1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1032
С., 20.07. 2012 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети юли, през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 148 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от М. Д. Г. от [населено място], чрез пълномощника си адв. С. К. от АК-Р., против въззивно решение № 298 от 10.11.2011 г., постановено по в.гр.д. № 299/2011 г. на Великотърновския апелативен съд, с което като е потвърдено решение № 188 от 14.04.2011 г. на Русенския окръжен съд, постановено по гр.д. № 410/2010 г., е уважен предявеният от Д. Г. Д. от [населено място] срещу М. Д. Г., иск с правно основание чл. 240 ЗЗД, за сумата от 32 000 лв., представляваща дадени в заем и невърнати пари, както и иск по чл. 240, ал. 2 ЗЗД за сумата от 424 лв., представляваща договорна лихва върху главницата за периода от 10.05.2008 г. до 10.05.2009 г., ведно със законните последици.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторката поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно е уважен предявеният с правно основание чл. 240 ЗЗД иск, съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. И. правен въпрос е – може ли да се приеме, че е налице договор за заем само въз основа на писмен документ с подписи на страните, с твърдението, че нито към датата на сключване, нито към друг предходен момент не е доказано реалното предаване на парите. В подкрепа на твърденията си жалбоподателката е представила съдебно решение № 170 от 10.06.2010 г. по гр. д. № 339/2009 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 168 от 20.05.2010 г. по гр.д. № 134/2010 г. на ВКС, ІV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Д. Г. Д. от [населено място], чрез пълномощника си адв. С. К. от АК-Р., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и изразява становище за липсата на основанията по чл.280, ал. 1 ГПК за допускане до касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 240 ЗЗД, с цена над 5000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по делото е установено наличието на заемно правоотношение между страните, обективирано в писмен договор от 10.05.2008 г., подписан от страните, по силата на който ответницата е получила в брой от ищеца сумата от 32 000 лв. дадени в заем, които същата не е върнала както в уговорения срок така и впоследствие.
Представеното от жалбоподателката изложение за допускане на касационно обжалване съдържа изведен правен въпрос за характера на договора за заем, и по-конкретно – може ли да се приеме, че е налице договор за заем само въз основа на писмен документ с подписи на страните, с твърдението, че нито към датата на сключване, нито към друг предходен момент не е доказано реалното предаване на парите, е значим за изхода на делото, но същият не е решен от въззивния съд в противоречие с представената задължителна съдебна практика. В съответствие с нея съдът е приел, че на 10.05.2008 г. между страните е сключен писмен договор за заем за сумата от 32 000 лв., като от заключението на изслушаната графологична експертиза е установено, че подписът положен за заемополучател е на касаторката М. Г.. Съгласно т. 1 от договора сумата е получена в брой на ръка от касаторката, която се е задължила да я върне в брой на заемодателя в срок от 12 месеца, считано от датата на сключване на договора, като в т. 2 от него е уговорена възнаградителна лихва в размер на 1,2% на месец, а в т. 3 заемополучателката е декларирала, че клаузата за получената сума има силата на разписка. Въз основа на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за заем, който е реален и се счита сключен, когато въз основа на постигнато съгласие едната страна даде, а другата получи в заем пари. Предаването на парите на заемателя е елемент от фактическия състав на сделката като писмената й форма е необходима само за нейното доказване. В тази връзка и в съответствие с трайната съдебна практика за характера на заемния договор, съдът е приел, че в сключения писмен договор между страните са обективирани признанието на М. Г. за реално получаване на сумата от 32 000 лв. в заем от Д. Д., както и поетото от нея задължение да върне получената сума в уговорения срок ведно с уговорена възнаградителна лихва по чл. 240, ал. 2 ЗЗД. Установено е, че в изпълнение на поетото в договора задължение тя е изплатила общо сумата от 4 184 лв., която сума съдът е приел, че е част от договорената лихва, съгласно чл. 76, ал. 2 ЗЗД. В тази връзка следва да се отбележи, че така както е формулиран поставения правен въпрос той касае по същество правилността на въззивното решение, а твърдения, които се отнасят до неправилност на въззивното решение, изразяващи се в неговата необоснованост, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, са основание за касирането му по чл. 281, т. 3 ГПК, но не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
При този изход на делото, касаторката следва да бъде осъдена да заплати на ответника по жалбата направените разноски за настоящата инстанция в размер на 300 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 298 от 10.11.2011 г., постановено по в.гр.д. № 299/2011 г. на Великотърновския апелативен съд, по касационна жалба с вх. № 5025 от 16.12.2011 г. на М. Д. Г. от [населено място].
ОСЪЖДА М. Д. Г. от [населено място] да заплати на Д. Г. Д. от [населено място], направените разноски за настоящата инстанция в размер на 300/триста/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: