Р Е Ш Е Н И Е
№ 36
гр. София, 27 март 2018 г
Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на шестнадесети февруари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА
СПАС ИВАНЧЕВ
при секретар Марияна Петрова, при становището на прокурора Стелияна Атанасова, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 89 по описа за 2018
Производството по реда на чл.346 т.2 от НПК е образувано по касационна жалба на осъден подсъдим срещу присъда № 23/09.11.2017г. по ВНОХД № 455/2017г. на Софийски апелативен съд,но., 1-ви състав.
В жалбата се навеждат доводи за наличието на нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуални правила, довели до ограничаване на правото на защита.
Твърди се извършване от въззивната инстанция на непълно изследване на доказателствения материал. Акцентира се на липсата на достатъчно преки и косвени доказателства, които да установяват по безспорен начин авторството на дееца.
На трето място се ангажира и касационното основание, свързано с явна несправедливост на наложеното наказание, като не били добре преценени обстоятелствата, свързани със семейното положение на дееца, съдействието, оказано на разследващите органи.
Иска се отмяна на присъдата и оправдаване на дееца, алтернативно се иска намаляване на наложеното наказание.
В допълнителните жалби на дееца се оспорва валидността на извършеното разпознаване.
Прокурорът от ВКП в съдебното заседание заявява, че жалбата и допълненията към нея са неоснователни, като се позовава на извършения разпит пред въззивната инстанция на всяко едно от поемните лица. Поддържа различните фактически и правни изводи, до които е стигнала въззивната инстанция и сочещи на виновност на подсъдимия. Твърди,че не са допуснати нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание, поради което настоява да бъде оставена в сила присъдата на Софийски апелативен съд.
По отношение искането за мярката за неотклонение твърди, че жалбата е недопустима, като редът по чл.340, ал.3 от НПК е неприложим, тъй като определението е взето при постановяване не на изменително решение, а на присъда.
Подсъдимият се явява, представлява се от защитник, който поддържа касационната жалба, както и подаденото искане за изменение на мярката за неотклонение, за което се развиват доводи, че налагането на наказание лишаване от свобода не изисква задължително определяне и на подобна мярка за неотклонение. Твърди, че от доказателствата по делото не може да се обоснове наличието на реална опасност от укриване. Моли да се вземе предвид, че има влязъл в сила съдебен акт с наложено ефективно наказание лишаване от свобода.
Подс.С. в лична защита оспорва постановената присъда, като такава в противоречие с правото на ЕС. Твърди,че поемните лица не могат да свидетелстват, а това е можело да стори само пострадалата, която е починала.
Желае да се вземат предвид показанията на децата на пострадалата, които свидетелстват за споделеното от тяхната майка, че последната не е видяла и не е възприела извършителя. Оспорва извършването на разпознаването като опорочено.
В заключение като реализация на правото да се изказва последен подс.С. заявява, че желае да му се измени мярката за неотклонение в „Подписка“, тъй като не можел да работи в затвора и да ходи на изследвания.
При последната си дума подс.С. моли да му се измени мярката за неотклонение и да се уважи касационната жалба.
Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното:
С присъда № 33/08.02.2017г. по НОХД № 2719//2016г. на втори състав на Софийски градски съд, н.о. е признал подс.И. Я. С. за невинен да е извършил престъпление по чл.199, ал.1, т.4 вр.чл.198 ал.1 вр.чл.29, ал.1 , б.“а“ и б.“б“ от НК и го е оправдал.
По протест на прокурор от СГП оправдателната присъда е била отменена с въззивна присъда 23/09.11.2017г. по ВНОХД № 455/2017г., като деецът е бил осъден за това престъпление и му е наложено наказание от 6 години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване.
С въззивната присъда е приспаднато при изпълнението на наказанието лишаване от свобода предварителното задържане на лицето.
Деецът е осъден да заплати и направените разноски по делото.
Касационната инстанция намери, че касационната жалба е подадена в срок, и е допустима. Разгледана по същество, се явява неоснователна.
Въззивната инстанция не е допуснала нарушение на материалния закон. Направила е съответен внимателен прочит на доказателствата по делото, анализирайки ги поотделно и в тяхната съвкупност, като е изложила достатъчно съображения защо не възприема тезата за оправдаване, доминираща при съда от първата инстанция.
Всеки един възможен детайл от разследването, както и от изградената защитна теза от самия подсъдим чрез поисканите от него свидетели, е разгледан пунктуално и са изложени напълно споделими съображения, водени от една напълно последователна правна и житейска логика.
Показанията на св.К., разпитана по делегация, са важен акцент в обвинителната теза, по-конкретно подкрепящи обвинението в една напълно достатъчна степен. Показанията й са напълно категорични и дават ясна картина на извършеното разпознаване. Не е останало никакво съмнение у въззивната, от понастоящем и в касационната инстанция относно годността на извършеното процесуално-следствено действие. Категоричността на поемното лице, свидетел по делото (за което качество няма никаква процесуална забрана, независимо от обратното твърдение на подсъдимия) убеждава в липсата на колебание при пострадалата да посочи именно дееца. На всяко едно възражение относно разпознаването въззивната инстанция е дала убедителен отговор, за да е необходимо това да бъде повторено отново.
Разбира се, подсъдимият настоява за отбелязване върху фотоалбума под неговата снимка, като с това претендира наличието на преднамереност на органите на разследването. Това възражение е напълно неоснователно, тъй като е лишено от логика отбелязването да е извършено преди разпознаването и да е останало върху приложения фотоалбум. Вярното е точно обратното, че това отбелязване с молив е сторено при последващите запознавания с делото и номерирането на делото по страници, като няма никакво отношение към действието с участието на починалата пострадала.
Показанията на св.В. Т. са интерпретирани напълно правилно от въззивната инстанция, тяхната несигурност не може да се противопостави на споделеното от свидетелката, разпитана по делегация, М. К.. Личния й спомен е необременен от връзка с пострадалата, напълно независимо от такива отношения тя свидетелства за категоричност на пострадалата. Показанията на сина на пострадалата са достатъчно несигурни, дори според собственото му заявление, а и силно опосредени, отдалечени във времето, за да може да се разчита на тях и да се противопоставят на убедителния спомен на поемното лице К.. Тези производни показания не могат да се противопоставят и на безпротиворечивите и категорични изявления на разпознаващата пострадала в съответния протокол за процесуално-следственото действие.
При оценката на тези доказателства съдът от втората инстанция е изградил убедителна фактическа обстановка, съвпадаща с обвинителната теза, като това е обосновал на извършения от него анализ на фактите по делото. Той е житейски правдив, законосъобразен и вътрешното убеждение на съдебната инстанция не е опорочено или основано на превратно анализиране и тълкуване на фактите по делото. В този смисъл не е допуснато процесуално нарушение при формиране на изводите, довели и до приложението на материалния закон.
Не са ограничени и правата на подсъдимия при упражняване на правото на защита, каквото нарушение се претендира с позоваване на нормативната уредба на правата на човека и основните свободи. Изборът на процесуално поведение, който е самостоятелно направен – декларация на л.48 от досъдебното производство, както и подобна на л.91 от същото производство, го е лишил от възможността да прави бележки, искания и възражения по време на провеждането на съответните процесуално.следствени действия, от възможността за лична среща( очна ставка) с лицето (каквито права му гарантират посочените от него международноправни актове), което го обвинява в извършване на престъпление.
Отхвърлянето на т.н. „защитни доказателства“, на съответната теза на подсъдимия, е обосновано чрез задълбочен анализ на свидетелските показания на св.Д. и на бащата на подсъдимия, Я. С.. Този анализ се споделя напълно от настоящата съдебна инстанция, като представените доказателства не могат да опровергаят случилото се на 09.11.2015г., около 09.00ч., в [населено място], ж.к.“Д., [улица], до бл.24.
Изложени са убедителни мотиви относно фактическата и правна страна на деянието, интерпретацията на наличните доказателства, които подкрепят обвинителната теза, като достатъчни е безупречна, в съвкупност след съответния анализ въззивната инстанция е достигнала до правилния и според касационната инстанция извод, че авторството е установено по изискуемия се от закона несъмнен и безспорен начин.
Наложеното наказание не е явна несправедливо, то е определено в минимален размер, предвиден в санкционната част на чл.199, ал.1 от НК. Въззивната инстанция не е отчела наличието на смекчаващи вината обстоятелства, но въпреки това е предпочела да се задоволи с наказание към посочения минимум, отчитайки неголемия предмет на престъпление.
Касационната инстанция следва да се съобрази с липсата на протест и да приеме, че корекция на така определеното наказание не се налага. Все пак е спазен принципът на каскадност при очертаващото се като непоправимо поведение на дееца, доколкото наказанието е все пак по-голямо от наложеното от пет години за опит за грабеж. За касационната инстанция няма никакво съмнение, че при липсата на поправяне от изтърпените множество присъди наказателноправното въздействие следва не да отслабва, а да се засилва. В този аспект наложеното наказание е напълно адекватно и отговаря на обществената опасност на дееца и на деянието.
По изложените съображения касационната инстанция намери, че не се налага ревизия на атакувания с жалба съдебен акт на въззивната инстанция, а като правилен и законосъобразен той следва да се остави в сила.
Разглеждането на направеното искане по отношение на мярката за неотклонение, основано на чл.270 от НПК, с оглед гореизложените мотиви се явява напълно безпредметно.
Може да се отбележи допълнително, че наличието на влязла в сила присъда, на каквото се позовава дееца, не може да се установява в касационното производство, поради което е недопустимо и да се обсъжда.
С оглед на това и на основание чл.354 ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ в сила въззивна присъда № 23/09.11.2017г. по ВНОХД № 455/2017г. на Софийски апелативен съд, н.о., 1-ви състав.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: