О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№289
гр. София, 04.06.2018 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети май през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева
Красимир Влахов
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр.д. № 4904 по описа за 2017 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 973 от 17.07.2017г. по гр. д. № 945/2017г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 147 от 11.01.2017г. по гр. д. № 13216/2015г. на Пловдивски районен съд, с което е уважен предявения от Л. С. Л., П. И. С. и С. И. К. против Б. И. К. и З. С. К. иск по чл. 108 ЗС за признаване собствеността и предаване владението върху: реална част с площ от 566 кв.м., разположена между точки 1-2-9-3-4-5-6-7-8-1 по комбинирана скица към техническата експертиза на лист 119 от първоинстанционното дело, представляваща част от имот 011001 по КВС на землището на [населено място], [община], целият с площ от 4.624 дка, с начин на трайно ползване – нива, с граници: имоти с номера 145008, 000421, 000309 и 000418, заключена между точки 1-2-9-3-4-5-6-7-1 и част от имот № 477-извън регулация, разположена между края на регулацията на [населено място] по КРП от 1993г. и края на границата на КВС от 1998г. между точки 1-7-8-1, на същата скица.
Касационната жалба подадена от ответниците Б. И. К. и З. С. К. чрез пълномощника адв. Д., като се поддържа, че са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, направените фактически изводи са необосновани, неправилно е приложен материалния закон. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се сочи основанието на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1/ следва ли въззивният съд да изложи мотиви по направеното твърдение във въззивната жалба за недопустимост поради произнасяне по непредявен иск и по-конкретно възможно ли е да се извърши изменение на исковата претенция чрез уточняване на исковата молба; 2/ следва ли въззивният съд да допусне ново доказателство, което не е било известно на страната и е от съществено значение за спора.
Ответниците по касационната жалба Л. С. Л., П. И. С. и С. И. К. представят писмен отговор чрез пълномощника си адв. К., като считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендират се разноски от Л. Л..
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по иск по чл. 108 ЗС за реална част от поземлен имот, на която ищците считат, че са собственици по договор за дарение за ищеца Л. и по наследство за ищците П. и С.. Установено е, че с констативен нотариален акт от 1986г. Й. К., С. И. и И. И. са признати за собственици на основание наследство, делба и давностно владение на дворно място с площ от 1730 кв.м., съставляващо имот пл. № 329, за който е отреден парцел V-329, кв. 31, целият с площ от 2410 кв.м., с участие на имота в него с 1730 кв.м., като Й. притежава 1000 кв.м., а С. и И. 730 кв.м. Й. е дарила своите 1000/1730 ид.ч. на сина си Л., а С. е дарил своите 365/1730 ид.ч. на другия съсобственик и негов син И.. Ищците П. и С. И. са наследници на И. С. И.. С оглед на това ищецът Л. е собственик на 1000/1730 ид.ч., а ищците П. и С. на по 365/1730 ид.ч. от имот № 329. Приетата техническа експертиза, проследяваща кадастралния и регулационен статут на имота сочи, че по плана от 1924г. имот пл. № 329 в кв. 31 е с площ 1730 кв.м., за него е бил отреден парцел V-329 и неговата граница е била граница на регулацията. Следващият регулационен план е от 1993г. По този план на бившия имот № 329 съответства имот № 476 в кв. 62, за който е отреден УПИ ІІ-476 с площ 1025кв.м., а друга част от имота е изключена от регулация и попада в имот № 477-извън регулация. Така от бившия имот № 329, кв. 31 са изключени от регулация общо 695 кв.м.
Ответниците се позовават на решение от 26.10.1998г. на Поземлена комисия-Х., с което в полза на наследниците на И. С. Н. е възстановена собствеността в стари реални граници върху имот № 011001 по КВС, с площ от 4.623 дка., в местността „К. чешма”. Наследниците са прехвърлили имота на ответника Б. К. по време на брака му със З. К.. Заявеният за възстановяване имот е нива от 3 дка в местн. „Р.” и правото на собственост е установено с клетвена декларация.
Приетата експертиза установява частично припокриване между бившия имот пл.№ 329 по плана от 1924г. и имот № 011001 по картата на възстановената собственост. Припокриването е отразено на комбинирана скица № 3 към заключението по първоначалното гр.д. № 6920/2013г. При повторното първоинстанционно разглеждане на делото е прието заключение, с което са трасирани точките на припокриването и спорната реална част от 566 кв.м. е отразена на скицата на л. 119 от делото, която съдът е приел за неразделна част от решението. Тази площ се състои от две части – едната е площ, попадаща в имот № 011001 по КВС по т. 1-2-9-3-4-5-6-7-1; втората е площ на разминаване между края на картата на възстановената собственост, представляваща граница на имот № 011001 и края на регулацията, представляваща граница на имот № 476, заключена между т.1-7-8-1 на скицата. Тази втора площ също се владее от ответниците, което е прието за безспорно.
Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния, че праводателите на ищците, а понастоящем ищците, са собственици на спорната реална площ, описана по-горе. Счел е, че няма данни за конкретните причини за изключване от регулация – липсва заповед или друг административен акт в тази насока. Приложил е разпоредбата на чл.26, ал. 1 З./отм./ в редакцията й към 1993г., според която незастроени терени могат да бъдат изключвани от строителните граници на населеното място и включени в държавния поземлен фонд, при условие, че собственикът бъде обезщетен или му бъде отстъпено право на строеж, или му бъде осигурено подходящо жилище, ако имотът е задоволявал жилищни нужди. Тези условия в случая не са спазени, доколкото няма данни собствениците да са били обезщетени съгласно чл.26, ал.2 З./отм./; затова отчуждителното действие на регулацията не е настъпило и собствеността е запазена. Имотът не е следвало да се реституира на наследниците на И. С. Н., а и извършеното заснемане на имот № 011001 е некоректно, доколкото реалните граници на имота на праводателите на ответниците никога не са включвали спорната част.
Накрая на мотивите си въззивният съд изрично е посочил, че не е налице основание за недопустимост на решението поради произнасяне по непредявен иск или по нередовна искова молба. Според съда, първоначално е липсвала ясна конкретизация на процесната част от имота, предмет на делото, но тази неяснота е била отстранена.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК съдът намира, че такива не са налице.
Двата поставени правни въпроса са процесуални. Първият касае задължението на съда да се произнесе по наведен довод за недопустимост поради произнасяне по непредявен иск и по-конкретно поради извършено изменение на иска под формата на уточняване. Пловдивски окръжен съд е изпълнил това свое задължение, като макар и накрая на мотивите, е изложил съображения, че атакуваният пред него съдебен акт не е недопустим и съдът се е произнесъл в рамките на предявения иск. В случая следва да се отчете, че първоначалното решение на Пловдивски районен съд е било обезсилено от Пловдивски окръжен съд именно по съображения, че съдът е разгледал непредявен иск. При новото първоинстанционно разглеждане съдът е дал указания за отстраняване нередовности на исковата молба, включително във връзка с уточняване предмета на спора и индивидуализиране на процесната реална част. В изпълнение на указанията ищците са уточнили с три молби /от 06.11.2015г., 04.12.2015г. и от 15.01.2016г./ предмета на спора. Съдът, с определението си от 19.02.2016г. е приел, че с уточняващите молби отчасти се въвежда нов спорен предмет, което е недопустимо и в тази част, досежно претенцията за ревандикация на реална част, съставляваща част от имот № 477 по КРП от 1993г., между точки 23-15-14-F-G-23 на комбинирана скица № 4 по първоначалното дело, не е допуснал изменение на иска. Що се отнася до посочената в диспозитива на решението площ, заключена между границата на регулацията и границата на КВС /по цифри 1-7-8-1 на скицата на л. 119/, тя несъмнено е част от терена, за който изначало е предявен иска, а именно тази част от бившия имот №329, притежаван от праводателите на ищците, която е била изключена от регулация. При тези обстоятелства повдигнатият правен въпрос не може да обуслови допускане на касационен контрол .
Вторият въпрос е за възможността въззивният съд да допусне ново доказателство, което не е било известно на страната и е от съществено значение за спора. Визира се отказът на Пловдивски окръжен съд да допусне издаване на съдебно удостоверение за снабдяване с извадка от отменен кадастрален и регулационен план от 1963г. В определението си по чл. 267 ГПК съдът се е мотивирал с недопустимостта на това искане поради неговото преклудиране, а в мотивите на решението е допълнил, че по делото липсват каквито и да било данни за съществуването на такъв план. В тази насока е заключението на техническата експертиза на в.л. С., според което планът от 1924г. е обезсилен с плана от 1993г., т.е. междинен план вещото лице не сочи. С оглед на това не може да се обоснове противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г., по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК, каквото съзират касаторите, още повече, че то е по въпроси на въззивното производство по отменения ГПК, в който липсва разпоредба, ограничаваща събирането на доказателства от въззивния съд, като сега действащия чл. 266 ГПК.
По изложените съображения следва да се откаже допускане на касационно обжалване. Ответникът Л. Л. е направил разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 850 лв., които следва да бъдат възстановени от касаторите.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 973 от 17.07.2017г. по гр. д. № 945/2017г. на Пловдивски окръжен съд, по касационната жалба на Б. И. К. и З. С. К..
ОСЪЖДА Б. И. К. ЕГН [ЕГН] и З. С. К. ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [община], ул. „2-ра” № 103 да заплатят на Л. С. Л. от [населено място], [община], ул. „2-ра” № 52 сумата 850/осемстотин и петдесет/ лева разноски по делото.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: