5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 348
С., 04.04.2016 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 30 март две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 1084/2016 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] представлявано от А. С. – кмет, чрез процесуален представител адв. В. Б. – В. адвокатска колегия против въззивно решение № 178 от 10.11.2015г. по в. гр. дело № 379/2015г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 928 от 13.05.2015г. по гр. дело № 954/2013г. Варненски окръжен съд, с което [община] е осъдена на основание чл. 59 ЗЗД да заплати на [фирма] [населено място] сумата 53 741,37 лв. обезщетение за невъзможността дружеството да ползва собствените му осми, девети и десети етажи от десететажна административна сграда със застроена площ 338 кв. м, находяща се в [населено място], парцел VІ в кв. 14 по плана на града за периода 07.03.2008г. – 07.03.2013г., поради държанието й от [община], ведно със законна лихва върху сумата от дата на предявяване на исковата молба 19.03.2013г. до окончателното плащане, както и да заплати сумата 1000 лв. от припадащия се дял от реализиран приход от наем на общите части в сградата за същия период, ведно със законна лихва от 19.03.2013г. на основание чл. 31, ал. 2 ЗС.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя правните въпроси – когато при учредяването на етажната собственост не са определени дяловете на отделните собственици в общите части на сградата съразмерни на съотношението между стойността на отделните помещения, които те притежават, то законосъобразно ли е дяловете на отделните собственици в общите части на сградата да се определят съразмерно на съотношението между площите на отделните помещения в сградата; може ли отделен собственик в сградата в режим на етажна собственост да ползва от общата част на сградата съразмерно на дела си в етажната собственост; може ли грижата за собствените вещи да води до негативни последици за собственика, вместо за небрежния собственик, който е изоставил в неизползваемо състояние имотите си и същият да желае безконтролен достъп до тях на неопределен кръг лица; неправилност или недопустимост на решението е разминаването между петитум „невъзможността да ползва собствеността си в период от 07.03.2008г. до 07.03.2013г., тъй като не му е предоставена възможност за достъп през общите части на сградата” и диспозитива на решението „поради държането й” на вещта – осми, девети и десети етажи от сградата от ответника; в кои случаи е възможно резултата по искове по чл. 31, ал. 2 ЗС и по чл. 59 ЗЗД да е един и същ. Жалбоподателят се позована на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване.
Ответникът [фирма] чрез пълномощник адв. П. Г. в писмен отговор оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване с твърдение, че въпросите не са от съществено значение за спора. Изложени са и съображения в подкрепа правилността на обжалваното решение.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение по разгледани искове по чл. 59 ЗЗД и по чл. 31, ал. 2 ЗС намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Касационната жалба против решението в частта, с която касаторът е осъден да заплати сумата 1000 лв. на основание чл. 31, ал. 2 ЗС е процесуално недопустима на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, според който не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. Предмет на касационната жалба е решение по въззивно дело за парично вземане с цена на иска до 5000лв., което по разпореждане на закона не подлежи на касационен контрол. В тази част касационната жалба е недопустима и следва да се остави без разглеждане, респ. поставените в изложението правни въпроси относими към тази част на решението (такива се явяват първите два въпроса) не следва да бъдат обсъждани като основание за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въпросите дали може грижата за собствените вещи да води до негативни последици за собственика, вместо за небрежния собственик, който е изоставил в неизползваемо състояние имотите си и същият да желае безконтролен достъп до тях на неопределен кръг лица и в кои случаи е възможно резултата по искове по чл. 31, ал. 2 ЗС и по чл. 59 ЗЗД да е един и същ не са обуславящи за изхода на делото, нямат отношение към решаващите правни изводи на съда за уважаването на иска по чл. 59 ЗЗД и не съставляват основание за допускане на касационно обжалване. Общото между двете разпоредби е, че уреждат вземания основани на забраната за неоснователно обогатяване на едно лице за сметка на друго, но квалификацията на предпоставките за възникване на вземането произтичат от различни по съдържание фактически състави, разграничаването на които е извън предмета на делото.
Въпросът дали решението страда от порок, ако в диспозитива на решението съдът е постановил, че ответникът дължи заплащане на обезщетение, затова че „държи вещта”, а в петитума на исковата молба е поискано осъждането на ответника да заплати обезщетение, поради невъзможността да ползва собствеността си, тъй като не му е предоставена възможност за достъп през общите части на сградата” не обуславя основание за допускане на касационно обжалване.
Съдът е бил сезиран със субсидиарния иск по чл. 59 ЗЗД, за това че ищецът е бил лишен от възможността да ползва собствените си три етажа от десететажна административна сграда, чрез въведен от ответника пропускателен режим, който полза първите седем етажа, държи заключени девети и десети етаж, а осмия етаж се ползва частично от служби на ответника, без достъп за други лица (факти установени по делото).
С обжалваното решение съдът е разгледан иска, с който е бил сезиран – обезщетението е присъдено не за това, че ответникът непосредствено ползва етажите, собственост на ищеца, а за това че ги държи заключени и препятства възможността на ищеца да ги ползва съобразно собствените си нужди – било лично, било като ги отдава под наем, с което ответникът си спестява разходи за наем, а ищецът обеднява от нереализиран доход от имота в същия размер. В този смисъл е и цитираната с обжалваното решение съдебна практика, установена по реда на чл. 290 ГПК с решение по търг. дело № 1158/2010г., второ т. о., ВКС, според която лицето, което държи без основание чужда вещ, по силата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, всякога дължи на собственика обезщетение за ползите, от които го е лишил, като правноирелевантно за пораждане на извъндоговорното му задължение е обстоятелството дали вещта реално е била ползвана и получени ли са от това приходи. Такива държателят на чужда вещ без правно основание винаги би могъл да получи, като я отдаде под наем, тъй като правото на собственост не е условие за действителността на договора за наем. Посочено е още, че правото на собственика да получи обезщетение за ползите, от които е бил лишен не може да бъде постановено в зависимост от волята на това лице дали да реализира или не доходи от държаната без основание чужда вещ, като същественото за основателността на иска е, че вещта на ищеца се е намирала в държане на ответника, без той да има основание за това. По този начин собственикът е бил лишен от възможността да я ползва, поради което за него е налице обедняване, а от друга страна – ответникът е държал една чужда вещ, която е ползвал, или е могъл да ползва в зависимост единствено от неговата воля. В същия смисъл са й решенията по гр. дело № 5712/2013г., трето г. о., ВКС; гр. дело № 532/2010г., трето г. о., ВКС; гр. дело № 1411/2010г., четвърто г. о., ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, според които всяко владение без основание води до обогатяване на владелеца (държател) за сметка на собственика, поради което дължи обезщетение по чл. 59 ЗЗД, като фактическата власт може да се упражнява чрез различни действия; в случаите, когато собственикът на един имот неправомерно е бил лишен от възможността да го ползва – той реално е бил възпрепятстван да реализира следващите се от имота облаги, имуществото му не се е увеличило, само защото облагата е останала в патримониума на другото лице, което без правно основание ползва чуждия имот – хипотеза, в която е налице връзка между обедняването и обогатяването на страните.
Предвид изложеното по поставените правни въпроси не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят ще следва да заплати съдебни разноски за касационното производство в размер на 2400 лв. за адвокатско възнаграждение на ответника поискано с писмения отговор и представени писмени доказателства за неговото плащане.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 178 от 10.11.2015г. по в. гр. дело № 379/2015г. на Варненски апелативен съд в частта му, с която е уважен иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 53 741,37 лв.
ОСЪЖДА Община [населено място] да заплати на [фирма] [населено място] съдебни разноски в размер на 2400 лв. адвокатско възнаграждение.
Определението в тази част не подлежи на обжалване.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Община [населено място] против въззивно решение № 178 от 10.11.2015г. по в. гр. дело № 379/2015г. на Варненски апелативен съд в частта му, с която е уважен иска по чл. 31, ал. 2 ЗС за сумата 1000 лв.
Определението в тази част може да се обжалва с частна жалба в едноседмичен срок от връчването му на страна пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ