31
Р Е Ш Е Н И Е
№ 309
гр. София, 11 април 2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети декември две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова
ЧЛЕНОВЕ: Ружена Керанова
Николай Дърмонски
при участието на секретаря Марияна Петрова и
на прокурора Искра Чобанова,
изслуша докладваното от съдия Капка Костова
касационно дело № 1156 / 2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по протест на прокурор при Апелативната прокуратура – гр. София и по жалба на подсъдимия А. Г. В., чрез защитниците му – адвокати К. С. от АК – [населено място] и И. А. от АК – [населено място], срещу нова присъда № 15 от 17 май 2017 година на Апелативния съд – гр. София, постановена по внохд № 524 / 2014 година, след отмяна на присъда на Софийския градски съд, НО, 9-ти състав, по нохд № С-203 / 2012 година в конкретни нейни части и потвърждаването й в останалата част, както подробно ще бъде посочено по-долу в решението.
Касационният протест съдържа позоваване на отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК и изложени в подкрепа доводи за неправилно приложение на закона при възприетата от съда правна квалификация по основния текст на чл. 282 от НК, вместо по ал. 2 на същия, както и при потвърждаване от въззивния съд на оправдаването на подсъдимия В. по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 253 от НК. Твърди се, че въззивният съд не е изпълнил задълженията си по чл. 14 от НПК за обективен и всестранен анализ на доказателствата по делото и е интерпретирал неправилно иначе надлежно установени факти, в резултат на което е формирал неправилни правни изводи относно приложимия материален закон.
В съответствие с тези възражения се претендира отмяна на въззивната присъда в атакуваните части и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
С касационната жалба на подсъдимия В. е оспорено като цяло осъждането му за извършени престъпления по чл. 316 и по чл. 282 от НК. Жалбата и допълнението към нея съдържат възражения срещу доказателствената дейност на съда, изразяващи се в неправилна оценка на процесуалната годност на част от доказателствените източници (веществени доказателствени средства (ВДС), получени при използване на специални разузнавателни средства (СРС), протокол за претърсване и изземване в служебния кабинет на подсъдимия и в жилището на неговата майка Р. В., игнориране на други доказателствени източници (най-вече гласни такива), недостатъци в съдържанието на атакувания съдебен акт. Жалбата съдържа и твърдение за материална незаконосъобразност на въззивната присъда и явна несправедливост на наложеното общо наказание, както подробно ще бъде посочено и обсъдено по-долу.
Основното отправено до ВКС искане е за отмяна на присъдата в атакуваната й част и оправдаване на подсъдимия В. по всички обвинения в рамките на правомощията на касационната инстанция по чл. 354, ал. 1, т. 2 във вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, а алтернативните – за връщане на делото за ново разглеждане в предходен процесуален стадий или изменяване на присъдата при намаляване на наложеното наказание.
В съдебното заседание пред ВКС представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа подадения касационен протест при релевираните в него касационни основания и доводи в тяхна подкрепа, както и отправено искане за отмяна на въззивната присъда в атакуваната й част. Намира жалбата на подсъдимия В. за неоснователна.
В същото съдебно заседание жалбоподателят-подсъдим А. В. не участва лично, редовно призован. Представлява се от защитниците си адвокати А. и С., които поддържат касационната жалба при направените в нея възражения и доводи и изразяват становище за неоснователност на касационния протест.
І. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното:
1. Първоинстанционният съд е постановил присъда, с която е ангажирал наказателната отговорност на подсъдимия А. В. за извършени престъпления, както следва:
– по чл. 309, ал. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК, извършено през периода 04. 03. 2009 година – 05. 03. с. г. и с предмет три неистински частни документи – разписки от името на Р. В., Д. Н. и Б. Н. в уведомление на Службата по геодезия, картография и кадастър (СГКК) – гр. Бургас, от 20. 02. 2009 година, за което при условията на чл. 54 от НК, го е осъдил на девет месеца лишаване от свобода;
– по чл. 316 във вр. чл. 309, ал. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК, извършено през периода от 13. 11. 2008 година до 13. 10. 2009 година, с предмет пет неистински частни документи – три разписки от името на Д. Н., Н. И. и С. М., предварителен договор с дата 21. 05. 2009 година и пълномощно от името на Я. В., С. А., Н. И., Г. Н., Б. Н., С. М. и Д. Н., за което и при условията на чл. 54 от НК е осъден на една година и шест месеца лишаване от свобода;
– по чл. 316 във вр. чл. 308, ал. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК, извършено за времето от 15. 11. 2007 година до 06. 02. 2008 година, с предмет три неистински официални документи – две заверки с печат от името на Държавен архив – гр. Бургас и подписи за „вярно с оригинала” и „сверил” върху Протоколи от 17. 05. 1953 година и от 12. 02. 1955 година от името на Комисия за трудова поземлена собственост и Протокол с дата 12. 02. 1955 година от името на същата Комисия, за което е осъден на две години и шест месеца лишаване от свобода;
– по чл. 283 от НК, извършено в периода от 23. 04. 2010 година до 17. 02. 2011 година, в качеството му на длъжностно лице, с предмет разглеждане на административно дело № 866 / 2010 година, образувано пред Административен съд – [населено място], за което е осъден на две години и девет месеца лишаване от свобода.
За четирите престъпления на подсъдимия В. е определено общо наказание от две години и девет месеца лишаване от свобода, увеличено на основание чл. 24 от НК с девет месеца, което да бъде изтърпяно при първоначален „общ” режим в затворническо заведение от открит тип. Приспаднато е времето, през което подсъдимият е бил задържан в условията на мярка за неотклонение „задържане под стража”.
Съдът се е разпоредил надлежно с веществените доказателства по делото и е присъдил направените разноски, като ги е възложил в тежест на подс. В..
Съдът е оправдал подсъдимия В. по първоначално повдигнатите обвинения, както следва:
– частично по чл. 309, ал. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК – за десет неистински частни документи, които да е съставил и употребил пред държавни органи и частни лица, те да са част от продължаваната престъпна дейност, за която е осъден, както и да е съставил сам петте неистински частни документи, предмет на осъждането по чл. 316, ал. 1 във вр. чл. 309, ал. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК, описано по-горе и за част от периода и мястото на извършване на престъплението, посочени в р. І, т. 3 от диспозитива на присъдата;
– по чл. 308, ал. 2 във вр. ал. 1 от НК и за част от обстоятелствата в рамките на това обвинение, подробно посочени в р. ІІ, т. 2 от диспозитивната част на присъдата;
– изцяло по обвинението по чл. 253, ал. 3, т. 2 във вр. ал. 1 от НК и
– изцяло по обвинението по чл. 282, ал. 2 във вр. ал. 1 от НК (преквалифицирано в престъпление по чл. 283 от НК).
2. Въззивната проверка на присъдата е извършена по протест на прокурора срещу оправдателните части на присъдата и преквалифицирането на част от престъпленията и по жалба на подсъдимия срещу ангажирането на наказателната му отговорност като цяло.
С постановената нова въззивна присъда е сторено следното:
– присъдата на първоинстанционния съд е отменена в частта относно осъждането на подсъдимия В. за извършено престъпление по чл. 316 във вр. чл. 308, ал. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 във вр. чл. 2, ал. 2 от НК и в частта относно частичното му оправдаване в рамките на това обвинение (по р. ІІ от диспозитива на присъдата), както бе посочено по-горе и относно обвинението за инкриминираното деяние от 10. 02. 2009 година, квалифицирано по чл. 309, ал. 1 от НК, като наказателното производство срещу подсъдимия за това престъпление е прекратено поради изтекла погасителна давност за наказателно преследване;
– присъдата е отменена и в конкретно посочени части относно осъждането на подсъдимия по чл. 309, ал. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК и частичното оправдаване в рамките на това обвинение, вкл. съдържанието на продължаваното престъпление и периода на извършването му (по р. І от диспозитива);
– присъдата е отменена и в частта относно осъждането на подсъдимия по чл. 283 от НК, в частта за оправдаването му по обвинението по чл. 282, ал. 1 от НК, за определяне на общо наказание по чл. 23 от НК и за неговото увеличаване при условията на чл. 24 от НК, за начина на изтърпяване на наказанието и за приспадане на времето, в което е бил задържан, на основание чл. 59 от НК,
като вместо това е ангажирана наказателната отговорност на подс. В. както следва:
– по чл. 316 във вр. чл. 309, ал. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК (за общо 17 от инкриминираните 18 като неистински частни документи), за което и при условията на чл. 54 от НК е осъден на една година лишаване от свобода;
– по чл. 282, ал. 1 от НК – за нарушаване на служебните задължения по чл. 4 от Закона за съдебната власт (ЗСВ) при образуване и разглеждане на адм. д. № 866 / 2010 година на Бургаския административен съд, с цел да набави за себе си и за Д. Н. имотна облага, за което и при условията на чл. 54 от НК е осъден на две години и шест месеца лишаване от свобода и на пет години и шест месеца лишаване от право да заема магистратска длъжност в органите на съдебната власт, като е оправдан за престъпление по чл. 283 от НК;
– при условията на чл. 23 от НК е определено общо наказание от две години и шест месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено при условията на чл. 66 от НК за срок от четири години от влизане на присъдата в сила и е присъединено наказанието лишаване от право да заема магистратска длъжност за срок от пет години и шест месеца;
– присъдата е потвърдена в останалата й част.
Присъдата е подписана при особено мнение на председателя на съдебния състав относно осъждането на подсъдимия В. по чл. 282, ал. 1 от НК и относно осъждането му по чл. 316, ал. 1 във вр. чл. 309, ал. 1 от НК. Особеното мнение се базира преимуществено на съображения, свързани с рамката на фактическото обвинение и невъзможността то да бъде разширявано с включване и на други факти и обстоятелства, макар и установени и налични, но неинкриминирани по делото.
ІІ. Касационните протест и жалба са подадени от надлежни страни по делото, в законоустановения срок и срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол, поради което са допустими.
С оглед тяхното съдържание и за очертаване рамката на касационната проверка, е необходимо да се отбележи следното:
1. Внимателният прочит на касационния протест и на данните в негова подкрепа позволяват констатацията, че с него се оспорва въззивния съдебен акт в две насоки: първо – дадената правна квалификация на престъплението по служба по основния състав на чл. 282, ал. 1 от НК, при отхвърляне на обвинителната теза за наличие на елемента от квалифицирания състав по ал. 2 на нормата, а именно, че деянието е извършено от длъжностно лице, което заема отговорно служебно положение и второ – потвърденото от въззивния съд оправдаване на подс. В. по обвинението за извършено престъпление по чл. 253, ал. 3, т. 2 във вр. ал. 1 от НК.
В протеста изрично е отразено, че не се оспорват правните изводи на въззивния съд относно осъждането на подс. В. за извършено престъпление по чл. 316 във вр. чл. 309, ал. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК, както и тези относно престъплението по чл. 308, ал. 1 от НК и прекратяването на наказателното производство в тази част поради изтекла погасителна давност за наказателно преследване. Макар и да не се споделя оценката на съда относно допуснати процесуални нарушения при провеждане на следственото действие „претърсване и изземване” в служебния кабинет на подс. В. поради липсата на предпоставките за „неотложност” по смисъла на чл. 161, ал. 2 от НПК и провеждането му в отсъствие на представител на службата, те не се релевират от обвинителната власт като основание за отмяна на съдебния акт.
Съдържанието на протеста и на допълнението към него позволяват извода, че прокуратурата не оспорва приетите за установени по делото факти, но твърди неправилно приложение на закона по отношение на тях, вкл. при оправдаването на подсъдимия по обвинението по чл. 253 от НК.
2. Касационната жалба на подсъдимия съдържа позоваване на всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Акцентът в нея е поставен върху оспорване на извършените от въззивния съд анализ и оценка на доказателствените източници по делото и изведените въз основа на тях факти. Нарушенията на процесуалните правила, според жалбоподателя, са довели до неправилното му осъждане по повдигнатите му обвинения.
В рамките на заявените нарушения на процесуалните правила се твърди, че съдът не е извършил дължимия обективен и пълен доказателствен анализ, като е игнорирал част от гласните доказателствени източници по делото – показанията на свидетелите К., Ч. и З. (служители в СГКК), както и тези на свидетелите Б., Д., П. и Ц. (адвокати), защото извън оценката за тяхната процесуална годност, не е изложил съображения за доказателствената им достоверност, също и тези на служителите от АС – Бургас – К. Г., Х., Д., К., а показанията на свид. К. не са оценени обективно и в пълнота, доколкото са кредитирани за достоверност депозираните от нея показания на досъдебното производство, без ясна оценка за противоречията им с тези от съдебната фаза на процеса. Заявено е допуснато от съда смесване на използваните оперативни способи за прилагане на специални разузнавателни средства (СРС) – служител под прикритие и доверителна сделка по чл. 10б и чл. 10в от Закона за специалните разузнавателни средства (ЗСРС), при преценката за надлежното приобщаване на получените от прилагането им доказателствени факти. Превратно и не по действителното им съдържание са обсъдени показанията на свидетелите С. и Я. (полицейски служители), с които свид. Д. Н. е разговарял преди смъртта си. От мотивите на въззивната присъда не става ясен изводът на съда относно процесуалната годност (или липсата на такава) на проведеното претърсване и изземване в служебния кабинет на подс. В. и в дома на неговата майка Р. В.. Останало е без отговор възражението за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на разпоредбата на чл. 259 от НПК, изискваща непрекъснатост на съдебното заседание.
Твърди се също, че с осъждането на подс. В. за престъплението по чл. 282, ал. 1 от НК, са въведени нови факти, които са извън рамките на обвинението по чл. 282 от НК и не са инкриминирани в обвинителния акт, а аргументацията за съставомерност по този текст на закона е противоречива и лишена от съображения за връзката между приетото нарушаване на служебните задължения и настъпилия вредоносен резултат. Възприетото от въззивния съд, като съдържание на бланкетната норма на чл. 282 от НК, нарушаване на принципа за „безпристрастност” на съдията по смисъла на чл. 4 от Закона за съдебната власт (ЗСВ) не е обсъдено адекватно и внася неяснота в мотивите на присъдата. Неясна е и аргументацията на съда относно приетото „посредствено извършителство” чрез свидетелите Б. и К..
ІІІ. Предвид съдържанието на касационните протест и жалба и релевираните в жалбата нарушения на процесуалните правила, ВКС намира, че те следва да бъдат обсъдени преди възраженията по приложението на закона и справедливостта на наказанието, защото наличието им би компрометирало надлежността на приетите за установени по делото факти и би направило невъзможна проверката за законосъобразност и справедливост. Освен това е известно, че оценката за годност на доказателствените средства предхожда оценката за тяхната достоверност, затова и тези възражения следва да бъдат обсъдени преди останалите.
Оценката на съда за годността на доказателствените източници е оспорена в няколко насоки:
– относно процесуалната правилност на изготвяне на веществените доказателствени средства (ВДС), получени чрез използване на СРС при прилагане на оперативните способи „доверителна сделка” и „служител под прикритие”, поради неправилен прочит на регламента за провеждането им и неправилна оценка на реализирането им,
– относно надлежността на провеждане на процесуалноследственото действие претърсване и изземване в служебния кабинет на подс. В. и в жилището на Руска В..
1. Следвайки хронологията на развитие на производството и оспорената в някои нейни части процесуална дейност на разследващите органи и на съда, ВКС преди всичко намира, че при използване на СРС чрез оперативните способи служител под прикритие (чл. 10в от ЗСРС) и доверителна сделка (чл. 10б от ЗСРС) не са допуснати релевираните от защитата на подсъдимия процесуални нарушения. За прилагане на тези оперативни способи са направени две писмени мотивирани искания – от 07. 03. 2011 година и от 28. 03. 2011 година, първото по отношение на свид. Б., второто – по отношение на Р. В. (т. 7 и т. 1, част І от секретните материали). И двете искания касаят прилагането и на двата оперативни способа, което изрично е отразено в тях. Възложените на служителите под прикритие задачи са точно разписани в исканията, като това по отношение на Р. В. съдържа и сключването на доверителната сделка при точно посочени нейни параметри и предмет (т. 6 от искането). Разрешенията за прилагането са дадени същия ден, съответни са на направените искания, определен е срок за прилагането им от 60 дни, считано съответно от 08. 03. 2011 година и от 29. 03. 2011 година.
Така че, използването и прилагането на СРС чрез двата оперативни способа е извършено при спазване изискванията на процесуалния закон (чл. 172 и сл. от НПК), касаят разследване на посочените в чл. 172, ал. 1 от НПК престъпления (глава осма от НК и изрично посоченото по чл. 308, ал. 2 от НК), разрешенията са дадени от компетентен орган на базата на надлежни искания и за законоустановен срок, поради което получените в резултат на използването им данни могат да бъдат поставени в основата на съдебния акт при условията и ограниченията на чл. 177 от НПК, регламентиращ тяхната доказателствена сила, което ще бъде обсъдено по-долу. Извън тези съображения и не без значение е обстоятелството, че способът „доверителна сделка” няма как да се осъществи без прилагането на другия способ – „служител под прикритие”, което е изводимо дори само от съдържанието на законовата разпоредба на чл. 10б от ЗСРС.
2. ВКС намира за неоснователно и възражението в касационната жалба относно дадената от съда оценка на проведеното претърсване и изземване в служебния кабинет на подсъдимия и в жилището на неговата майка Р. В. (т. 7, л. 14 от ДП). В тази насока въззивният съд е изложил съображенията си на л. 41 – л. 43 от мотивите на присъдата, от внимателният прочит на които следва несъмненият извод, че въззивният съд споделя констатациите на първоинстанционния съд относно незаконосъобразното провеждане на процесуално следственото действие поради липсата на предпоставките за „неотложност” по смисъла на чл. 161, ал. 2 от НПК и поради отсъствие на представител на службата, в чието помещение то е проведено, но не приема като друг довод в тази насока и ненадлежно участие на поемните лица, за което подробно се е обосновал.
В тази връзка е необходимо да се уточни следното: безспорно, служебното помещение се ползва със същата неприкосновеност, с каквато и частното и това е изводимо от разпоредбата на чл. 162, ал. 3 от НПК (в този смисъл и Решение на ЕСПЧ от 2003 година по делото Рьомен и Шмид срещу Люксембург, Решение от 1992 година по делото Ниемец срещу Федерална Република Германия). Дори и само при наличието на безспорните и непротиворечиви съображения на предходните инстанции за допуснати нарушения на разпоредбите на чл. 161 от НПК така проведеното процесуално-следствено действие е опорочено – налице е липсата на „неотложност”, както и невъзможност подсъдимият да присъства в качеството на субект, срещу когото се осъществява принудителната намеса и едновременно с това на лице, представляващо службата. Въззивният съд е приел обаче, че фактът на извършеното следствено действие и на изземването в хода му на книжата и вещите, счетени като имащи отношение към разследването, е установен от показанията на свидетелите Ж. и М., присъствали по време на претърсването. Тези свидетели се определят като напълно безпристрастни и незаинтересовани от изхода на делото, а дадените от тях сведения са логични с оглед функцията, която са изпълнявали в процеса (с. з. от 07. 10. 2013 година и от 31. 10. с. г., л. 316 и л. 364, т. ІІ от нох дело). От показанията на свидетелите и най-вече от тези на свид. М. е видно, че в качеството си на поемни лица те са били уведомени (макар и не особено прецизно) за същността на действието и за какво те трябва да следят („… да не се извършва евентуално някакво нарушение…да не се изкарат някакви измислени документи…”), че и двамата са разпознали подписите си на протокола за претърсване и изземване при предявяването му от съда, че са присъствали през цялото време в кабинета и са наясно с другите участници, че „…всеки документ се четеше поотделно…”, че се е диктувал протокол и пр. Тези данни, обективно анализирани, позволяват извода, че поемните лица са могли да изпълнят удостоверителната си функция, каквато поначало има този процесуален институт. Освен това, както правилно е приел въззивният съд, иззетите при претърсването документи и вещи са били надлежно опаковани, с подписите на участниците, вкл. поемните лица, а това позволява да се приеме тяхната идентичност с инкриминираните по делото.
3. На следващо място, ВКС намира за неоснователно направеното възражение за допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 259 от НПК. Разпоредбата е израз на непрекъснатостта на съдебното заседание и съдържа забрана членовете на състава на съда да разглеждат друго дело след изслушване на съдебните прения и на последната дума на подсъдимия и преди постановяване на присъдата. В тази връзка и по искане на въззивния съдебен състав, по делото е приложена справка и разпечатки към нея за участието на съдия И. и на съдебните заседатели от състава, в съдебни заседания за периода от 31. 10. 2013 година до 06. 11. с. г. (л. 347 и сл., т. І от внох дело). От съдържанието й се установява, че съдия И. не е участвала в открити съдебни заседания по дежурства в досъдебно производство и в постановяване на съдебни актове в закрити заседания, а на 31. 10. 2013 година и на 06. 11. с. г. е участвала в две открити съдебни заседания, които всъщност са по настоящето дело (което се потвърждава и от съдебните протоколи по делото, с посочени вкл. часове за начало и край – съдебното заседание с изслушване на съдебните прения и последната дума на подсъдимия и съдебното заседание за обявяване на присъдата). Предаването в деловодството на съда на обявени за решаване в предходен период дела и обявяването на съдебни актове по тях чрез информационната система на съда е дейност, извън тази по „разглеждане на дело” по смисъла на чл. 259 от НПК.
4. Възражението в касационната жалба за наличие на пороци в доказателствената дейност на въззивния съд при оценката на съдържанието на доказателствените източници и на установените чрез тях факти за достоверност и релевантност, настоящата инстанция намира също за неоснователно.
Въззивният съд е изложил съображенията си относно доказателствената стойност на източниците на л. 36 – л. 43 от мотивите на присъдата, в рамките на които е отговорил и на направените от обвинението и защитата възражения за процесуалната годност на част от тях (напр. относно възможността свидетелите Д., Б., П. и Ц. да бъдат разпитвани като свидетели по делото – л. 37, относно годността на протокола за претърсване и изземване – л. 41, относно законосъобразното (или не) използване на СРС – л. 38, относно достоверността на показанията на свид. К. – л. 40 и т. н.). Не намира опора в данните по делото твърдението, че показанията на свидетелите Г., Х., Д. и К. са игнорирани, напротив – именно въз основа на тях (и на показанията на свид. М. – системен администратор) са изведени констатациите на съда относно начина на разпределение на делата в АдмС – Бургас през процесния период. В резултат е направен извод, че не е доказано по категоричен начин разпределението на инкриминираното административно дело № 866 / 2010 година да е извършено чрез манипулиране на системата за разпределение на делата (л. 41 от мотивите). Съвпадението на обстоятелства, без съмнение подозрително, не може да обоснове като единствено възможен извода за манипулация, доколкото липсват доказателства за обратното и поради това не може да се изключи възможността делото да е разпределено на подсъдимия случайно, както са приели предходните съдебни инстанции.
Не са останали вън от вниманието на съда и показанията на свидетелите – служители в СГКК, които показания, наред с писмените доказателства и инкриминираните по делото документи (заявления от името на Д. Н. до Службата от 07. 11. 2008 година и от 10. 02. 2009 година и до Община – Несебър от 14. 11. 2008 година) са поставени в основата на фактическите изводи на съда за проведените пред Службата процедури за нанасяне на „придобития” на името на Д. Н. недвижим имот в кадастралния план с цел издаване на удостоверение и скица по чл. 13, ал. 5 и ал. 6 от ППЗСПЗЗ и за получаване на заповед за изменение в кадастралната карта и кадастралния регистър с очертаване и включване в тях на новия имот. Така направените от съда изводи по фактите са в пълно съответствие с експертните изследвания и заключения на графическата експертиза (експерт Н.) относно автентичността на положените подписи под инкриминираните документи (по-скоро за липсата на такава).
Вярно е, че изложените във връзка с показанията на свид. К. съображения (л. 40 – л. 41 от мотивите на въззивната присъда) могат да бъдат определени като лаконични. При положение обаче, че въззивният съд е възприел и утвърдил изключително подробните съображения на първоинстанционния съд относно доказателствената достоверност на показанията на тази свидетелка в частта им от ДП (с. 86 – с. 87 от мотивите на първоинстанционната присъда), той не е длъжен да излага отново всичко онова, което е задължително за първия съд, освен ако не формира нови и различни факти въз основа на тези показания, какъвто не е конкретният случай.
Така че, от посоченото дотук съдържание на мотивите на въззивната присъда е видно, че доказателствата, произтичащи от всички доказателствени източници, са проверени относно достоверност и относимост, взаимна връзка и противоречивост. Би могло да се обобщи, че делото не носи сериозни доказателствени проблеми, доколкото в основата на изводите по фактите са поставени значителен брой писмени доказателства и доказателствени средства, както и веществени писмени доказателства (в цялост производствата по инкриминираните гражданските и административни дела, нотариални актове, решения, молби, договори, заявления, протоколи, извадки от кадастрален регистър и кадастрална карта, скици и др.), голямата част от които са изследвани за истинност по експертен път. Предвид естеството на предмета на делото, те правят безспорно установими подлежащите на доказване факти и обстоятелства от кръга на тези по чл. 102 от НПК. В съответствие с тях са и доказателствата, произтичащи от гласните доказателствени средства и от ВДС. Различията в съдебните актове на двете предходни съдебни инстанции касаят преимуществено правните изводи по отношение на иначе надлежно установени факти, не и доказателствената дейност и формирането на изводите по фактите (с изключение на протокола за претърсване и изземване).
Проследени в своята съвкупност, доказателствата установяват убедително, че подс. В. е бил единственият и действителен инициатор на всички заведени граждански и административни дела и преписки, защото никой от неговите роднини, водещи се като заявители и страни по тях, не само не е бил съпричастен по какъвто и да било начин към тази дейност, но дори не е знаел за нея и не е положил подписа си в който и да било от документите, приложени в производствата. Действащите като „процесуални представители” в тези производства (свидетелите Б. и Д.) са получавали всички необходими документи от подсъдимия и никога не са се срещали със своите „доверители” и не са ги уведомявали за водените от тяхно име дела и преписки, вкл. майката на подсъдимия Р. В., предвид множеството документи, на които е придаден вид, но не са подписани от нея (с изключение на двете договорни ипотеки, чиято нотариална форма предпоставя задължителното лично участие и полагане на подпис пред нотариус). Част от документите са били подавани чрез свидетелите К. и Б., други са се озовавали по делата по неустановен начин. Единствената цел на действията на подсъдимия е била да придобие по неправомерен начин установените по делото недвижими имоти, които впоследствие да отчужди срещу значителни суми.
При така изложените съображения относно процесуалната годност и доказателствената достоверност на източниците по делото, възраженията на защитата на подсъдимия за липса на надлежна доказателствена основа на формираните от съдилищата изводи по фактите следва да бъдат преценени като неоснователни.
ІV. По възраженията за неправилно приложение на материалния закон касационната инстанция намира следното:
1. Въззивният съд е ангажирал наказателната отговорност на подс. В. за извършено престъпление по чл. 316 във вр. чл. 309, ал. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК – за това, че се е ползвал от престъпно създадени неистински частни документи, за създаването на които от него не може да се търси наказателна отговорност. Предмет на престъплението са седемнадесет частни документи, подробно посочени в диспозитива и обсъдени в мотивите на въззивната присъда.
Относно осъждането за това престъпление може да се приеме, че приетите за установени релевантни факти не са спорни. Осъждането е оспорено от подсъдимия В. с доводи за несъставомерност на действията му по тази норма на закона, вкл. при позоваване на установена съдебна практика (ППВС № 3 / 1982 година) относно понятието „документ” и възможността част от инкриминираните заявления, молби и жалби да бъдат приети като предмет на документно престъпление.
За да приеме съставомерност на действията на подсъдимия, изразяващи се в ползване на инкриминираните документи, съдът е изложил подробни фактически и правни съображения в мотивите на присъдата (л. 12 – л. 13 и л. 43 – л. 49). От общо инкриминираните като неистински осемнадесет броя частни документи, предмет на престъплението по чл. 309, ал. 1 от НК, след отмяна на първоинстанционната присъда в осъдителната и в оправдателната й части относно тези документи, въззивният съд е приел по фактите, че от доказателствата по делото по несъмнен начин е установено само ползването на тези документи от подсъдимия, но не и съставянето им от него. Изключение представлява само заявлението от името на Д. Н. от 10. 02. 2009 година до СГКК – Бургас, за което с основание е прието, че е установено авторството на подсъдимия на подписа под документа, както и на вписването в него като телефонен номер за връзка този на неговия домашен телефон. По тези причини въпросното заявление е изключено от предмета на общата продължавана престъпна дейност, квалифицирана от съда като такава по чл. 316 във вр. чл. 309, ал. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Настоящата инстанция обсъжда тези факти единствено с оглед пълнота на изложението и в отговор на направено от защитата възражение в тази насока. От правна страна е прието, че по отношение на това деяние е изтекла „абсолютната” погасителна давност за наказателно преследване и наказателното производство в тази част е прекратено при условията на чл. 21, ал. 1, т. 3 от НПК, като е съобразено и изявлението на подсъдимия, че не желае наказателното производство да продължи по отношение на всички деяния, за които е изтекла давността за преследване.
За да приеме съставомерност по отношение на останалите деяния с предмет ползване на неистински частни документи, въззивният съд е изложил подробни принципни съображения относно характеристиките на документа по принцип, относно видовете документи и възможността те да бъдат предмет на едно или друго документно престъпление (л. 43 и сл. от мотивите на присъдата).