О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№407
София, 25.09.2019 година
Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на десети септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: Камелия Маринова
Членове: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдия Емилия Донкова гражданско дело № 1534 от 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на адв. Иван Веселинов, като пълномощник на С. Н. Я., срещу въззивно решение, постановено на 08.01.2019 г. по в. гр. д. № 269/2018 г. по описа на Окръжен съд – Монтана, с което е отменено решение от 05.07.2018 г. по гр. д. № 682/2016 г. на Берковския районен съд и вместо него е постановено ново по същество, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу ответниците искове за допускане извършването на съдебна делба на следния недвижим имот: самостоятелна стая /нежилищен обект/ с обща застроена площ около * кв. м., находяща се на втория етаж, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ***** в сграда с идентификатор **** по кадастралната карта на [населено място].
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. следва ли в първата фаза на делбеното производство съдът да се произнася по обособеността на делбения имот, за който е установено, че е самостоятелен; 2. при наведени доводи от страната за самостоятелен статут на процесния имот, трябва ли въззивната инстанция да прецени установените факти, както и да посочи конкретно, точно и ясно какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка. Поддържа се, че обжалваното решение е постановено в противоречие с решение № 58 от 16.04.2013 г. по гр. д. № 572/2012 г. на ВКС, II г. о. и решение № 339 от 17.10.2014 г. по гр. д. № 3957/2014 г. на ВКС, IV г. о. /по първия въпрос/, тълкувателно решение №1/04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и решение № 98 от 20.05.2013 г. по гр. д. № 520/2012 г. на ВКС, IV г. о. /по втория въпрос/. Със същите е обосновано и приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като се сочи, че са от значение за правилното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, изр.3 ГПК – очевидна неправилност.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответниците по касационна жалба Т. Ц. Ц., А. Т. П., Ц. Т. С., С. Б. Н. и Е. Б. Д. изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендират присъждане на направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:
Производството е образувано по искове за делба на съсобствен недвижим имот, предявени от С. Н. Я. срещу Т. Ц. Ц., А. Т. П., Ц. Т. С., С. Б. Н. и Е. Б. Д.. В исковата молба са изложени твърдения, че с влязло в сила решение по гр. д. № 479/2009 г. на РС – Берковица е признато за установено по отношение на Ц. Т. С. /ответница по настоящите искове/ и С. Д. С., че ищцата е собственик на 1/4 ид. ч. от самостоятелна стая с площ * кв. м., разположена в югозападната част на жилищна сграда с идентификатор ****, като същите са осъдени да й предадат владението върху процесната идеална част. Посочено е, че ответниците притежават право на собственост общо върху останалите 3/4 ид. ч. Страните се легитимират като съсобственици на основание наследствено правоприемство от М. А., починал през 1941 г., като ищцата е дъщеря на починалия през 2004 г. негов син Н. А., а ответниците са наследници на другите низходящи на общия наследодател: Г. А., Б. А. и Д. Ц..
В отговора на исковата молба ответниците са оспорили исковете с твърдението, че въз основа на влязлото в сила съдебно решение по исковете по чл.108 ЗС е осъществен въвод във владение на ищцата върху притежаваната от нея 1/4 ид. ч. от имота.
По делото е установено, че със съдебна спогодба за делба, постигната по гр. д. № 388/1966 г. на Б. народен съд, извършена между наследниците на М. А., в дял на преживялата му съпруга С. Д. /дял първи/ е поставена „югозападната стая на втория етаж, със самостоятелен вход“. В протокола е удостоверено, че Техническата служба при Г. – В. е установила, че делбата може да бъде извършена, както и че обектите в съставените дялове представляват самостоятелни жилища /видно и от архитектурен проект, в който е предвиден директен подход към процесното помещение/, приложен към спогодбата. Страните не са оспорвали валидността на спогодбата. Поставените в самостоятелни дялове стаи са били ползвани за отдаване под наем на почиващи /същите са били с обща на етажа баня/.
С влязло в сила на 21.07.2010 г. решение по гр. д. № 479/2009 г. на РС – [населено място], е признато за установено по отношение на Ц. Т. С. и С. Д. С., че С. Н. Я. е собственик на 1/4 ид. ч. от делбения имот, а именно: самостоятелна стая с площ * кв. м., разположена в югозападната част на жилищната сграда, построена в поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], заедно с 9,13 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, като ответниците са осъдени да предадат на ищцата владението върху процесната идеална част от имота. Прието е, че съсобствеността е възникнала на основание наследствено правоприемство от С. Д. /преживяла съпруга на М. А. и баба на ищцата/, която се е легитимирала като собственик по силата на съдебната спогодба за делба.
Установява се от заключенията на изслушаните съдебно-технически експертизи, че фактически достъпът до процесната стая се осъществява през помещение /обща етажна баня, която към настоящия момент не функционира/. Описаната в съдебната спогодба стая е оцветеното със син цвят на скицата помещение. Към 1966 г. това помещение е имало самостоятелен вход – през вестибюла на стаите, оцветени с червен цвят /обозначен като вторично зазидан отвор/; оцветената в зелено част е пристроена допълнително, като впоследствие е разбит отвор и през вестибюла на тези стаи. Към настоящия момент е възможен достъпът през помещението, обозначено като баня.
Процесното помещение не е предмет на разпоредителните сделки, сключвани за апартаментите, описани в нотариалните актове като смостоятелни обекти /оцветени в зелен и червен цвят на скицата към заключението/, собственост съответно на ответницата Ц. С. и на трети лица.
При тези факти, въззивният съд е приел, че процесният обект не е самостоятелен и делбата му е недопустима. Този извод е обоснован с обстоятелството, че той няма самостоятелно функционално предназначение. Посочено е, че стаята няма самостоятелен вход и представлява част от обект с идентификатор ***** /втори жилищен етаж, на който са разположени два апартамента/. Същата не е обособена като самостоятелен обект въз основа на одобрен архитектурен проект. Не отговаря на изискванията за обект, установени в параграф 5, т.39 от ДР на ЗУТ, а именно: „самостоятелен строеж или реална част от строеж с определено наименование, местоположение, самостоятелно функционално предназначение и идентификатор по ЗКИР/, както и на тези в параграф 1, т.1 от ДР на ЗКИР /в ред. на ДВ, бр.57 от 2016 г./, според които самостоятелен обект в сграда е „обособена част от сградата, която е обект на собственост и има самостоятелно функционално предназначение“.
Налице са предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения в изложението втори въпрос относно процесуалното задължение на въззивния съд да разгледа и обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, както и събраните по делото доказателства, с оглед изискването за неговото пълно изясняване, който е разрешен в противоречие с константната практика на ВКС, включително цитираната в изложението. При приемането за установено на определено фактическо положение, съдът следва да изгради правните си изводи, като съобрази и установените с влязло в сила съдебно решение правопораждащи факти, които са от значение за спорното право /в случая наличието на действителна съдебна спогодба по отношение на делбения имот/.
В обобщение, следва да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Жалбоподателката дължи внасяне на държавна такса в размер на 25 лв. за разглеждане на касационната жалба по същество.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение, постановено на 08.01.2019 г. по в. гр. д. № 269/2018 г. по описа на Окръжен съд – Монтана.
УКАЗВА на жалбоподателката С. Н. Я. в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 25 лв. /двадесет и пет лева/ и представи в същия срок доказателства за внасянето й, като в противен случай касационното производство ще бъде прекратено.
Делото да се докладва на председателя на Второ гражданско отделение за насрочване след представяне на доказателства за внасяне на държавната такса. Определението е окончателно.
Председател:
Членове: