4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1027
С. 18.10.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети септември, две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
изслуша докладваното от съдията Богданова гр. дело № 4425/2013 г.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 256 от 5.04.2013 г. по гр.д. № 112/2013 г. на Русенския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 1876 от 5.11.2012 г. по гр.д. 6275/2009 г. на Русенския районен съд, в частта му с която дружеството е осъдено да заплати на К. Б. К. на основание чл.200, ал.1 КТ обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата над 500 до 5000 лв. и по касационната жалба на К. Б. К. срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на районения съд в частта, му с която е отхвърлен иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 5000 лв. до 25 000 лв.
По касационната жалба на [фирма], [населено място]:
В изложение за допускане на касационно обжалване [фирма] поддържа, че правните въпроси: кои вреди подлежат на обезщетение при трудова злополука и длъжи ли съдът служебно произнасяне при съпричиняване на вредоносен резултат от страна на работника или служителя по смисъла на чл.201, ал.2 КТ е налице основание за допускане на касационно обжалване. Поставените въпроси били разрешени в противоречие с утвърдената съдебна практика- основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответникът К. Б. К. не е подал писмен отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което е процесуално допустима.
С обжалваното решение, Русенският окръжен съд е потвърдил решението на първата инстанция в частта, с която дружеството е осъдено да заплати на К. обезщетение в размер на сумата 5000 лв. за претърпяни от същия неимуществени вреди, причинени от трудова злополука. Приел е, че злополуката е настъпила по време когато К. е бил в трудово правоотношение с дружеството, че в резултат на нея е настъпило увреждане на здравето му, причинило временна неработоспособност. Изложил е съображения, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на дружеството- работодател на основание чл.200, ал.1 КТ, като не е налице основание за освобождаването му от отговорност, тъй като не е установено увреждането да е причинено умишлено от работника и съобразно критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД обезщетението за претърпяните неимуществени вреди е определил в размер на 5 000 лв.
Поставеният материалноправен въпрос- кои вреди подлежат на обезщетение при трудова злополука е от значение за предмета на спора, но не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В установената съдебна практика се приема, че на обезщетение подлежат всички вреди, която са пряка и непосредствена последица от увреждането. В случая съдът въз основа анализа на събраните по делото доказателства и съобразявайки задължението си да приложи максимално точно принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД е приел, че сумата от 5000 лв. справедливо ще обезщети претърпяните от К. неимуществени вреди. Даденото от въззивния съд разрешение на поставения правен въпрос не е в противоречие с константната съдебна практика, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по въпроса- длъжи ли съдът служебно произнасяне при съпричиняване на вредоносен резултат от страна на работника или служителя по смисъла на чл.201, ал.2 КТ. На поставения въпрос е дадено разрешение в постановено по реда на чл.290 ГПК решение № 432 от 29.06.2010 г. по гр.д. № 392/2009 г. на ВКС, ІV г.о., с което практиката е уеднаквена. Прието е, че нормата на чл.201, ал.2 КТ е диспизотивна, което означава, че за работодателя съществува права възможност да се позове на факти и обстоятелства, които са свързани с допринасяне от страна на работника или служителя на трудовата злополука. За да се вмени на съда задължение да обсъди служебно съпричиняване от страна на работника или служителя правната норма би следвало да бъде формулирана без глагола “мога”. Даденото от въззивния съд разрешение не е в отклонение от задължителната съдебна практика, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване. В останалите две решения на състави на ВКС не е давано разрешение на поставения материалноправен въпрос, поради което те са неотносими за случая.
По касационната жалба на К. Б. К.:
В изложение за допускане на касационно обжалване се поддържа, че материалноправния въпрос за критериите при определяне на обезщетението по чл.52 ЗЗД относим към задължението на съда да приложи максимално точно принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД е от значение за предмета на спора, и е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, тъй като даденото разрешение е в противоречие с приетото в ППВС № 4/68 г.
Ответната страна- [фирма], [населено място] в писмения отговор подаден чрез адвокат П. И. изразява становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като липсва ясно и точно формулиран правен въпрос.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което е допустима.
По поставеният материалноправен въпрос – за критериите при определяне на обезщетението по чл.52 ЗЗД относим към задължението на съда да приложи максимално точно принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД не е налице основанието по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му е в зависимост от тези обстоятелства. Когато съдът е съобразил всички доказателства относими към реално претърпените от увреденото лице нематериални вреди, като пряка последица от увреждането, решението е постановено в съответствие с принципа за справедливост. В случая, с обжалваното решение размерът на паричното обезщетение е определен при съобразяване на всички доказателства относими към претърпените от ищеца нематериални вреди. Изводите на съда относно паричния еквивалент на справедливото обезщетяване съответстват напълно на разрешението на тези въпроси, дадено в ППВС № 4/68 г. и в постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС. Ето защо обжалваното решение не е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика, тъй като подхода при определяне размера на паричното обезщетението е един и същ.
Водим от горното, Върховният касационен съд, ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 256 от 5.04.2013 г. по гр.д. № 112/2013 г. на Русенския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: