3
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 545
С., 18.05. 2015 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 13 май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 774/2015 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Апелативна прокуратура С. против въззивно решение от 12.11.2014г. по в. гр. дело № 1021/2014г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение от 13.01.2014г. по гр. дело № 2796/2013г. на Софийски градски съд и Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на М. С. Н. обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление в размер на 5500 лв., ведно със законна лихва от 27.02.2013г. до окончателно изплащане на задължението и да заплати сумата 703,93 лв. обезщетение за забава за периода 26.03.2012г. – 27.02.2013г.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя въпроса, дали при определяне размера на обезщетението по реда на чл. 52 ЗЗД, ищецът следва да обоснове с конкретни твърдения претенцията си и да я докаже в рамките на съдебното производство. Поддържа, че с обжалваното решение поставеният правен въпрос е разрешен в противоречие с представена съдебна практика на ВКС постановена по реда на чл. 290 ГПК – приложно поле за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът М. С. Н. не е представил писмен отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е разгледан иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 З. намира, че касационна жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Поставеният правен въпрос е включен в предмета на спора и засяга решаващите изводи на съда за уважаването на иска, но обжалваното решение не е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика установена с решение по гр. дело № 1568/2011г., четвърто г. о., ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, според която всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения (чл. 154 ГПК); в съответствие с посочения принцип в тежест на непозволено увредения от разследващите органи, прокуратурата или съда при осъществяване на тяхната дейност е да докаже – поведението (действие или бездействие) на съответния орган, неговата противоправност, вредата и причинна връзка между тях, като без правно значение е наличието на вина у лицата от състава на съответния орган. Когато пострадалият докаже засягането на съответното благо, при доказаност и на останалите елементи от фактическия състав, с това искът за обезщетение е доказан по своето основание. Не е в тежест на пострадалия да докаже всяко свое негативно изживяване (физическа болка, душевно състояние, неудобство и др.). Съгласно чл. 162 ГПК, когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът определя размера по своя преценка или взема заключение на вещо лице. Доказаният в своето основание иск не може да бъде отхвърлен като неоснователен, поради липса на доказателства за неговия размер.
Приетото с обжалваното решение е в съответствие с посочената съдебна практика, което изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване.
Съдът е приел за установено, че спрямо ищеца е било предявено, повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление от общ характер в продължение на около 11 години, като четири месеца лицето е било с взета мярка за неотклонение „задържане под стража”. Наказателното производството е приключило с влязла в сила оправдателна присъда. Прието е, че след като са доказани увреждащите действия и бездействия на разследващите органи, искът е установен по своето основание и съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка (чл. 162 ГПК). Посочено е, че размерът на обезщетението ще следва да се определи съобразно установените по делото конкретни факти и обстоятелства имащи отношение към вида и характера на упражнената процесуална принуда, колко и какви процесуални действия са извършени с участието на пострадалия, проведено ли е ефективно разследване в разумен срок, но тъй като ищецът не е ангажирал доказателства за претърпените от него болки и страдания, съдът е присъдил обезщетение в размер съответен на обичайно дължимото в подобни случаи.
Представената от жалбоподателя съдебна практика има отношение към прилагането на критерия „справедливост” дифинитивно определен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и в този смисъл няма пряко отношение към поставения правен въпрос.
Предвид изложеното поставения правен въпрос не обосновава основание за допускане на касационно обжалване.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 12.11.2014г. по в. гр. дело № 1021/2014г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ