имащо характер на определение/ № 4889 от 18.07.2018 г., постановено по гр.д. № 15567 по описа за 2017 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърденото решение /имащо характер на определение/ от 25.05.2015 г. по гр.д. № 51567/2010 г. на Софийски районен съд за допускане поправка на очевидна фактическа грешка следва да бъде обезсилено
По отношение на въззивното решение /имащо характер на определение/ в останалата му част С. К. С. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Счита, че произнасянето на Софийски градски съд противоречи на трайната практика, че в хипотеза на невнесана дължима от ищеца държавна такса, която е следвало да бъде събрана съгласно чл.73, ал.3 ГПК предварително /при предявяване на иска/, принудителното й събиране по чл.77 ГПК с постановеното по делото решение не е обусловено от изхода на спора, като в тази хипотеза ответникът, при неблагоприятен изцяло или частично за него изход на делото, не дължи на ищеца разноски по чл.78, ал.1 ГПК за невнесената от него, но присъдена в полза на бюджета държавна такса
По поставения въпрос при основателност на иска дължи ли ответника дължима предварително съгласно чл.73, ал.3 ГПК държавна такса, която не е била събрана от ищците, а е присъдена със съдебното решение, произнасянето на въззивния съд противоречи на практиката на ВКС, поради което е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С определение № 104 от 9.02.2015 г. по ч.т.д. № 112/2015 г. на ВКС, І т.о. и определение № 67 от 19.03.2015 г. по ч.гр.д. № 385/2015 г., II г.о. е дадено тълкуване, че когато съдът пристъпи към събиране с решението на невнесена дължима предварително съгласно чл.73, ал.3 ГПК от ищеца държавна такса, при липса на правна норма, обвързваща дължимостта на таксата от изхода на спора, събирането й не се извършва съобразно резултата по делото и задължено лице по нея остава ищецът, поради което включително и когато искът бъде изцяло уважен, таксата не може да бъде събрана по реда на чл.77 ГПК от ответника. Настоящият съдебен състав възприема така даденото в практиката на ВКС тълкуване, което следва да се приложи и по настоящото дело. Актът на въззивния съд и потвърдения първоинстанционния акт за оставяне без уважение искането за изменение на решението от 13.06.2014 г. по гр.д. № 51567/2010 г. в частта, с която С. С. е осъдена да заплати по сметка на Софийски районен съд държавна такса в размер на 80.00 лв., както и 5.00 лв. за служебно издаване на изпълнителен лист, ако сумата не бъде внесена доброволно, следва да бъдат отменени.
При условията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК С. К. С. поставя въпросите:
1) приложима ли е нормата на чл.78, ал.2 ГПК когато ответник по иск по чл.30 ЗН с поведението си не е дал повод а завеждане на иск за възстановяване на запазени части от наследство, от материалите по делото е видно, че е налице признание на иска и липсват данни и твърдение на ищеца, че е възпрепятстван да реализира правото си на запазена част от наследството;
2) следва ли съдът по иск по чл.30 ЗН при сезиране от ответника да се произнесе по реда на чл.78, ал.2 ГПК да събере доказателства а липсата на обстоятелства за отказ и/или възпрепятстване от страна на надарения да възстанови запазени части;
3) допустимо и законосъобразно ли е съдът да възлага държавна такса и разноските на ответник по иск по чл.30 ЗН, позовавайки се на обстоятелството, че ищецът няма друг механизъм да защити правата си по запазената част от наследството и затова чл.78, ал.2 ГПК е неприложим Въпросите следва да се обобщят до въпроса: за приложението на чл.78, ал.2 ГПК в исково производство по чл.30 ЗН и касационното обжалване на въззивния акт, с който е потвърден първоинстанционния акт в частта за оставяне без уважение на искането на С. К. С. за изменение на решението от 13.06.2014 г. по гр.д. № 51567/2010 г. в частта, с която е осъдена да възстанови на ищците разноските по делото в размер на 400 лв., внесено възнаграждение за особен представител и на Р. Б. в размер на 500 лв. заплатени за адвокатска защита, следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В практиката на ВКС по решение № 139 от 24.06.2013 г. по гр.д. № 50/2013 г., ВКС, II г.о. е дадено тълкуване, че правото да се поиска възстановяване на запазена част от наследство е самостоятелно субективно потестативно право, което може да бъде упражнено чрез сезиране на съда /чрез иск или възражение/ или чрез доброволно уреждане на отношенията между облагодетелствания от завещание и/или дарение и наследниците със запазена част при взаимни отстъпки. След като правото да поиска възстановяване на запазената си част е упражнено, то наследникът не разполага с друго потестативно право по чл.30 от ЗН да иска възстановяване на запазената му част по отношение на друго имущество /извън това, което вече е предмет на заявената претенция или чрез което доброволно са уредени отношенията/.
Следователно ответникът не би дал повод за завеждане на иска по чл.30 ЗН само ако между него и наследниците със запазена част е сключено споразумение, с което да уреждат отношенията по възстановяване на запазената част и да е извършено в изискуемата форма прехвърлянето на имуществото, за което е договорено, че е достатъчно за възстановяване на запазената част. При липса на доброволно уреждане на отношенията, нормата на чл.78, ал.2 ГПК не може да се приложи, дори ответникът да признае иска, тъй като правната промяна – придобиване на правата от наследника с възстановена запазена част – може да стане само по силата на съдебното решение.
С оглед отговора на въпроса, въззивния акт, с който е потвърден акта на първоинстанционния съд за оставяне без уважение на искането на С. К. С. за изменение на решението от 13.06.2014 г. по гр.д. № 51567/2010 г. в частта, с която е осъдена да възстанови на ищците разноските по делото в размер на 400 лв., внесено възнаграждение за особен представител и на Р. Б. в размер на 500 лв. заплатени за адвокатска защита, следва да бъде потвърдено. Доводите на жалбоподателката относно приложението на чл.78, ал.1 ГПК не могат да се свържат с данните по делото, по което е разгледан и уважен само иск по чл.30 ЗН.
Поради неоснователността на жалбата в разглежданата част С. С. следва да възстанови на Р. Б. направените в настоящото производство разноски в размер на 500.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат Н. К.. Жалбоподателката следва да възстанови направените разноски изцяло, тъй като жалбата против отказа на съда да отмени произнасянето си по възстановяване на направените от ищците по иска по чл.30 ЗН разноски, е изцяло неоснователна.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение /имащо характер на определение/ № 4889 от 18.07.2018 г., постановено по гр.д. № 15567 по описа за 2017 г. на Софийски градски съд.
ОБЕЗСИЛВА решение /имащо характер на определение/ № 4889 от 18.07.2018 г., постановено по гр.д. № 15567 по описа за 2017 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение от 25.05.2015 г. по гр.д. № 51567/2010 г. на Софийски районен съд за допускане поправка на очевидна фактическа грешка в решението от 13.06.2014 г. по гр.д. № 51567/2010 г. като на лист 103-гръб от делото и лист 4 от решението се чете: „осъжда на основание чл.78, ал.1 ГПК С. К. Б. да заплати на Р. К. Б. 500 лв. разноски по гр.д. № 51567/2010 г.“ вместо неправилно изписаното „осъжда на основание чл.78, ал.1 ГПК С. К. Б. да заплати на Р. К. Б. 5000 лв. разноски по гр.д. № 51567/2010 г.“
ОТМЕНЯ решение /имащо характер на определение/ № 4889 от 18.07.2018 г., постановено по гр.д. № 15567 по описа за 2017 г. на Софийски градски съд и потвърденото с него решение /имащо характер на определение/ от 25.05.2015 г. по гр.д. № 51567/2010 г. на Софийски районен съд в частта, с която е оставено без уважение искането на С. К. Б. за изменение на решение от 13.06.2014 г. по гр.д. № 51567/2010 г. на Софийски районен съд в частта, с която е осъдена да заплати по сметка на Софийски районен съд държавна такса в размер на 80.00 лв., както и 5.00 лв. за служебно издаване на изпълнителен лист, ако сумата не бъде внесена доброволно и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТМЕНЯ на основание чл.248 ГПК решение от 13.06. 2014 г. по гр.д. № 51567/2010 г. на Софийски районен съд в частта, с която С. К. Б. е осъдена да заплати на Софийски районен съд 80 лв. държавна такса по гр.д. № 51567/2010 г., както и 5 лв. за служебно издаване на изпълнителен лист, ако сумата не бъде внесена доброволно.
ОСТАВЯ В СИЛА решение /имащо характер на определение/ № 4889 от 18.07.2018 г., постановено по гр.д. № 15567 по описа за 2017 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърденото решение /имащо характер на определение/ от 25.05.2015 г. по гр.д. № 51567/2010 г. на Софийски районен съд, в частта, с която е оставено без уважение искането на С. К. Б. за изменение на решение от 13.06.2014 г. по гр.д. № 51567/2010 г. на Софийски районен, поправено на основание чл.247 ГПК с решение /имащо характер на определение/ от 25.05.2015 г. по гр.д. № 51567/2010 г. на Софийски районен съд в частта, с която С. К. Б. е осъдена да заплати на Й. К. Б., Р. К. Б., Й. Б. К., П. Б. К. и В. Б. К. 400.00 лв. съдебни разноски, т.е. по 80 лв. на всеки и на Р. К. Б. 500 лв. разноски по гр.д. № 51567/2010 г.
ОСЪЖДА С. К. Б., [населено място],[жк][жилищен адрес] съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.4, офис 407, адвокат К. И. да заплати на Р. К. Б., [населено място],[жк], [улица], съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.1, кантора № 2, адвокат Н. К. разноски за настоящото производство в размер на 500.00 /петстотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: