1
5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 444
С. 09.05. 2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на шести април, две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
изслуша докладваното от съдията Богданова гр. дело № 1313/2016 г.
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. И. Г., подадена чрез адвокат В. Т.- П. срещу въззивно решение № 434 от 6.11.2015 г. по гр. дело № 1419/2015 г. на Старозагорския окръжен съд, с което е отменено решение № 450 от 13.05.2015 г. постановено по гр.д. № 2494/2014 г. на Старозагорския районен съд, и е признато за установено по отношение на В. И. Г., че дължи на Р. В. К. сумата 17 083.97 лв., от които 11 607.65 лв., представляващи такси и погасителни месечни вноски, съгласно договор за жилищен кредит от 19.04.2010 г., сключен между В. И. Г. и [фирма], [населено място] и 5 476.32 лв., представляващи разноски за посредническо комисионно възнаграждение, нотариални такси, държавна такса, вписване на н.а. и на законна ипотека, местен данък, застраховка и др.такси за покупко-продажба на недвижим имот, предмет на Н.А. № 170/2010 г. на нотариус С. Ч. с район на действие С., ведно със законната лихва, считано от 10.04.2014 г. до окончателното изплащане на задължението, за което е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, като за разликата над 17 083.97 лв. до 21 096.71 лв. искът е отхвърлен.
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса допустимо ли е по иск с правно основание чл.422 ГПК да се признае за установено съществуването на част от вземането. Според жалбоподателката за правната същност на установителния иск, предмет на настоящото производство е налице задължителна съдебна практика намерила израз в решение № 125 от 14.10.2011г. по т.д. № 577/2010 г. на ВКС, І т.о.; определение № 383 от 15.06.2009 г. по ч.т.д. № 150/2009 г. на ВКС, І т.о.; определение № 444 от 10.07.2009 г. по ч.т.д. № 394/2009 г. на ВКС, ІІ т.о. Счита, че е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по този въпрос, тъй като с произнасянето му от ВКС ще се установи непротиворечивост на правното тълкуване на характера и съдържанието на съдебните решения по искове с правно основание чл.422 ГПК, респ. чл.415 ГПК. Поставен е и въпросът за разпределението на доказателствената тежест, относим към доказване от страна на ищеца на извършеното плащане. По този въпрос се поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Посочени са решение № 556 от 13.07.2010 г. по гр.д. № 46/2009 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 29 от 28.03.2012 г. по гр.д. № 1144/2010 г. на ВКС, ІV г.о.
В писмения отговор на касационната жалба ответницата Р. В. К., чрез адвокат Д. Х. изразява становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и е процесуално допустима.
Старозагорският окръжен съд е приел, че на 19.04.2010 г. между [фирма], [населено място] и В. И. Г. е сключен договор по силата на който на последната е отпуснат кредит в размер на 20 000 евро за покупка на посочения в договора апартамент. На 21.04.2010 г. е сключен договор за покупко-продажба на недвижим имот по Н.А. № 170/2010 г., с който продавачите К. К. В. и Велик Д. В. продават на купувача В. И. Г. собствения си недвижим имот- апартамент в [населено място] за сумата 35 000 евро, част от която в размер на 15 000 евро продавачите лично и чрез пълномощника са заявили, че са получили от купувача преди подписване на Н.А., а останалата в размер на 20 000 евро със средства от банков кредит отпуснат на купувача. Отпуснатите средства по кредита в размер на 20 000 евро са преведени по сметка на продавачите. От съдебно-икономическата експертиза е приел за установено, че общата сума която е внесена като погасителни вноски и такси по разплащателната сметка по кредита за периода от сключването му- 19.04.2010 г. до 13.12.2013 г. е 7742.31 евро с левова равностойност 15 142.64 лв., като разплащателната сметка е обслужвала единствено задълженията по кредита. Част от тази сума, а именно 10 663.19 лв. е удържана от вноски, направени по сметката от Р. К., И. А., Н. И. и К. К., като погасителни вноски и такси по кредита. Приел е за установено, че тези преводи са извършвани с лични средства на Р. К.. К. В. също правила вноски по разплащателната сметка обслужваща кредита в размер на 944.46 лв., като тази сума представлявала също лични средства на Р. К.. Въз основа на изложеното съдът е приел, че част от кредита на В. Г. в размер на 11 607. 65 лв. е погасен с лични средства на Р. К.. Приел е също така, че сумата 5 476.32 лв., представляваща разноски направени от жалбоподателката по сключването на договора за покупко-продажба са й били възстановени от Р. К..
При тези данни въззивният съд е извел изводът, че предявеният иск с правно основание чл.422 ГПК е основателен за сумата 17 083.97 лева. В заявлението за издаване на заповед за изпълнение твърдението на ищцата е било, че вземането й произтича от уговорка между страните, ищцата с лични средства да погасява таксите и месечните вноски по договора за жилищен кредит сключен между ответницата и [фирма] от 19.04.2010 г. , както и разноските по сключването на договора за покупко-продажба в размер на 5 509 лв. С оглед на това е изложил съображения, че ищцата носи доказателствената тежест да установи даването и получаването на паричните средства, а ответницата че това даване и получаване не е лишено от правно основание, т.е. че съществува правно призната причина за разместване на имущественото благо, по силата на която има право да задържи полученото. Приел е въз основа на събраните по делото доказателства, че ищцата е доказала даването на посочената сума, а ответницата в чиято тежест е установяване на валидно правно основание за предоставяне на средствата не е доказала наличието на основание за преминаване на блага от имуществото на ищцата в нейното имущество.
На поставения правен въпрос допустимо ли е с решението по иск с правно основание чл.422 вр. чл.415 ГПК, съдът да признае съществуването само на част от заявеното и предявено за установяване вземане, като за останалата част искът бъде отхвърлен е дадено разрешение в т.9 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Прието е, че в производството по чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес. Даденото от въззивния съд разрешение не е в отклонение от приетото в тълкувателното решение. В решение № 125 от 14.10.2011г. по т.д. № 577/2010 г. на ВКС, І т.о. е прието, че постановеното решение е недопустимо, тъй като съдът е излязъл извън предмета на спора, като по предявените искове в национална валута, ги е приел за частично основателни в чужда валута. Това решение е неотносимо за настоящия случай. В определение № 383 от 15.06.2009 г. по ч.т.д. № 150/2009 г. на ВКС, І т.о. е прието, че искът който заявителят в заповедното производство по чл.410 ГПК следва да предяви при направено възражение от страна на длъжника по реда на чл.414 ГПК, е с установителен характер. В определение № 444 от 10.07.2009 г. по ч.т.д. № 394/2009 г. на ВКС, ІІ т.о. е прието същото, че характера на иска е определен в чл.422 ГПК- за съществуване на вземането, т.е. установителен иск. В настоящото производство е предявен установителен иск по чл.422 ГПК и такъв иск е разгледал съдът.
Предвид изложеното не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения правен въпрос, тъй като даденото от въззивния съд разрешение не е в отклонение от задължителната съдебна практика.
Наличието на задължителна съдебна практика за която не е обоснована необходимост от нейната промяна изключва приложението на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По въпроса за разпределението на доказателствената тежест, относим към доказване от страна на ищеца на извършеното плащане също не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Според жалбоподателя в противоречие с цитираната практика – решение № 556 от 13.07.2010 г. по гр.д. № 46/2009 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 29 от 28.03.2012 г. по гр.д. № 1144/2010 г. на ВКС, ІV г.о. въззивният съд приел, че ответницата- ищца в първоинстанционното производство е доказала извършеното плащане на претендираната сума и по този начин нейната имуществена сфера е намаляла за сметка на тази на жалбоподателката. Така поставен въпросът е относим към правилността на решението по см. на чл.281, т.3 ГПК, но не е основание за допускане на касационно обжалване в производството по чл.288 ГПК.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол.
При този изход на делото на ответницата следва да бъдат присъдени направените разноски за касационното производство в размер на 500 лв.- заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 434 от 6.11.2015 г. по гр. дело № 1419/2015 г. на Старозагорския окръжен съд.
Осъжда В. И. Г. със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.І, адв. В. Т.- П. да заплати на Р. В. К. със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.ІІ, офис № 11, адв. Д. Х. направените разноски за касационното производство в размер на сумата 500 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: