5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 760
С., 09.06. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети май, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 1952 описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от С. Х. Г. и Д. С. Г., и двамата от [населено място], област П., чрез пълномощника им адв. И. Ц. от АК-П., против въззивно решение № 531 от 21.11.2013 г., постановено по в.гр.д. № 786/2013 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с което е отменено изцяло решение № 228 от 04.07.2013 г. по гр.д. № 84/2013 г. на Велинградския районен съд, и е отхвърлен предявеният от касаторите иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б.”в” ЗЗД срещу Р. С. Г. от [населено място], за отмяна на дарение на недвижим имот в [населено място], предмет на нотариален акт № 44/01.03.1993 г., т. І, н.д. № 104/1993 г. на В., представляващ УПИ ІV-661 в кв. 57 по плана на [населено място], с площ от 600 кв.м., ведно с построената в имота жилищна сграда от 80 кв.м., при описани съседи.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат, че с постановеното въззивно решение, с което е отхвърлен предявеният от тях срещу ответника иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б.”в” ЗЗД, за отмяна на дарението на процесния недвижим имот, поради отказ на ответника да дава издръжка на ищците, от която те трайно се нуждаят, въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси от материално и процесуално естество, значими за изхода на спора, в противоречие с практиката на ВКС, като са се позовали и представили съдебна практика – ТР № 1/2013 г. от 21.10.2013 г. на ОСГК на ВКС, и ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2 и т. 3. Поставените правни въпроси са относно значението на признанието на ответника за дължимост на издръжка по отношение на ищците – негови родители и финансовата възможност за това по иска с правно основание чл. 227, ал. 1, б.”в” ЗЗД, както и правните въпроси за задължението на въззивния съд да осигури правилното приложение на императивния материален закон като и без да е сезиран с такова оплакване, за да обезпечи правилното приложение на материалния закон, да даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и укаже на страните необходимостта да ангажират съответните доказателства връзка с това, както и длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателства, когато в тази насока липсва оплакване във въззивната жалба за допуснато процесуално нарушение при първоинстанционното разглеждане на делото.
Ответникът по касационната жалба Р. С. Г. от [населено място], област П., чрез пълномощника си адв. Е. Б. от АК-П. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна и изразява становище за липсата на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е основополагащ за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В конкретния случай като основание за допускане до касация на въззивното решение по поставените въпроси се сочи хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
За да отхвърли предявеният иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б.”в” ЗЗД за отмяна на дарението, въззивният съд е приел, че ищците не са доказали нужда от издръжка като трайно състояние, както и ответникът като техен син да е отказал даване на поисканата му издръжка, която е бил готов да престира, но в по-малък размер, предвид затрудненото му материално положение вследствие оставането му без работа, т.е. същият не е проявил непризнателност спрямо дарителите ищци. В тази връзка е изложил съображения, че дарителите са възрастни хора, пенсионери и общият им доход от получаваните от тях пенсии възлиза на сумата 458,60 лв., която съобразно статистическите данни обичайно е недостатъчна да им осигури нормален и спокоен живот, но в конкретния случай предвид обстоятелството, че тези възрастни хора са със задоволени жилищни нужди, като част от режийните им разходи са осигурени от ответника – отопление, консумативи за електричество и кабелна телевизия, както и че за поддържане здравословното състояние на ищцата месечното й лечение е на стойност 30 лв., е приел, че получаваните от тях средства, макар и с ниска стойност, са достатъчни да им осигурят спокоен и нормален живот. Зачел е и фактът, че страните са живели в едно домакинство като ответникът и съпругата му са се грижили за болната ищца, която е била с влошено здравословно състояние вследствие на прекаран инсулт през 2002 г. и която се е стабилизирала, но отношенията между страните се влошили през 2012 г./имотът е дарен през 1993 г./, поради намеса на външни фактори, свързани с действия от страна на сестрата на ответника и дъщеря на ищците. Въз основа на събраните по делото доказателства е извел извода, че дарителите не са доказали, че се нуждаят трайно от издръжка като една от трите предпоставки за уважаване на иска и затова в тяхна полза не е възникнало правото да искат отмяна на дарението по чл. 227, ал. 1, б.”в” ЗЗД.
В контекста на този основен извод на въззивния съд, обусловил изхода на спора, поставените от касаторите правни въпроси – относно значението на признанието на ответника за дължимост на издръжка по отношение на ищците – негови родители и финансовата възможност за това по иска с правно основание чл. 227, ал. 1, б.”в” ЗЗД, което в случая има по-скоро морален характер и не е свързано с признаване на иска за отмяна на дарението, както и правните въпроси за задължението на въззивния съд да осигури правилното приложение на императивния материален закон като и без да е сезиран с такова оплакване, за да обезпечи правилното приложение на материалния закон, да даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и укаже на страните необходимостта да ангажират съответните доказателства връзка с това, както и длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателства, когато в тази насока липсва оплакване във въззивната жалба за допуснато процесуално нарушение при първоинстанционното разглеждане на делото, не са обуславящи изхода на делото, поради което по тях не е налице общото основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Това е така, тъй като тази разпоредба изисква да се посочи правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. В разглеждания случай в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите не са формулирали правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, а касационният съд не може от данните по делото да изведе правния въпрос от значение на изхода на спора, без да упражни служебното начало във вреда на другата страна. Така както са поставени правните въпроси сочат на твърдение за процесуални нарушения и необоснованост на въззивното решение, които не са самостоятелни основания за допускане на касационното обжалване в предварителното производство по селекция на жалбите по реда на чл. 288 ГПК, а основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, което подлежи на проверка едва след като въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол, какъвто не е настоящият случай. В случая поставените правни въпроси от процесуално естество нямат характер на правен въпрос, обусловил изхода на спора като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. В тази връзка следва да се отбележи, че извършените от въззивния съд процесуални действия не са в противоречие с разрешенията, дадени в т. 2 и т. 3 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като в случая въззивният съд е възприел дадената от първоинстанционния съд квалификация на спорното право по чл. 227, ал. 1, б.”в” ЗЗД като правилна, поради което не е било необходимо за обезпечаване на правилното приложение на императивната материалноправна норма да дава нови указания относно подлежащите на доказване факти и ангажиране на съответни доказателства и в тази връзка не е бил длъжен служебно да събира доказателства. В заключение твърдения, които се отнасят до неправилност на въззивното решение, изразяващи се в неговата необоснованост, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, са основание за касирането му по чл. 281, т. 3 ГПК, но не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по жалбата направените разноски в размер на 500 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 531 от 21.11.2013 г., постановено по в.гр.д. № 786/2013 г. на Пазарджишкия окръжен съд, по касационна жалба с вх. № 9365/21.12.2013 г. на С. Х. Г. и Д. С. Г., и двамата от [населено място], област П..
ОСЪЖДА С. Х. Г. и Д. С. Г., и двамата от [населено място], област П. да заплатят на Р. С. Г. от [населено място], област П. направените разноски по делото за касационното производство в размер на 500 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: