4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 308
С. 23.10. 2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, ГК, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на десети октомври, две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
изслуша докладваното от съдията Б. гр. дело № 685/2012 г.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. М. В., Х. Х. В. и Байрам Х. В., подадена от пълномощника им адвокат А. П. срещу въззивно решение от 5.12.2011 г. по гр. дело № 7903/2011 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 7.04.2011 г. по гр.д. № 11525/2010 г. на Софийски районен съд, с което са отхвърлени като погасени по давност предявените от жалбоподателите срещу “Национална електрическа компания”, ЕАД, [населено място] искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на наследодателя им Х. Х. В., починал в резултат на трудова злополука, в размер на по 30 000 лв. на всеки един, и по 5000 лв. на всеки един обезщетение за претърпяни имуществени вреди.
В изложението за допускане на касационно обжалване се твърди, че въззивният съд е постановил решението си в противоречие с решение № 1830 от 18.11.1994 г. по гр. д. № 2399/94 г., ВС, ІV г.о. по въпроса прилага ли се служебно погасителната давност по чл.120 ЗЗД. Поддържа се също така, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса за задължението на съда да определи правната квалификация на иска. Изводът на съда, че предявените искове са погасени по давност според жалбоподателите e неправилeн, в резултат на превратно тълкуване разпоредбите на ЗЗД и ГПК.
Ответната страна [фирма], [населено място] не е подала писмен отговор по чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и е процесуално допустима в частта срещу въззивното решение, с което е потвърдено решение на първата инстанция по отхвърлените искове за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. В частта срещу въззивното решение, с което е потвърдено решението на първата инстанция по отхвърлените искове за обезщетение за имуществени вреди жалбата е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане. Цената на тези искове е по 5000 лв. на всеки един от жалбоподателите- ищци, и предвид разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК въззивното решение в тази му част не подлежи на касационен контрол.
С обжалваното решение в подлежащата на касационен контрол част въззивният съд е приел, че предявените искове с правно основание чл.200 КТ са неоснователни, поради изтичане на предвидената в чл.358, ал.1, т.3 КТ специална погасителна давност. Изложил е съображения, че трудовата злополука, причинила смъртта на наследодателя на жалбоподателите е настъпила на 11.02.2005 г., от който момент е започнал да тече погасителния давностен срок, изтекъл на 11.02.2008 г., а исковата молба е депозирана на 1.12.2009 г. Предвид упражненото от ответното дружество в рамките на преклузивния срок по чл.131, ал.1 ГПК възражение по чл.120 ЗЗД е приел, че правото да се търси обезщетение за тези вреди е погасено по давност. Приел е също така, че висящото административно производство по жалба на ответното дружество не спира и не прекъсва течението на давностния срок.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По поставеният въпрос прилага ли се служебно погасителната давност по чл.120 ЗЗД не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
В цитираното и приложено решение на състав на ВС, ІV г.о. е прието, че срокът за предявяване на иск по чл.200 КТ е тригодишен от момента на злополуката или установяване професионалния характер на заболяването. С изтичането на този срок се погасява правото да се търси обезщетение, т.е. това право е погасено по давност, поради което самият срок е давностен. Съобразно разпоредбата на чл.120 ЗЗД давността не се прилага служебно. По настоящото делото въззивният съд е приел, че ответното дружество в преклузивния срок по чл.131, ал.1 ГПК е възразило, че тригодишния срок за предявяване на исковете за вреди е изтекъл преди депозиране на исковата молба, т.е. правото е погасено по давност. В. съд е разгледал това възражение, упражнено в рамките на преклузивния срок по чл.131, ал.1 ГПК /отговор на искова молба от 18.01.2010 г./и даденото от него разрешение, че правото да се търси обезщететие за вреди от смъртта на наследодателя на жалбоподателите е погасено по давност не влиза в противоречие с разрешението на същия въпрос в приложеното решение.
Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса за задължението на съда да определи правната квалификация на иска.
В своята задължителна и постоянна практика ВС и ВКС последователно са се придържали към становището, че определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. В този смисъл е и задължителната практика по чл. 290 ГПК / напр. решение № 45 от 20.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 516/2009 г., II т. о., ТК/.
В настоящия случай определената от въззивния съд квалификация – чл.200 КТ е дадена при съобразяване със задължителната практика на Върховния касационен съд. Наличието на задължителна практика, която не се нуждае от промяна изключва приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Останалите доводи в изложението към касационната жалба касаят правилността на въззивното решение. Те са относими към основанията по чл.281, т.3 ГПК, и с тях не може да обоснова допустимостта на касационното обжалване в производството по чл.288 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 5.12.2011 г. по гр. дело № 7903/2011 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение от 7.04.2011 г. по гр.д. № 11525/2010 г. на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от Х. М. В., Х. Х. В. и Байрам Х. В. срещу “Национална електрическа компания”, ЕАД, [населено място] искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, в размер на по 30 000 лв. на всеки един.
Определението не подлежи на обжалване.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от Х. М. В., Х. Х. В. и Байрам Х. В. касационна жалба срещу въззивно решение от 5.12.2011 г. по гр.д. № 7903/2011 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение от 7.04.2011 г. по гр.д. № 11525/2010 г. на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от Х. М. В., Х. Х. В. и Байрам Х. В. срещу “Национална електрическа компания”, ЕАД, [населено място] искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, в размер на по 5 000 лв. на всеки един и прекратява производството по гр.д. № 685/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о. в тази част.
Определението може да се обжалва с частна жалба пред друг състав на ВКС, в едноседмичен срок от съобщаването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: