5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 935
С., 20.10. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети септември, през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 3131 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Л. М. А. и М. Н. А., и двамата от [населено място], чрез пълномощника им адв. М. П. от АК-С., против въззивно решение № 2390 от 21.12.2014 г., постановено по в.гр.д. № 2977/2014 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 с-в, с което като е потвърдено решение от 14.04.2014 г. на Софийски градски съд, І-21 състав, по гр.д. № 11713/2012 г., е развален на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД договор за прехвърляне право на собственост върху недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, сключен на 04.08.2011 г. между А. С. А., б.ж. на [населено място], прехвърлител, починала на 18.05.2012 г. и Л. М. А. от [населено място] като приобретател, по време на брака й с М. Н. А., оформен в н.а. № 81, т. ІV, н.д. № 0628/2011 г., поради неизпълнението му от страна на приобретателите. Изложени са съображения за неправилност на решението поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторите поддържат, че в постановеното решение на въззивния съд, с което е уважен предявеният иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС и разрешаването на които е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Изведените правни въпроси от процесуално и материално естество, уточнени от настоящата инстанция, съгласно разрешението, дадено в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, са – допустими ли са пред въззивния съд нови свидетелски показания за обстоятелства, за които вече пред първоинстанционния съд са допускани и разпитани свидетели и какво е конкретното съдържание и обема на дължимите грижи и издръжка, съпоставени с нуждите на праводателя, за които твърди, че са обусловили изхода на делото и са решени в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280 , ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Позовават се и представят съдебна практика: ТР № 1/04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 6, решение № 144 от 25.03.2011 г. по гр.д. № 553/2010 г. на ВКС, І г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК и решение № 26 от 06.02.2009 г. по гр.д. № 5524/2007 г. на ВКС, ІІ г.о., постановено по стария процесуален ред.
Ответникът по касационната жалба Д. С. А. от [населено място], чрез пълномощника си адв. М. Китова от АК-С. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва касационната жалба като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането й до касационен контрол.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, с цена над 5 000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да уважи предявения иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, въззивният съд е приел, че по алеаторния договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане кредиторът еднократно и в пълен обем изпълнява своето задължение да престира – прехвърля собствеността върху имота, а длъжникът е длъжен пожизнено – до смъртта на прехвърлителя да полага необходимите грижи и издръжка за него ежедневно, в пълен обем и това негово задължение е неделимо. В случая въззивният съд е приел, че длъжниците по алеаторния договор не са изпълнили задължението си като цяло, според уговореното и според нуждите на ползващата се от договора прехвърлителка А. А., която с оглед на влошеното си здравословно състояние и напреднала възраст се е нуждаела от ежедневно обслужване, диета, осигуряване на редовно лекарско наблюдение, които не са и били престирани в пълен обем от приобретателите, което води до неизпълнение на договора от тяхна страна, обуславящо развалянето му на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД.
По поставените правни въпроси от процесуално и материално естество в изложението, настоящият състав на ВКС намира, че в случая не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. По въпроса – допустими ли са пред въззивния съд нови свидетелски показания за обстоятелства, за които вече пред първоинстанционния съд са допускани и разпитани свидетели, приетото от въззивния съд не е в противоречие със задължителната съдебна практика, в т.ч. и тази, посочена от касаторите, а в съответствие с нея. В съответствие с разпоредбата на чл. 266, ал. 1 и ал. 3 ГПК и разрешенията, дадени в т. 2, т. 3 и т. 4 на ТР № 1/2013 г. по тълк.д № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с определение от 31.07.2014 г. въззивният съд не е допуснал до разпит поискания с въззивната жалба един свидетел, като е приел, че в случая няма допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения за ангажиране на поисканите от ответниците гласни доказателства, както и че доказателствените искания, съдържащи се във въззивната жалба са недопустими, съгласно чл. 266, ал. 1 ГПК, в която връзка постановките на т. 6 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС не са актуални при действието на новия ГПК/2007 г./. По материалноправния въпрос относно какво е конкретното съдържание и обема на дължимите грижи и издръжка, съпоставени с нуждите на праводателя и длъжен ли е въззивният съд да очертае фактическата рамка на дължимите грижи и издръжка, съпоставени с нуждите на праводателката, приетото от въззивния съд не е в противоречие с представената съдебна практика, а в съответствие със задължителната съдебна практика, установена по реда на чл. 290 ГПК. Така с решения на ВКС № 863 от 22.12.2010 г. по гр.д. № 1534/2009 г. н, ІV г.о., решение № 82 от 5.04.2011 г. по гр.д. № 1313/2009 г., ІV г.о., решение № 169 от 19.07.2013 г. по гр.д. № 1210/2012 г., ІІІ г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК е прието, че съдържанието на насрещните права и задължения по алеаторен договор се определя по съгласие на страните, които съгласно чл. 9 ЗЗД могат свободно да определят това съдържание, доколкото то не противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Съдържанието на насрещните права и задължения по алеаторния договор се определя по съгласие на страните, като специфичността на съдържанието на задължението за гледане, подчинено на нравствено етични изисквания, следва от постигнатото от страните съгласие с оглед конкретиката на всеки отделен случай, а именно с оглед жизнените и битовите нужди на прехвърлителя и възможностите да се справя сам, а издръжката, ако не е уговорено друго, се дължи винаги в пълния й обем и независимо дали продавачът има собствени средства за издръжка и ако такова изпълнение не е налице, то следва, че поетото от приобретателя по договора задължение за издръжка и гледане не е изпълнявано в пълен обем. След като в договора задължението на приобретателя е описано като издръжка и гледане, то издръжката включва изцяло храна, режийни разходи, дрехи и други според нуждите на прехвърлителя /без оглед на възможността му да се издържа сам от имуществото и доходите си/ и полагане на грижи за здравето, хигиената и домакинството на прехвърлителя според неговата нужда и възможностите да се справя сам. В съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел, че в случая ответниците като приобретатели по алеаторния договор не са установили дори и частично изпълнение на задължението си с оглед съдържанието, уговорено в самия договор за осигуряване на грижи и издръжка до края на живота на прехвърлителката, която е била и с влошено здравословно състояние и се е нуждаела от ежедневно обслужване, диета, осигуряване на редовно лекарско наблюдение, които не са и били осигурявани от приобретателите в пълен обем. В тази връзка в конкретния случай релевираните в изложението твърдения, които касаят неправилност на въззивното решение, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Тези основания касаят правилността на обжалваното въззивно решение при разглеждане на касационната жалба по същество по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не са основания за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения, настоящият състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение приема, че поставените правни въпроси са решени от въззивния съд в съответствие със задължителната съдебна практика, посочена по-горе, което изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. В тази връзка следва да се посочи, че доколкото точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но неправилна съдебна практика, а развитието на правото е предпоставено от обективната нужда чрез корективно тълкуване да бъде отстранена непълнота или неяснота на конкретната правна норма, или да бъде изоставено едно вече дадено тълкуване на закона, за да бъде възприето друго, то самото наличие на задължителна съдебна практика по приложението на чл. 266 ГПК и на чл. 87, ал. 3 ЗЗД, която не се налага да бъде променена, изключва основателността на визирания критерий на селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
При този изход на делото, на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените разноски за настоящата инстанция в размер на 400 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2390 от 21.12.2014 г., постановено по в.гр.д. № 2977/2014 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 с-в, по касационна жалба вх. № 1711 от 10.02.2015 г. на Л. М. А. и М. Н. А., и двамата от [населено място].
ОСЪЖДА Л. М. А. и М. Н. А., и двамата от [населено място] да заплатят на Д. С. А. от [населено място] направените разноски за касационното производство в размер на 400 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: