6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 464
С., 27.04. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети февруари, през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 6973 по
описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Постъпила е касационна жалба от Р. Д. Д. от [населено място], чрез пълномощника си адв. С. Г. от АК-С., срещу въззивно решение № 1561 от 11.07.2014 г. по в.гр.д. № 2257/2013 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 4 състав, с което изцяло е отменено решение от 13.02.2013 г. по гр. дело № 9880/2011 г. на Софийски градски съд, ГК, І-4 с-в, и са отхвърлени исковете на Р. Д. Д. срещу Т. Д. Д., с правно основание чл. 79 ЗЗД за сумата от 30 838,60 лв. и чл. 86 ЗЗД за сумата от 6 536,54 лв. като неоснователни. Релевират се касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че с обжалваното решение в противоречие с представена съдебна практика са разрешени правни въпроси от материално и процесуално естество от значение за изхода на делото, както следва – срочно или безсрочно е задължението на заменителя, получил вещ с по-висока стойност, за уравняване на заменителя, получил вещ с по-ниска стойност, когато в договора няма определен срок за изпълнение; кога настъпва изискуемостта на задължение, за което страните не са определили срок за изпълнение и има ли исковата молба характера на покана по смисъла на чл. 84, ал. 2 ЗЗД; при договорени насрещни непарични престации разполага ли изправната страна с възможността да търси от неизправната паричната равностойност на неизпълнението; допустимо ли е въззивният съд да постанови решението си въз основа на непредявено от ответника възражение и въз основа на доводи, по които на страните не е предоставена възможност за становище; принципът на служебното начало предоставя ли възможност на съда да решава спора въз основа на незаявени доводи на страните; допустимо ли е при преценка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд да излиза извън рамките на въззивната жалба. В подкрепа на твърденията си е посочил и представил преписи от следните съдебни актове: ТР № 137 от 17.11.1955 г. по ч.гр.д. № 126/1955 г. на ОСГК на ВС, решение № 69 от 01.04.2014 г. по гр.д. № 3958/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о., ТР № 3 ОТ 19.03.1996 г. по гр.д. № 3/1995 г. на ОСГК на ВС, решение № 38 от 23.02.2011 г. по гр.д. № 276/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 174 от 10.04.2012 г. по гр.д. № 883/2011 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 229 от 20.10.2011 г. по гр.д. № 1465/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр.д. № 1281/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 19 от 30.05.2011 г. по гр.д. № 262/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 76 от 26.05.2013 г. по т.д. № 891/2012 г. на ВКС, І т.о., решение № 858 от 07.01.2011 г. по гр.д. № 1710/2009 г. на ВКС, І г.о., решение № 68 от 22.02.2012 г. по гр.д. № 748/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК и решение № 1905 от 01.02.2002 г. по гр.д. № 1596/2001 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по стария процесуален ред – основания за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Представените три решения на арбитражния съд не могат да бъдат съобразени, тъй като не съставляват съдебна практика по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, съгласно приетото разрешение с ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по касационната жалба Т. Д. Д. от [населено място], чрез пълномощника си адв. В. Волева от АК-С. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поддържа, че поставените правни въпроси, които са относими по спора, с обжалваното решение са разрешени съобразно практиката на ВКС. Излага съображения и по съществото на спора в подкрепа правилността на обжалваното решение. В хода на процеса пред касационния съд ответникът Т. Д. е починал и с определение от 09.03.2015 г. на основание чл. 227 ГПК са конституирани неговите наследници по закон – Надежда Т. Д. и И. Т. Д., които с молба от 18.03.2015 г., чрез пълномощника си адв. В. Волева са изразили становище за неоснователност на касационната жалба, както и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като взе предвид, че решението е въззивно, с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 79 и чл. 86 ЗЗД, с цена над 5 000 лв. намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е редовна.
В обжалваното решение въззивният съд е приел, че предявеният иск за главницата от 30 838,60 лв. е с правно основание чл. 79 ЗЗД – неизпълнение на договорно задължение за уравняване на разликата в стойностите на заменени недвижими имоти между страните. Съгласно т. 2, абзац 3 от н.а. № 9, т. І, рег. № 834, д. № 8 от 05.02.2009 г. на нотариус Е. Е., с район на действие Софийски районен съд, страните се споразумели разликата между стойностите на заменяните имоти – апартаменти в размер на 30 838, 60 лв. да бъде уравнена с други наследствени имоти на Т. Д. Д. по взаимно споразумение с Р. Д. Д., като срок за изпълнение на това задължение не е определен. Предвид договореното между страните съдът е приел, че задължението на Т. Д. да прехвърли на брат си Р. Д. свой наследствен имот, с който да го възмезди за разликата в стойностите на заменените жилища съществува и тъй като по делото не е установено, че Т. Д. е придобил други наследствени имоти, с които би могъл да изпълни задължението си, то това задължение не се явява изискуемо предвид постигнатото между двамата братя съгласие за начина на уравняването, поради което и ищецът не може да претендира обезщетение вместо изпълнение по реда на чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, още по-малко пък може да претендира мораторна лихва за забава върху размера на това обезщетение, поради което е отхвърлил исковете като неоснователни.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване изисква да се посочи правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. В разглеждания случай формулираните от жалбоподателя правни въпроси от материално естество – първи и трети, са риторични и с теоретичен характер и в случая не се явяват обуславящи за изхода на делото, тъй като отговорът на въпросите дали задължението на заменителя, получил вещ с по-висока стойност за уравняване на заменителя, получил такава с но-ниска стойност, когато в договора не е определен срок за изпълнение, е срочно или безсрочно, както и при договорени насрещни непарични престации разполага ли изправната страна с възможността да търси от неизправната паричната равностойност на неизпълнението, е с оглед на установената фактическа обстановка, поради което по тях не е налице общото основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Вторият материалноправен въпрос – кога настъпва изискуемостта на задължение, за което страните не са определили срок за изпълнение и има ли исковата молба характера на покана по смисъла на чл. 84, ал. 2 ЗЗД също не се явява обуславящ за изхода на делото, тъй като се поставя за първи път пред касационната инстанция и не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд, чието решение е предмет на касационната проверка. Поставените правни въпроси от процесуално естество, свързани с правомощията на въззивния съд по чл. 269 ГПК са от значение за изхода на спора, но в случая те не са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а в съответствие с нея. Така с постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 764 от 19.01.2011 г. по гр.д. № 1645/2009 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение, решение № 702 от 05.01.2011 г. по гр.д. № 1036/2009 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение и решение № 57 от 12.03.2012 г. по гр.д. № 212/2011 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение, еднозначно е прието, че съгласно сега действащия ГПК, правомощията на въззивния съд са строго лимитирани. В. съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – само в обжалваните му части. По останалите въпроси, отнасящи се до правилността на първоинстанционното решение, той е ограничен от посоченото във въззивната жалба/ чл. 269 ГПК/. Следователно при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба съдът не е задължен да извършва служебно проверка на правилността на първоинстанционното решение. В конкретния случай първоинстанционният съд е уважил предявените искове и въззивникът ответник е обжалвал изцяло решението като неправилно. Именно в рамките на предявената въззивна жалба се е произнесъл въззивният съд, който в рамките на своите правомощия е извършил самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал по делото и е направил своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като е приел, че съгласно договореното между страните в договора за замяна на недвижими имоти, задължението на Т. Д. да прехвърли на брат си Р. Д. свой наследствен имот, с който да го възмезди за разликата в стойностите на заменените жилища съществува и тъй като по делото не е установено, че Т. Д. е придобил други наследствени имоти, с които би могъл да изпълни задължението си, то това задължение не се явява изискуемо предвид постигнатото между двамата братя съгласие за начина на уравняването в натура, поради което и ищецът не може да претендира пряко обезщетение вместо изпълнение по реда на чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, още по-малко пък може да претендира мораторна лихва за забава върху размера на това обезщетение, поради което е отхвърлил исковете като неоснователни. Тези правни изводи на въззивния съд са направени при установената по делото фактическа обстановка и са резултат на осъществена от него решаваща дейност в рамките на ограничения въззив предвид разпоредбата на чл. 269 ГПК. Следователно по поставените процесуалноправни въпроси въззивното решение е постановено в съответствие с установената задължителна съдебна практика, в т.ч. и приетото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което е уеднаквена съдебната практика за въззивното производство, поради което по тях не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В тази връзка релевираните в изложението твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, тъй като касаят правилността на обжалваното въззивно решение при разглеждане на касационната жалба по същество и не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1561 от 11.07.2014 г. по в.гр.д. № 2257/2013 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 4 състав, по касационна жалба с вх. № 10562 от 09.09.2014 г. на Р. Д. Д. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: