5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 61
С., 15.01. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на трети декември, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 5795 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от К. Д. Г. от с Хитово, област Д., чрез пълномощника си адв. М. С. от АК-Д., против въззивно решение № 220 от 19.06.2014 г., постановено по в.гр.д. № 271/2014 г. на Добричкия окръжен съд, ГО, с което е потвърдено решение № 51 от 14.03.2014, постановено по гр.д. № 3138/2013 г. на Добричкия районен съд, в частта на разрешените с него въпроси по чл. 59, ал. 2 СК за възлагане упражняването на родителските права на роденото от брака дете К. К. Д., [дата на раждане] на майката Ф. И. Г./О./ от [населено място] и определяне местоживеенето на детето при нея в [населено място], в частта на посочения режим на лични контакти с родителя К. Д. Г. и осъждането му за издръжка в полза на това дете в размер на 100 лв. месечно, считано от влизане в сила на решението за родителската отговорност, ведно със законните последици. П. решение в частта му, с която е прекратен бракът между страните с развод, поради настъпило дълбоко и непоправимо разстройство, като необжалвано е влязло в сила. Релевират се касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК за отмяна на въззивното решение в обжалваната му част.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа, че с въззивното решение е разрешен правен въпрос от материално естество от значение за изхода на спора, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата и чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Поставеният правен въпрос е за интереса на детето, свързан с преценка на качествата на всеки един от родителите, съобразно данните по делото. Позовава се и представя съдебна практика, за която твърди, че не е съобразена от въззивния съд в обжалваното решение, а именно – решение № 571 от 29.09.2010 г. по гр.д. № 1448/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, както и четири първоинстанционни и едно възззивно решения, за които липсват данни, че са влезли в сила, поради които същите не съставляват съдебна практика, съгласно приетото разрешение в т. 3 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Представените въззивно решение № 341 от 20.10.2014 г. по в.гр.д. № 443/2014 г. на Добричкия окръжен съд, както и решение от 08.05.2014 г. по дело № 166Б Ф 5282/14 на Районен съд Темпелфох – К., Германия с оглед характера на касационната инстанция не могат да бъдат съобразени.
Ответницата по касационната жалба Ф. Иззет Г./О./ от [населено място] в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за нейната неоснователност.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяем иск по чл. 59, ал. 2 СК, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в едномесечния срок по чл. 283 ГПК.
В обжалваното решение във връзка с допустимостта на постановеното първоинстанционно решение, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е постановено по съединени по реда на чл. 322, ал. 2 ГПК в производството по иска за развод небрачни искове за упражняването на родителските права, режим на лични отношения и издръжката на роденото от брака и ненавършило пълнолетие дете К., заявени като първоначални от бащата К. Г. и като насрещни от майката Ф. Иззет О. от [населено място], като първоинстанционното решение по развода е постановено въз основа на компетентност по чл. 3, т. 1, б”б” от Регламент № 2201/2003 г. на Съвета от 27.11.2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, е влязло в сила като необжалвано на 01.04.2014 г. Съдът е приел за установено, че детето К. е родено през време на брака между страните на 23.01.2011 г. в Германия, където страните живяли заедно с другото си дете Р.. През лятото на 2013 г. те се завърнали в България, където жената претърпяла хирургична операция като в края на м. юли бащата заедно с двете деца се върнал в Германия, а майката останала в България. Съдът е приел, че съгласно чл. 12, ал. 1 от Регламент № 2201/2003 г. на Съвета от 27.11.2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност съдът по делото за развод/различен от съда по обичайното местопребиваване на детето по чл. 8, ал. 1 от Регламента/ може да разгледа въпросите за родителската отговорност/ по чл. 59, ал. 2 СК/ при три условия: поне един от съпрузите да е носител на родителска отговорност; родителите приемат изрично или по друг недвусмислен начин компетентността на този съд и тя е във висш интерес на детето. Приел е, че в случая са налице тези предпоставки – и двамата съпрузи са носители на родителски права и задължения, ищецът К. Г. е сезирал българския а не германския съд със спора за родителските права, ответницата и ищец по насрещните искове Ф. О. не оспорва в отговора по чл. 131 ГПК компетентността на българския съд и иска той да разгледа и нейната насрещна претенция относно родителските права върху детето К., което е на ниска възраст и положението му следва да се уреди възможно най-бързо. С оглед на тези констатирани факти въззивният съд е приел, че са налице основанията по чл. 12, ал. 1 от Регламента за пророгация на компетентност и подсъдност на делото за родителската отговорност на българския съд. Приел е, че в случая от данните по детото са налице предпоставките за предоставяне на упражняването на родителските права по отношение на роденото от брака на страните, прекратен с развод, дете К., тригодишен, на майката Ф. Г., което ще бъде в негов интерес, както и да се постанови детето да живее при нея на посочения в решението адрес. За да достигне до този извод, съдът е отчел, че майката се е установила да живее в [населено място], където и работи като същата притежава в пълна степен родителския капацитет, необходим за правилното възпитание на детето, както и за обезпечаване на грижите, необходими за изграждане на социалните му навици. Съдът е приел, че при определяне режима на лични отношения на родителя, който не упражнява непосредствено родителските права с детето следва да бъде съобразена разпоредбата на чл. 59, ал. 3 СК, която регламентира този обем и има задължителен характер. В случая обаче следва да бъде постановен по-ограничен режим на лични отношения на детето с бащата, предвид обстоятелството, че той се е установил да живее и работи в Германия, а именно – два месеца през лятото и за по 10 дни за празниците – К. и Нова година и за В., както и да му заплаща 100 лв. месечна издръжка.
Поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правен въпрос от материално естество за интереса на детето, свързан с преценка на качествата на всеки един от родителите, съобразно данните по делото, с обжалваното решение не е разрешен в противоречие със съдебната практика на Върховния касационен съд, установена с посоченото от касатора решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК. В случая в съответствие със задължителната съдебна практика, установена и с приетите разрешения в ППВС № 1 от 12.11.1974 г. по гр.д. № 3/1974 г., въззивният съд е приел, че интересът на детето следва да се преценява с оглед на следните обстоятелства: родителски качества; полагане грижи и умения за възпитание; подпомагане подготовката за придобиване на знания; трудови навици; морални качества на родителя; социално обкръжение и битови условия; възраст и пол на детето; привързаност между деца и родители и именно съобразно тези критерии е приел, че майката се явява родителят с по-добри възпитателски качества и на нея следва да бъде възложено упражняването на родителските права по отношение на ненавършилото пълнолетие дете, което е момче на ниска възраст и има нужда от подкрепяща среда и поддържане на тясна емоционална връзка с майката, като на бащата се определи подходящ режим на лични отношения с детето, като по този начин детето ще има възможност да изгради и запази в максимална степен връзка и с баща си, а последният ще има възможност да полага непосредствени грижи за него. Доводите за неправилна преценка интереса на детето с оглед на тези обстоятелства са относими към правилността на въззивното решение по см. на чл. 281, т. 3 ГПК, по която касационната инстанция се произнася само ако жалбата бъде допусната за разглеждане по същество. Преценката за достъп до касационно обжалване се основава на съответствието с критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК, а не с обсъждане на конкретните основания за порочност на обжалваното въззивно решение. Освен това разрешаването на този въпрос не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, тъй като по него е налице установена задължителна съдебна практика, която в случая е съобразена от въззивния съд в обжалваното решение. В заключение твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, а не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 220 от 19.06.2014 г., постановено по в.гр.д. № 271/2014 г. на Добричкия окръжен съд, ГО, по касационна жалба с вх. № 4847/21.07.2014 г. на К. Д. Г. от [населено място], Добричка област.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: