О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№162
София, 29.03.2019 година
Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: Камелия Маринова
Членове: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдия Емилия Донкова гражданско дело № 18 от 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на адв. Н. Н., като пълномощник на Г. Т. П., срещу въззивно решение № 296, постановено на 11.10.2018 г. по в. гр. д. № 1285/2018 г. по описа на Старозагорския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 300 от 26.03.2018 г. по гр. д. № 5807/2016 г. на Старозагорския районен съд за допускане извършването на съдебна делба на недвижим имот с идентификатор *****, находящ се на адрес: [населено място], [улица], вх. „А“, ет. *, ап. № *, заедно с прилежащото на апартамента избено помещение № *, с 0.742% ид. ч. от общите части на сградата и с прилежащото на апартамента и избеното помещение право на строеж върху дворното място, при квоти: 1/2 ид. ч. за ищцата Н. С. К. и 1/2 ид. ч. за ответницата Г. Т. П.. С въззивното решение е потвърдено и определение № 1357 от 16.05.2018 г. по цитираното по-горе дело, с което е била оставена без уважение молбата на касатора за допълване на първоинстанционното решение по реда на чл.250 ГПК.
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса относно задължението на съда да обсъди всички направени от страните възражения. Поддържа се, че обжалваното решение е постановено в противоречие с: тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по т. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 176 от 15.03.2010 г. по гр. д. № 3057/2008 г. на ВКС, III г. о.; решение № 76 от 05.07.2018 г. по гр. д. № 752/2013 г. на ВКС, III г. о., решение № 264 от 08.04.2010 г. по гр. д. № 474/2009 г. на ВКС, IV г. о., постановление № 6 от 27.12.1974 г. по гр. д. № 9/1974 на ППВС, тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 120 от 08.07.2011 г. по т. д. № 1123/2010 г. на ВКС, II т. о. Поддържа се, че въпросът с какъв акт следва да се произнесе съдът при въведено възражение за изтекла придобивна давност в полза на ответника по иск за делба е от значение за правилното прилагане на закона и за развитието на правото.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответницата по касационна жалба Н. С. К. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:
Производството е образувано по иск за делба на съсобствен недвижим имот, предявен от Н. С. К. срещу Г. Т. П.. В исковата молба са изложени твърдения, че по силата на постановление за възлагане на недвижим имот от 18.11.2016 г. ищцата е придобила 1/2 ид. ч. от процесния имот. Посочва, че също така, че другата 1/2 ид. ч. от имота била придобита от ответницата въз основа на договор за дарение.
В отговора на исковата молба ответницата поддържа, че публичната продан, въз основа на която ищцата се легитимира като собственик на 1/2 ид. ч. от процесния имот, е нищожна поради допуснати съществени процесуални нарушения в изпълнителното производство – не е била уведомена за насрочения опис; не е била уведомена и праводателката ?, притежаваща право на ползване; описът е бил извършен без съдебният изпълнител да е извършил оглед на апартамента; оценката на имота била недействителна, тъй като вещото лице също нямало достъп до имота; обявлението за публичната продан не било поставено на входната врата на апартамента и в общината. Въведено е и възражение за придобиване на другата 1/2 идеална част от имота на основание придобивна давност, чрез упражнявано владение за времето от навършването й на пълнолетие /през 1993 г./ до 2016 г. Посочено е, че е отблъснала владението на другия съсобственик К. И. К. /длъжник по изпълнителното дело, който е учредил ипотека за 1/2 ид. ч. от имота в полза на ищцата, на която тази идеална част впоследствие е била възложена/.
По делото е установено, че процесният апартамент е бил придобит от К. И. К. и Е. С. К. /П./ по време на брака им по силата на заповед за отчуждаване и обезщетяване № СД-230 от 03.10.1988 г. и допълнителна заповед № СД-124 от 14.06.1988 г. Бракът между тях е бил прекратен с влязло в сила на 14.09.2004 г. съдебно решение. След развода Е. П. останала да живее в имота с дъщеря си /Г. П./. В периода 2007–2008 г. майката напуснала жилището и в него продължила да живее ответницата.
С договор за дарение, сключен с нотариален акт № *, том. *, рег. №*, дело № */*** г., Е. П. е прехвърлила на Г. П. притежаваната от нея 1/2 ид. ч. от процесния имот.
Другата 1/2 ид. ч. от имота, собственост на К. К., е била изнесена на публична продан по изп. дело № 20167660401687 по описа на ЧСИ К. А., рег. № * в КЧСИ, като с постановление за възлагане от *** г., влязло в сила на *** г., тази част от процесния имот е била възложена на ищцата Н. К., която била обявена за купувач срещу заплащане на сумата от 47 304 лева.
При тези факти, въззивният съд е приел, че са налице предпоставки за допускане на делбата на процесния имот при равни квоти. За недопустими в настоящото производство са приети доводите за допуснати процесуални нарушения при извършване на публичната продан, тъй като на основание чл.496, ал.3 ГПК, при наличие на влязло в сила постановление за възлагане, действията на съдебния изпълнител могат да бъдат оспорени единствено при участие в проданта на лице, нямащо право да наддава, и при невнасяне на цената – възражения, които в случая не са били въведени с отговора на исковата молба. По тези съображения е прието, че извършената публична продан е действителна, поради което правото на собственост върху 1/2 ид. ч. от имота е преминало от К. К. върху Н. К. по силата на влязлото в сила постановление за възлагане. За недоказано е прието възражението на ответницата за придобиване собствеността върху 1/2 ид. ч. от имота въз основа на давностно владение, тъй като от събраните по делото доказателства не може да се направи извод, че владението ? е било несъмнено. Първоначално ответницата е живяла в имота като член на семейството на Е. П., след преместването на която е останала да живее в жилището. От свидетелските показания е установено, че другият съсобственик не е посещавал апартамента, а през последните няколко години е имал намерение да уреди отношенията си с бившата си съпруга във връзка с него, като не е бил наясно, че ответницата има намерение да запази жилището за себе си.
С въззивното решение е потвърдено и определение № 1357 от 16.05.2018 г. постановено по гр. д. № 5807/2016 г. по описа на Старозагорския районен съд, с което е била оставена без уважение молба на Г. П. за допълване на първоинстанционното решение по реда на чл.250 ГПК с произнасяне по възражението за придобивна давност за 1/2 ид. ч. от процесния имот. Окръжният съд е приел, че първата инстанция е спазила процедурата, предвидена в цитираната разпоредба, и правилно е оставила искането за допълване без уважение, тъй като с основното решение се е произнесла по всички искания на страните, включително по направеното от ответницата възражение за придобивна давност, излагайки подробни мотиви.
Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като съображенията за това са следните:
Не съществува основание за допускане на касационно обжалване по поставения в изложението процесуален въпрос относно задълженията на въззивния съд. В съответствие с разпоредбата на чл.269 ГПК и установената съдебна практика по приложението ?, въззивният съд е обсъдил всички въведени във въззивната жалба оплаквания срещу първоинстанционното решение. Изложил е съображения относно недопустимостта в производството по съдебна делба на възраженията за извършени от съдебния изпълнител процесуални нарушения. Обжалваното решение съдържа и подробни мотиви във връзка с направеното от ответницата възражение за придобиване на 1/2 ид. ч. от процесния имот по давност.
Не е налице поддържаното противоречие с постановление № 6 от 27.12.1974 г. по гр. д. № 9/1974 г. на ППВС и тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, доколкото въззивният съд е изследвал дали в случая са налице всички признаци на владението като фактическо състояние и въз основа на събраните доказателства по делото е приел, че в случая ответницата не е обективирала спрямо другия съсобственик, че владее неговите идеални части за себе си. Неотносими към предмета на спора и решаващите изводи на въззивния съд са приложените решение № 76 от 05.07.2018 г. по гр. д. № 752/2013 г. на ВКС, III г. о. и решение № 264 от 08.04.2010 г. по гр. д. № 474/2009 г. на ВКС, IV г. о., в които са разрешени въпроси, свързани с отговорността на съдебния изпълнител. Даденият отговор на въпроса за действието на придобивната давност в решение № 176 от 15.03.2010 г. по гр. д. № 3057/2008 г. на ВКС, III г. о. не съответства на приетото впоследствие тълкувателно решение № 4/17.12.2012 г. по т. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС.
Въпросът с какъв акт следва да се произнесе съдът при депозирано възражение за изтекла придобивна давност в полза на ответника по иск за делба не може да обоснове допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по него е формирана съдебна практика, съобразена от въззивния съд, съгласно която възражението за придобивна давност е защитно средство и съдът не дължи произнасяне по него в диспозитива на решението си. Настоящият състав счита, че не са налице предпоставки за осъвременяване на цитираната съдебна практика.
Не са налице хипотезите за допускане на касационно обжалване, посочени в чл.280, ал.2 ГПК. Обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е от членовете на състава при ясно изразена в акта правораздавателна воля. Същото е допустимо и не е очевидно неправилно – не съдържа порок, който следва пряко от неговото съдържание, съответно пряко установимо нарушение на процесуално правило, което да е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат.
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените в производството по чл.288 ГПК съдебни разноски в размер на 1 200 лева, съставляващи адвокатско възнаграждение, изплатено по договор за правна защита от 18.12.2018 г.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 296, постановено на 11.10.2018 г. по в. гр. д. № 1285/2018 г. по описа на Старозагорския окръжен съд.
ОСЪЖДА Г. Т. П. със съдебен адрес: [населено място], [улица]-II-40, адв. Н. Н., да заплати на Н. С. К. със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.1, ап.2, адв. А. С., сумата от 1 200 лева – съдебни разноски.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: