Р Е Ш Е Н И Е
№ 39
Гр. София, 21 юни 2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на двадесети февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
КРАСИМИРА МЕДАРОВА
при участието на секретаря И. ПЕТКОВА
и след становище на прокурора от ВКП М. МИХАЙЛОВА, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 1258/2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК.
Образувано е по жалби на упълномощените защитници на подсъдимия А. И. Г. – адв. Л. и адв. К., на подсъдимия Р. Л. К. – адв. С. и адв. А., както и на гражданския ищец и частен обвинител Х. С., чрез упълномощения повереник, адв. Г., срещу въззивно решение № 330/12.07.2017 г., постановено по в.н.о.х.д. № 84/2016 г., по описа на Апелативен съд – София, НО, 4 състав.
В касационните жалби на защитниците на подсъдимия Г. се релевират всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК. Иска се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, алтернативно се прави искане за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление, като деянието се преквалифицира по чл.115 от НК и се намали размера на наказанието, като се определи при условията на чл.55 от НК. В жалбата на адв. Л. се акцентира върху променената от въззивния съд фактическа обстановка и на липсата на съответна обосновка на приетите нови факти. Сочи се, че въззивният съд не е отговорил на съществени възражения от страна на защитата, относно периода на действие на т.н. „ група за побои“, в която е прието, че са участвали двамата подсъдими, за маршрута им на процесната дата, за механизма на причиняване на смъртта на пострадалото лице, както и за несъответствието между мястото на извършване на нападението и това, на което е намерен трупа, за проявената от първия съд пристрастност при разпита на свидетеля С.. В същата насока се разглежда и оценката на показанията на свидетелите С., М., С. и Г., обясненията на подсъдимия К., поради липсата на кореспонденция между заявеното от тях и приетите от съда факти. Несъответствие се отчита и спрямо установеното от фоноскопската експертиза, която възпроизвежда съдържанието на веществените доказателствени средства /ВДС/, относно записан със специални разузнавателни средства /СРС/ разговор между свидетеля Ц. Г. и подсъдимия А. Г.. Навежда се и довод за противоречие в мотивите към въззивното решение, обоснован с непоследователна оценка на показанията на свидетеля С.. Твърди се, че намерените обективни следи върху трупа на пострадалия, които не принадлежат на подсъдимите и обстановката около тялото са останали без коментар в атакуваното решение. В насока нарушението на материалния закон се оспорва квалификацията по чл.116 от НК, с аргументи относно бързото изпадане на С. в безсъзнателно състояние, изведени от заключението на съдебно медицинската експертиза / СМЕ /. Несправедливостта на наказанието се мотивира с неправилна оценка на личността на подсъдимия и с прекомерната продължителност на наказателното производство, както и с неприлагането на чл.55 от НК. Жалбата на адв. К. съдържа допълнителни аргументи в подкрепа на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК – необсъждане на особеното мнение към присъдата и възраженията на подсъдимия, свързани с оценката на показанията на свидетеля Е. М., оспорване годността на доказателствата, с които се установяват данни за трафика между абонати на мобилни телефонни номера, съобразно действащата правна уредба към съответния период на приобщаването им по делото, както и тази на приложените по делото ВДС, изготвени чрез използване на СРС по отношение на свидетеля Ц. Г.. В жалбата се оспорва и фактическия извод на САС за участие на повече от едно лице в умъртвяването на пострадалия, поради противоречието му със заключението на СМЕ относно механизма на причиняване на смъртоносните увреждания. Предявената гражданска претенция се оценява като погасена по давност спрямо лихвите по главницата. В подкрепа на заявената несправедливост на наказанието се акцентира на игнорирането на съществени обстоятелства в полза на дееца. Иска се отмяна на въззивното решение и на присъдата на първата инстанция и връщане на делото за ново разглеждане на първия съд, алтернативно – за значително редуциране на наложеното наказание и размера на уважения граждански иск.
Към жалбите на защитниците на подсъдимия Г. са постъпили писмени допълнения, в срока по чл.351, ал.4 от НПК. В допълнението към жалбата на адв. Л. се релевира довода, че решението на въззивния съд е основано на предположения в частта относно авторството на деянието и начина на настъпване на смъртта на пострадалия, като се прави подробен анализ на фактическите констатации от въззивното решение в контекста на горните доводи. В допълнението към жалбата на адв. К. се поставя акцент на противоречията между показанията на свидетеля С., от проведения чрез видеоконференция разпит и депозираните от свидетеля М., на свидетелската годност на Ц. Г., както и на отказа на съда да допусне предявяване на ВДС извън съдебно заседание. От адв. К. е постъпило и писмено възражение срещу жалбата на частния обвинител, в което се оспорват изложените в същата доводи в насока отмяна на решението с цел прилагане на по-тежка правна квалификация и увеличаване на наказанието на подсъдимия Г..
В жалбата на защитниците на подсъдимия К. се релевират всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК и се правят три алтернативни искания – за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия, за връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд и за намаляване на наказанието. Защитниците оспорват приетите от въззивния съд факти за участието на подсъдимия К. в умъртвяването на С., като ги намират за основани на предположения и в разрез със заключението на СМЕ относно причината за настъпване на смъртта. Считат, че въззивният съд не е изпълнил задълженията си по чл.339, ал.2 от НПК и е извършил формална проверка на присъдата на първата инстанция. Навеждат довод за неправилно формирано вътрешно убеждение от въззивния съд, поради необсъждането на всички обстоятелства по делото, както и поради кредитиране на показанията на свидетелите М., С., С. и Г. от досъдебното производство, без да се отчете, че са били задържани и разпитани в нарушение на чл.115, ал.1 от НПК, а по отношение на Г. се оспорва и свидетелската му годност, както и проверката й със заключение на СППЕ. Оспорва се валидността на ВДС, събрани чрез СРС, поради нарушения в процедурата по даване на разрешението за тяхното използване, на протокола за оглед по делото и на протокола за разпит на свидетеля М. от досъдебното производство. Навежда се довод за съществен доказателствен дефицит, поради липса на първоначално образуваното досъдебно производство, както и на други данни от значение за процесното деяние, които съдът е отказал да изиска и приобщи по делото, както и да назначи съответни експертизи, поискани от защитата. По отношение на веществените доказателства се сочи нарушение на чл.110, ал.3 от НПК. Наложеното наказание се оценява като прекомерно завишено по размер и несъответно на тежестта на извършеното деяние.
В касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец въззивното решение се атакува относно оправдаването на подсъдимите по обвинението по чл.116, ал.1, т.11 от НК и по отношение на субективната страна на деянието, приета под формата на евентуален умисъл, както и относно размера на наложените наказания. Иска се отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен състав. Оплакванията от жалбата са подробно аргументирани с анализ на доказателствената съвкупност, като в тяхна подкрепа са изложени и съответни правни доводи. Несправедливостта на наказанието се основава на неправилно приетата правна квалификация. Към жалбата е постъпило писмено допълнение, в срока по чл.351, ал.4 от НПК, в което се излагат доводи в подкрепа решението на САС и за безпристрастността на съда и се поддържат алтернативните искания от основната жалба, както и се иска присъждане на разноски пред ВКС. В същото се съдържа и възражение срещу жалбите на защитниците, като се оспорват изложените в тях доводи относно недоказаност на обвинението по отношение на двамата подсъдими.
В съдебно заседание пред касационната инстанция, частният обвинител и граждански ищец С. се представлява от упълномощения повереник, адв. В., който поддържа изцяло касационната жалба на доверителката си, с направените допълнения и възражения към жалбите на защитата. Адв. В. застъпва тезата, че обвинението е доказано по несъмнен начин от събраните по делото безпротиворечиви доказателства, включително и от показанията на свидетелите С., М. и Г., депозирани пред съдия от съответния съд, както и от приложените по делото ВДС, изготвени чрез използване на СРС. Сочи, че времето, мястото и механизма на извършване на деянието са установени с необходимата категоричност от наличните по делото доказателства. Счита, че давността за гражданската претенция не е изтекла и с образуването на наказателното производство е настъпило спирането й. В заключение поддържа искането за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане на САС, с цел осъждане на подсъдимите по обвинението по чл.116, ал.1, т.11 от НК и увеличаване на наложените им наказания.
Частния обвинител и граждански ищец Х. С., пред ВКС излага собствен анализ на доказателствата по делото, който кореспондира с аргументите, изложени от нейния повереник, адв. В..
Упълномощеният защитник на подсъдимия Г. адв. Л., пред касационната инстанция поддържа жалбите на подзащитния й, по изложените в същите подробни съображения. Като допълнителен довод посочва, че основното възражение на защитата се състои в необсъждането от въззивния съд на доказателствата, събрани в хода на проведеното въззивно съдебно следствие от извършения следствен експеримент с участието на свидетеля С., както и на възраженията на защитата в тази връзка, свързани с мястото и времето на деянието и механизма на извършването му. Оспорва съображенията на въззивния съд за увеличаване на наказанието на подсъдимия, като го намира и за явно несправедливо. В заключение поддържа искането за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото на въззивния съд или за намаляване на наказанието на подсъдимия Г..
Защитникът на подсъдимия Г., адв. К. поддържа жалбата по съображенията, изложени в нея и искането за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане, алтернативно – за чувствително намаляване на наказанието на Г.. Акцентира върху експертизата по делото относно влошеното здравословно състояние на подсъдимия Г., което намира за категорично установено. Оспорва размера на присъденото обезщетение за вреди като прекомерно висок.
Подсъдимият Г. в лична защита поддържа становището на упълномощените защитници. В последната си дума заявява, че е невинен и моли да бъде оправдан.
Пред ВКС защитникът на подсъдимия К., адв. А. поддържа касационната жалба по изложените в същата съображения и моли да се остави без уважение жалбата на частния обвинител. Застъпва тезата, че правата на подсъдимите в процеса са били нарушени още по време на първоначалното им задържане, както и това на свидетелите по делото, като подсъдимите са били лишени от адвокатска защита, а спрямо свидетелите е бил упражнен физически и психически тормоз. Независимо от това намира, че от показанията на свидетелите от съдебно заседание, се установява невинността на подсъдимите. В допълнение към изложените в жалбата доводи се позовава на отказа на съда да назначи допълнителна ДНК експертиза за изследване на намерената под ноктите на пострадалия кръв и на космите, установени по тялото му, с цел да се установи действителният автор на деянието. В насока явната несправедливост на наказанието сочи, че съдът е игнорирал многобройни доказателства в полза на подсъдимия К., които налагат определяне на наказание в занижен размер и при условията на чл.55 от НК, с прилагане на чл.66 от НК. В заключение поддържа алтернативните искания от касационната жалба.
Защитникът на подсъдимия К., адв. С., пред ВКС поддържа позицията на останалите защитници, като поставя акцент върху липсата и пълнотата на доказателствата, което оценява като нарушение, допуснато и от въззивния съд. Сочи, че участието на подсъдимите и свидетелите по делото в група, създадена с целта, посочена от обвинението, не е установено от доказателствата по делото и въззивният съд е направил произволен фактически извод в тази насока, въпреки противоречивите доказателства. Оспорва свидетелската годност на Ц. Г. и сочи, че възраженията на защитата в тази връзка, както и направените по отношение на разпита на останалите свидетели са останали без отговор в решението на съда. Намира и че не са изследвани установените обективни находки върху дрехите и по трупа на пострадалия и не е проверена връзката им със свидетеля Я. Б., за когото по делото са налице данни, че се е намирал в близост до мястото на убийството по време на извършването му и е поддържал контакти с пострадалия.
Подсъдимият К., в лична защита поддържа заявеното от упълномощените защитници. В последната си дума пред ВКС моли за оправдателна присъда, като заявява, че няма нищо общо с деянието и че върху него няма оставени следи от пострадалия.
Прокурорът от Върховна касационна прокуратура пред касационната инстанция намира жалбите на подсъдимите и на частния обвинител за неоснователни и счита, че въззивното решение следва да се остави в сила. Сочи, че въззивната инстанция е изложила подробни съображения относно приетата причина за смъртта и механизма на причиняването й, както и относно извършването на деянието от повече от едно лице, с общи и последователни действия. Намира възраженията на защитата спрямо оценката на свидетелските показания и валидността на останалите доказателства за неоснователни, като счита, че правилно са приобщени към материалите по делото. Наказанията на подсъдимите оценява като справедливи и съобразени с изискванията на чл.36 от НК.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационните жалби основания, направените към тях допълнения и възражения, и като съобрази доводите на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното:
С присъда от 22.06.2016 г., постановена по н.о.х.д. № 3766/2013 г., по описа на Софийски градски съд, НО, 28 състав, подсъдимите А. И. Г. и Р. Л. К. са признати за виновни в това, че на 30.09.2008 г., за времето от 21.00 до 23.00 часа, в [населено място], в парк /наименование/, в съучастие като съизвършители, а подсъдимия К. и като непълнолетен, но можещ да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, умишлено са умъртвили М. М. С., като убийството е извършено по особено мъчителен за жертвата начин, поради което са признати за виновни и са им наложени съответни наказания, както следва: подсъдимият Г. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.116, ал.1, т. 6, вр. чл.115, вр. чл. 20, ал.2 от НК, като на осн.чл.55, ал.1, т.1 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от тринадесет години, което на осн. чл.61, т.2, вр. чл.60, ал.1 и от ЗИНЗС, съдът е постановил да изтърпи при първоначален строг режим в затвор; подсъдимият К. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.116, ал.1, т. 6, вр. чл. 20, ал.2 , вр. чл.115, вр.чл.63, ал.2, т.1 от НК, като на осн.чл.55, ал.1, т.1 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от четири години и десет месеца, което на осн. чл.59, ал.1 от ЗИНЗС, съдът е постановил да изтърпи при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип. Подсъдимите са оправдани по обвинението по чл.116, ал.1, т.11 от НК относно това деянието да е извършено по хулигански подбуди.
На осн. чл.59, ал.1 от НК съдът е приспаднал от изтърпяването на наложените наказания лишаване от свобода на двамата подсъдими, времето, през което са били задържани по ЗМВР и са били с мярка за неотклонение „задържане под стража“ и „ домашен арест“.
Със същата присъда подсъдимите Г. и К. са осъдени да заплатят солидарно обезщетение за неимуществени вреди в полза на гражданския ищец Х. С., сумата от 250 000 лв., ведно със законната лихва от датата на деянието до окончателното изплащане на главницата.
Подсъдимите Г. и К. са осъдени да заплатят и направените по делото разноски и съответни държавни такси върху уважения граждански иск.
С въззивно решение № 330/ 12.07.2017 г., постановено по в.н.о.х.д. № 84/2016 г. по описа на Апелативен съд – София, НО, 5 състав, присъдата на Софийски градски съд, по н.о.х.д. № 3766/2013 г. е била изменена в частта относно наложените на подсъдимите наказания и основанието за определянето им, като на осн.чл.54 от НК наказанието на подсъдимия Г. е увеличено на петнадесет години лишаване от свобода, а на подсъдимия К. – на шест години лишаване от свобода. В останалата наказателна част присъдата е била потвърдена. В гражданската част присъдата на СГС е била обезсилена и делото е върнато за ново разглеждане в тази му част от друг състав на градския съд. С решението на САС двамата подсъдими са осъдени да заплатят направените пред въззивния съд разноски по делото.
Касационните жалби на защитниците на двамата подсъдими и жалбата на частния обвинител са подадени в срок и от активно легитимирани страни. Разгледани по същество, за частично основателни се прецениха жалбите на двамата подсъдими в частта относно оплакването за явна несправедливост на наложените наказания.
С оглед съдържанието на касационните жалби, с предмет наказателната и гражданска част на въззивното решение, следва да се очертаят пределите на касационната проверка. На касационен контрол подлежи само наказателната част на атакуваното решение, тъй като в гражданската част присъдата на първия съд е отменена / обезсилена/ и делото в тази му част е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. По аргумент от разпоредбата на чл.346, т.1 от НПК, на проверка от ВКС подлежи само наказателната част от въззивното решение, с което е изменена присъдата на СГС.
По жалбите на подсъдимите:
Внимателният прочит на касационните жалби на защитниците на двамата подсъдими налага извода, че наведените в тях доводи в подкрепа на касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК и възраженията срещу въззивното решение в по-голямата им част са идентични и се припокриват, което позволява да бъдат обсъдени общо. В обобщен вид съдържанието им се свежда до следното :
– въззивното решение не отговаря на изискванията на чл.339, ал.2 от НПК
– решението, с което се потвърждава присъдата е основано на предположения, при опорочено вътрешно убеждение и е с противоречиви мотиви
– възприетата от САС фактическа обстановка относно времето, мястото, механизма, авторството на деянието, участието на подсъдимите в „ група за побои“, не е съобразена с доказателствата по делото и не почива на вярната им интерпретация
– не са обсъдени възраженията на защитата спрямо показанията на свидетелите М., С., С. и Г.
– при оценката на показанията на свидетеля С. не е отчетена проявената от първия съд пристрастност по време на разпита му в съдебно заседание
– оспорена е свидетелската годност на Ц. Г.
– оспорена е годността на приложените по делото ВДС, събрани чрез използване на СРС
– сочи се негодност на приложените по делото данни за трафика между абонати на мобилни оператори
– твърди се отказ за събиране на доказателства от значение за обвинението от въззивния съд
– твърди се нарушение на чл.110, ал.3 от НПК относно предаването на веществените доказателства.
Приоритетно следва да бъде разгледано оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения при постановяването на въззивното решение, предвид обстоятелството, че проверката за правилното приложение на закона и справедливостта на наказанието могат да се осъществят само при правилно формирано вътрешно убеждение по фактите, изградено на надлежна доказателствена основа. ВКС не констатира наличие на допуснати съществени процесуални нарушения от въззивната инстанция, по смисъла на чл.348, ал.3 от НПК, които да налагат отмяна на оспореното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. Въззивното решение е изготвено при спазване на изискванията на разпоредбата на чл.339, ал.2 от НПК и извършената касационна проверка не констатира при формирането на вътрешното убеждение на съда относно релевантните за обвинението факти, в съответствие с които е ангажирана наказателната отговорност на двамата подсъдими, да са допуснати нарушения на процесуалните разпоредби на чл.13,14 и чл.107 от НПК. В случаите когато въззивният съд потвърждава присъдата на първата инстанция и не приема нови фактически положения, като възприема направените в същата изводи по фактите, за него не съществува задължение да излага подробна доказателствена обосновка по всички елементи от фактическата обстановка, както и да ги анализира самостоятелно и обстойно. Възражението от жалбата на защитата на подсъдимия Г. за установени в решението нови факти, не почива на обективна основа. Видно от мотивите към атакуваното решение, САС е възприел фактическите констатации от присъдата на градския съд в частта относно начина и посоката на придвижване на подсъдимите и свидетелите С., С. и М. в парк /наименование/, преди да бъде извършено нападението над пострадалия, както и относно целта, с която е било предприето движението им в парка – за установяване на лица с хомосексуална ориентация и извършване на нападение спрямо тях. Контролираните съдилища са направили еднопосочни фактически изводи относно мястото на срещата на подсъдимите и свидетелите – в района на увеселителен център „К.“, за направлението, в което петимата се движели, преди да се разделят на две групи – по алея, успоредна на [улица], в посока от спирката на градския транспорт „Ж.“ към спирка „Р.“. Както и че след разделянето им, свидетелите М. и С. се отправили в посока към Алея „Я.“, а подсъдимите и свидетелят С. – към вътрешността на парка. Единствената разлика, която се констатира във фактическите констатации на съдилищата по този въпрос е, че първият съд е определил посоката към Алея „Я.“, в която М. и С. се отправили „наляво“, а въззивният съд – „надясно“, като от подробното описание на придвижването им във въззивното решение се установява, че апелативният съд е възприел констатациите на СГС за посоката на движение на свидетелите, но неправилно я е посочил като движение „вляво“ спрямо мястото, на което се намирали, вместо „вдясно“. Тази неточност не променя констатациите на САС по фактите и не може да се оцени като възприемане на нови фактически положения, с оглед посоченото по-горе подробно описание на тяхното движение, което в двата съдебни акта е идентично.
В контекста на оплакването за неправилно установени факти в решението на въззивния съд е необходимо да се направи уточнението, че касационната инстанция не проверява правилността на фактическите положения, възприети от контролираните инстанции, тъй като тази проверка е извън правомощията й. ВКС е съд по правото, а не и по фактите, поради което в рамките на касационната проверка се включва само юридическата правилност на формиране на вътрешното убеждение на проверяваните съдилища при установяване на релевантните за обвинението факти, а не и тяхното фактическо съдържание по същество.
В този смисъл ВКС намери, че във въззивното решение се съдържа необходимия собствен за този съд доказателствен анализ на доказателствените източници, който е обективиран по начин, който позволява да се провери процеса на формиране на вътрешното му убеждение по фактите и неговата правилност. В мотивите към решението ясно е посочено, че апелативната инстанция възприема установената в присъдата фактическа обстановка и доказателствената оценка на първия съд, на която същата е основана. Отделно от това в решението са обсъдени в необходимата степен и доказателствата, събрани в хода на проведеното въззивно съдебно следствие, които, подробно анализирани и съпоставени с останалите налични доказателства, са мотивирали въззивния съд да приеме, че от съдържанието им не се налага промяна в установената от първия съд фактическа обстановка.
Основното възражение на защитата е свързано с оценката на показанията на свидетелите М., С. и Г., като се твърди, че съдържанието им не кореспондира с приетите от въззивния съд факти от значение за обвинението и същите са тълкувани превратно. В насока неправилната оценка на цитираните свидетелски показания се сочи и оказаното върху свидетелите неправомерно въздействие в хода на досъдебното производство от разследващите органи, което, според защитата, ги е мотивирало да депозират неверни показания. В контекста на горната теза е и възражението за проявена пристрастност от първия съд при разпита на свидетеля С.. Възражението за ненадлежна доказателствена основа, отнесено към посочените гласни доказателства, не може да бъде възприето. Въззивният съд е основал изводите си по фактите на гласните доказателства, изходящи от свидетеля А. С. от досъдебното производство, депозирани пред съдия от съответния съд и на показанията на Е. М. и Ц. Г. от съдебно заседание пред първия съд, както и на депозираните от същите свидетели показания на досъдебното производство, като се е позовал на взаимната им кореспонденция и на съответствието им с останалите доказателства от значение за механизма на извършване на деянието, причината за настъпване на смъртта, мястото и часа на осъществяване на посегателството над С.. Възражението, че показанията на свидетелите от досъдебното производство са дадени под натиск, поради което са необективни, не е основателно. Използването на свидетелски показания от досъдебното производство като източник на доказателства е отклонение от принципа за непосредственост и в тази връзка, разпитът на свидетел пред съдия е въведен като гаранция против употребата на неправомерни методи и средства при събирането на гласните доказателства. При положение, че при провеждането на разпит по реда на чл.223 от НПК не са допуснати нарушения и процедурата е процесуално издържана е недопустимо защитата да се позовава на въздействие върху свидетелите, тъй като с извършването на разпита по този ред се гарантира законосъобразното приобщаване на гласните доказателства. Несъстоятелни са и възраженията за неустановена по надлежния ред свидетелска годност на свидетеля Ц. Г.. Първият съд е извършил надлежна проверка на психическата годност на Г., като е удовлетворил исканията на защитата в тази насока. Психичното състояние на свидетеля е било обект на проверка с помощта на специални знания /назначени са основна и допълнителна СППЕ, изготвени след изискване на данни относно здравословното състояние и проведеното лечение на Г. / и изводът за свидетелската му годност е изцяло съобразен със становището на експертите за липсата на психично заболяване към момента на извършване на деянието и при провеждане на разпитите, което да препятства възможността му да възприема фактите и обстоятелствата от значение по делото и да ги възпроизвежда обективно. Този извод на контролирания съд не е опорочен от отказа му да назначи повторна експертиза за проверка на свидетелската му годност, поради липса на изискуемите се в текста на чл.153 от НПК предпоставки – видно от протокола от съдебно заседание, в което е изслушана допълнителната експертиза за Г., експертното становище е ясно обосновано и мотивирано както в писменото заключение, така и в устните разяснения, което е основание за отказ да се допусне повторно заключение, тъй като не са налице съмнения за неговата правилност. Отделно от това защитата оспорва оценката на свидетелските показания на Г. относно начина на придобиването на мобилния телефон на пострадалия от подсъдимия Г.. Изводите на въззивния съд за обективността на изходящите от свидетеля Ц. Г. гласни доказателства не са произволни, а са формирани на база съответствието им с останалите налични по делото доказателства. Отчетена е кореспонденцията на показанията му с доказателствата за провеждани от подсъдимия Г. разговори от телефонния апарат на пострадалия след неговата смърт /по експертен път е потвърдена идентичността на IMEI номера на апарата, използван от пострадалия към процесната дата/ , с показанията на свидетеля С., че след извършване на деянието, подсъдимият Г. е отнел от пострадалия мобилен телефон, както и със съдържанието на приложените по делото ВДС, изготвени чрез използване на СРС, които са в същата насока. При тези данни упрекът на защитата за неправилна оценка на показанията на свидетеля Г. не може да бъде възприет за основателен.
Възражението за проявена от първия съд пристрастност при разпита на свидетеля С., следва да бъде разгледано в контекста на задълженията на въззивния съд по чл.13 и чл.14 от НПК, с оглед обстоятелството, че касационната проверка се отнася до правилността на въззивното решение, а спрямо присъдата на първата инстанция обхваща дължимите действия на въззивния съд по нейната проверка. В принципен план, разпитът на свидетел по делото следва да бъде извършен при спазване на изискванията на разпоредбата на чл.139, ал.6, вр. чл.138, ал.5 от НПК относно формулирането на поставените въпроси / от което изискване първият съд отчасти се е отклонил при разпита на свидетеля С. /, като в случай на допуснати нарушения по този текст, от значение за това дали са със съществен характер е възприетата от контролирания съд цялостна оценка на показанията на разпитания свидетел и доколко същата рефлектира върху правилността на формиране на вътрешното му убеждение по фактите. Аналогично оплакване от защитниците е залегнало и в депозираните срещу присъдата въззивни жалби. Апелативният съд е отговорил на направеното в тази връзка възражение и обосновано го е отхвърлил, като е акцентирал върху дейността на първия съд по оценка показанията на свидетеля С.. Посочил е, че СГС е извършил детайлен анализ на депозираните от свидетеля показания в различните фази на процеса чрез преценка относно вътрешната им устойчивост и съпоставка с останалите доказателства по делото, включително и проверка на твърденията на свидетеля за оказано въздействие от полицейски органи при разпита му пред съдия. Отделно от това въззивният съд е допуснал повторен разпит на свидетеля С., включително и провеждане на следствен експеримент с негово участие, с цел собствена проверка на показанията му, с което е изпълнил задълженията си по чл.339, ал.2 от НПК, поради което не може да търпи упрек за нарушенията, допуснати от първата инстанция при разпита на същия свидетел. В решението на въззивния съд показанията на свидетеля С. са оценявани съобразно действителното им съдържание, същите не са надценени като доказателствена стойност и тежест, поради което и не са довели на самостоятелно основание до порок при формирането на вътрешното убеждение на САС. Паралелно с възражението за процесуалната годност на гласните доказателства, изходящи от цитираните свидетели се оспорва и правилността на доказателствената дейност на въззивния съд с твърдения за превратната им оценка, което се счита, че е довело до неправилно установени факти относно съществени за обвинението обстоятелства. Възраженията са несъстоятелни и не почиват на верен прочит на доказателствената съвкупност. Въззивният съд е обезпечил изводите си по фактите с надлежен доказателствен анализ, като не е пренебрегнал възраженията на защитата относно значимите за обвинението обстоятелства и им е дал съответен отговор. САС е възприел фактическите изводи на първия съд относно съществуването през процесния период на т.н. „група“, в която се включвали двамата подсъдими и свидетелят Г., както и други неустановени по делото лица, която извършвала физически посегателства спрямо минувачи на територията на парк /наименование/, за които считала, че са с хомосексуална ориентация. Изводът е базиран на показанията на свидетелите С., М., Г., които съобщават лични възприятия в тази връзка, на депозираните показания от свидетеля Л. Я. относно придобита информация по повод работата му като полицейски служител, както и на данните от ВДС, събрани чрез използване на СРС от разговора между подсъдимия Г. и свидетеля Цв. Г., поради което възражението на защитата, че този извод е произволен, е несъстоятелно. Надлежно доказателствено обезпечени са и фактическите изводи на контролирания съд по отношение на посегателството спрямо пострадалия С., извърш