О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1377
София, 03.12.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети ноември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 4347/2013 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба подадена от адв.Й.В. – процесуален представител на Н. М. Д. против решение от 11.02.2013 год., постановено от Софийски градски съд по в.гр. д. № 9444/2012 год.,в частта,с която е потвърдено решение от 25.06.2003 год.на Софийски районен съд по гр.д. № 1086/2002 год., с което са отхвърлени исковете до пълния предявен размер,както и в частта относно дължимата държавна такса.Обжалва се въззивното решение и в частта относно началния момент на дължимата законна лихва върху присъденото обезщетение.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл.52 ЗЗД , следствие на което е достигнал до грешни крайни изводи.Изменил е първоинстанционното решение само относно началната дата на дължимата законна лихва,без да измени решението и в частта за разноските.
Като основание за допустимост на касационното обжалване инкорпорирано в самата касационна жалба се сочи чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите: какво се разбира под справедливост при определяне на размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване ; от кой момент се дължи лихва в случаите,в които постановлението на прокурора,с което наказателното производство е прекратено,не е било предмет на съдебен контрол.В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като основание за допустимост на касационното обжалване сочи чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК по същите въпроси ,но формулирани по различен начин,а именно:следва ли и въззивният съд да прави преценка на всички обстоятелства,които са от значение за прилагане на принципа на справедливост ; кой е началният момент на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението,в случай,че постановлението на прокурора,с което се прекратява наказателното производство не е обжалвано,както и по въпросите – следва ли въззивният съд да се произнася по всички възражения,които са направени пред него,включително и по възраженията във връзка с дължими от страните разноски и такси;в случай,че първоинстанционното производство е приключило при действието на чл.10,ал.2 ЗОДОВ,а въззивното производство протича при действието на чл.9а,ал.1 ЗОДОВ,то следва ли въззивният съд да приложи новата норма и да отмени решението и в тази част.Позовава се на решения на ВКС.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
Въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки се с т.13 от ТР № 3/2004 год. е приела,че обезщетението за репариране на понесените неимуществени вреди от прекратяване на наказателното производство поради недоказаност дължимо на основание чл.2,т.2 ЗОДВПГ обхваща и обезщетението от незаконното задържане на ищеца под стража като мярка за неотклонение,защото отмяната на мярката за неотклонение се кумулира с прекратяването на наказателното производство поради недоказаност,а постановлението за прекратяване на наказателното производство прогласява процесуалната и материалната незаконосъобразност на извършените действия спрямо ищеца и отрича необходимостта от извършването им.Пряка и непосредствена последица от незаконното задържане и незаконното обвинение са настъпилите неимуществени вреди за ищеца, изразяващи се в ограничаване на личната му свобода,неудобства на арестантския режим,лишаване от контакти и общуване с близки хора,неприятни душевни преживявания, вътрешен дисконфорт и страдания и накърняване на достойнството.Приел е ,че присъденото на ищеца обезщетение за понесени вреди от Европейския съд по правата на човека от 2.09.2010 год.за нарушение на чл.5 § 5 КЗПЧОС е с правопораждащ фактически състав различен от настоящия случай и не следва да бъде съобразено при определяне на обезщетението за действително понесените вреди.Съобразявайки се с т.4 от ТР № 3/2004 год.- от влизане в сила на акта,с който се признават за незаконни действията е присъдил законната лихва върху обезщетението и като частично неправилно е отменил първоинстанционното решение в тази част.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице,защото посочената съдебна практика не е от категорията на задължителна практика на ВКС, а именно Постановления на Пленума на ВС и решения постановени по реда на чл.290 ГПК.Освен това касаторът е следвало да конкретизира в какво се състои противоречието между обжалваното решение и задължителната съдебна практика. Формалното изброяване на критериите при прилагането на чл. 52 ЗЗД, без да се посочи кой от тези критерии е нарушен с обжалваното решение, изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.За пълнота на изложението следва да се посочи,че поставеният правен въпрос,макар и формулиран общо не е разрешен в противоречие с константната практиката на ВКС,възприета в т.ІІ на ППВС № 4/1968 год.,съгласно която въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими , а не е постановил решението си без обосновка. Не е налице и релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Представените съдебни решения на ВКС са постановени по случаи, които не са идентични със случая по настоящото производство. Липсата на сходство между случаите не обосновава наличието на въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД, който да е решаван противоречиво от съдилищата. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.Безспорно е, че съдът е длъжен да съобрази всички конкретно установени обстоятелства, за да приложи точно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди. Такава преценка въззивният съд е извършил, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване. Основанието на чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.Доводите в изложението не сочат за тълкуване на закона от въззивния съд по различен начин,а за преценка на конкретни факти.
Не са налице сочените основания от т.1 – т.3 на чл.280 ГПК и по поставения първи и трети въпрос в изложението по чл.284,ал.3 ГПК.Така формулиран първият въпрос е общ и не е свързан с конкретно правно разрешение на въззивния съд.По поставения трети въпрос относно приложимостта на нормата от закона при определяне размера на дължимата държавна такса въззивния съд не е давал правно разрешение.По същество той е свързан с правилността на решението и ще подлежи на преценка,ако обжалваното решение бъде допуснато до касационно обжалване.
Не са налице основанията за допускане на касационно обжалване и по последния поставен въпрос относно началния момент на дължимостта на законната лихва.Правното разрешение дадено от съдът – че началния момент на дължимостта на законната лихва върху обезщетението по чл.2,т.2 ЗОДВПГ е от влизане в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство е в съответствие с трайната практика на ВКС.Поставения въпрос свързан с конкретиката на спора по своята същност е фактически въпрос,който не може да обуслови наличието на общата предпоставка.Това е така,защото въпросът дали правилно в конкретния случай съдът е изчислил в кой момент е влязло в сила постановлението за прекратяване на наказателното производство е въпрос относим към правилността на решението и е свързан с установяване на фактите по делото.Това е оплакване за неправилност на решението,а съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, правния въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 11.02.2013 год., постановено от Софийски градски съд по гр. д. № 9444/2012 год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: