О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№629
София, 19.12.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти декември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Камелия Маринова
Членове: Веселка Марева
Емилия Донкова
като разгледа докладваното от съдия Емилия Донкова гр. д. № 3381 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. К. Ч. – пълномощник на Н. Р. В. и от адв. К. Д. – пълномощник на Р. Г. Н. и М. Г. Н., срещу въззивно решение № 2649 от 19.12.2017 г., постановено по гр. д. № 4734/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд.
В идентичните изложения към подадените касационни жалби касаторите са посочили, че въззивният съд се е произнесъл по следния материалноправен въпрос, който е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС, а именно: с предявяването на иск по чл.109 ЗС за преустановяване на извършваните неоснователни действия върху собствения на ищците имот, не се ли постига адекватна защита на правото на собственост, когато тези действия се характеризират с увреждане и унищожаване на субстанцията на имота, като се сочи противоречие с ТР № 4/2017 г. по тълкувателно дело № 4/2015 г. на ОСГК; решение № 52/20.02.2009 г. по гр. д. № 5629/2007 г. на трето г. о.; решение № 228/19.03.2009 г. по гр. д. № 5216/2007 г. на трето г. о. и решение № 150/25.05.2011 г. по гр. д. № 551/2010 г. на второ г. о.
Поставен е и процесуалноправен въпрос: длъжен ли е съдът при изясняване предмета на спора да обсъди всички доказателства за правнорелевантните факти съобразно разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК, като се поддържа противоречие със следната задължителна практика на ВКС: решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на четвърто г. о. и решение № 15/06.02.2012 г. по гр. д. № 311/2011 г. на второ г. о.
Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, изр.3 ГПК – очевидна неправилност.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], чрез процесуалния си представител, счита, че касационно обжалване не следва да се допуска. Посочва, че обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с цитираната съдебна практика.
Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Налице са предпоставки за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните:
С обжалваното въззивно решение е отменено решение от 31.10.2016 г. по гр. д. № 11522/2015 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която са уважени предявените от ищците срещу ответника искове с правно основание чл.109 ЗС за осъждането му да преустанови всяко навлизане и всяко осъществяване на фактически действия в границите на следните недвижими имоти, находящи се в землището на [населено място], [община]: поземлен имот № 000555 в местността „Л.“, с площ 14,917 дка, поземлен имот № 000556 в същата местност, с площ от 4,388 дка, поземлен имот № 000559 в местността „Б.“, с площ от 29,410 дка и поземлен имот № 000042 в местността „Л.“, с площ от 23,407 дка, като вместо него е постановено ново по същество, с което исковете са отхвърлени. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл.49 във вр. с чл.45 ЗЗД за заплащане на обезщетения за имуществени вреди: причинените вследствие на унищожаването на 3 500 бр. лешникови насаждения претърпени загуби за стопанската 2007 г. и пропуснати ползи от добив на лешници в периода 21.12.2007 г.-21.12.2012 г., както следва: на Р. Г. Н. – обезщетение за претърпени загуби в размер на 60 344,50 лв. и обезщетение за пропуснати ползи в размер на 78 227,50 лв.; на М. Г. Н. – обезщетение за претърпени загуби в размер на 60 344,50 лв. и обезщетение за пропуснати ползи в размер на 78 227,50 лв.; на Н. Р. В. – обезщетение за претърпени загуби в размер на 120 689 лв. и обезщетение за пропуснати ползи в размер на 156 455 лв., заедно със законната лихва върху главниците, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното им заплащане. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищците са осъдени да заплатят в полза на ответника разноски в размер на 320 лв.
Въззивният съд е приел, че по делото е установено правото на собственост в полза на ищците на основание наследствено правоприемство и възстановяване на собствеността. Изложил е съображения, че с негаторните искове се цели защита на правото на собственост срещу неоснователни въздействия и посегателства върху чужд имот, които трето лице извършва или възнамерява да извърши, които обаче не изключват осъществяваното от собственика владение върху имота. Направил е извод, че търсената с тях защита е неприложима в случаите, в които нарушението на правото на собственост се изразява в цялостно отнемане на фактическата власт върху имота. В тази хипотеза, каквато е и настоящата, собственикът следва да се защити чрез предявяването на ревандикационен иск, с уважаването на който ще постигне именно защита на отнетото владение. В обобщение е направил заключение, че негаторните искове са неоснователни. По отношение на исковете с правно основание чл.49 във вр. с чл.45 ЗЗД е посочил, че ищците не са установили претърпяването на загуби в посочените размери, както и пропускането на ползи от добив на лешници за исковия период от време.
Налице е поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставения материалноправен въпрос, който съобразно т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, следва да бъде формулиран по следния начин: с оглед вида на нарушението и естеството на извършените неоснователни действия, довели до увреждане субстанцията на имота, постига ли се адекватна защита на правото на собственост с предявяването на негаторен осъдителен иск за прекратяване на нарушението. Този обуславящ изхода на делото въпрос по исковете с правно основание чл.109 ЗС е разрешен в противоречие с установената задължителна практика на ВКС, включително и с цитираната в изложението, според която правната функция на негаторния иск е да защити правото на собственост срещу неоснователни въздействия и посегателства върху чужд имот. Тази защита не би могла да бъде постигната с предявяването на иск за ревандикация, тъй като с уважаването му имотът ще се върне във владение на собственика, но в състояние, установено от действията на ответника.
В обобщение следва да се допусне касационно обжалване на посоченото по-горе основание както по исковете по чл.109 ЗС, така и по обусловените обективно съединени искове по чл.49 във вр. с чл.45 ЗЗД за възстановяване на вредите от нарушението.
Жалбоподателите Р. Г. Н. и М. Г. Н. следва да внесат държавна такса в размер на 2 771,24 лв. за разглеждане на касационната жалба по същество /жалбоподателката Н. Р. В. е освободена от внасянето на държавна такса с определение по ч. гр. д. № 3399 от 2017 г. на САС/.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2649 от 19.12.2017 г., постановено по гр. д. № 4734/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд.
УКАЗВА на жалбоподателите Р. Г. Н. и М. Г. Н. в едноседмичен срок от съобщението да внесат по сметка на ВКС държавна такса в общ размер на 2 771,24 лв. /две хиляди седемстотин седемдесет и един лева двадесет и четири стотинки/ и представят в същия срок доказателства за внасянето й, като в противен случай касационното производство ще бъде прекратено.
Делото да се докладва на председателя на Второ гражданско отделение за насрочване след представяне на доказателства за внасяне на държавната такса.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.