6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 229
С. 11.02. 2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, ГК, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори януари, две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
изслуша докладваното от съдията Б. гр. дело № 7077/2013 г.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна на Б. В. С., подадена чрез адвокат А. М. и на В.” АД, [населено място], подадена чрез адвокат П. И. срещу въззивно решение № 151 от 1.07.2013 г. по гр. дело № 288/2013 г. на Видинския окръжен съд.
Б. В. С. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на Видински районен съд по гр.д. № 2417/2012 г. в частта му, с която е отхвърлен иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща му В. С. В., починал в резултат на настъпили усложнение от професионално заболяване за разликата над сумата 6000 лв. до пълния предявен размер от 13 000 лв.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че по материалноправните въпроси за обезщетяване при непозволено увреждане от професионално заболяване, възникнало при съществуващо трудово правоотношение , за прилагане на чл.52 ЗЗД във вр. с препращащата норма на чл.212 КТ, за прилагане на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението е налице основание по чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поддържа се, че при постановяване на решението съдът не се е съобразил със задължителната съдебна практика, както и че поставените въпроси са решавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са ППВС № 4/23.12.1968 г., ППВС № 4/1975 г., Решение на П. № 2/1995 г. по гр.дело №1/95 г. на ВС, решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК, решения на състави на ВКС постановени по реда на ГПК/отм./ и решение на Софийски апелативен съд.
Писмен отговор от ответната страна – [фирма], [населено място] не е постъпил.
[фирма], [населено място] обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на Видинския районен съд в уважената част на предявения иск.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че въззивният съд в противоречие със становището на ВС, изразено в решение № 227/14.05.90 г. по гр.дело № 179/90 г. на IV г.о. е приел, че щом професионалното заболяване е документирано, то настъпилата смърт е пряка последица от това заболяване, че въззивният съд не прилага императивната разпоредба на чл.200 КТ и практиката на ВКС. Поддържа, че в производството по чл.200 КТ законът изисква да е налице причинна връзка между увреждането и настъпилата смърт и условията на работата, и тази връзка остава задължение на ищцовата страна да докаже наличието на причинната връзка, че възражението не е взето предвид от въззивния състав, който е разместил доказателствената тежест. Нарушена е императивната разпоредба на материалния закон – чл.200, ал.3 КТ и задължителна за него практика – решение № 227/14.05.1990 г. по гр.дело № 170/90 г. на IV г.о. на ВС
Ответникът Б. В. С. в писмения отговор на касационната жалба изразява становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о. намира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и са допустими.
За да потвърди решението на първоинстанционния съд, Видинският окръжен съд е приел, че Б. В. С. е законен наследник на В. С. В., починал на 01.12.2009 г., в резултат от непрекъснато влошаване на здравословното му състояние след установено професионално заболяване – протокол на диагностична комисия № 14/07.12.1989 г. за заболяването „бронхитис хроника”, което е признато за професионално с акт за трудова злополука № 6/17.01.1990 г., ЕР на ТЕЛК № 0876/12.05.2005 г. с призната нетрудоспособност 73% и ЕР на ТЕЛК № 0429/21.05.2007 г. потвърждаващо професионалното заболяване с призната 72% нетрудоспособност. Наследодателят бил дългогодишен служител в ответното дружество, на длъжност „конфекционер и валцьор”. В резултат на трудовата дейност заболял от хроничен бронхит и белодробен енфизем, установени и признати като професионални заболявания -Протокол на ДК № 14/07.12.1989 г. и с Акт за професионално заболяване № 6/15.01.1990г. С ЕР № 0876/12.05.2005 г. на ТЕЛК е констатирано усложняване на здравословното му състояние – настъпили усложнения към професионалното заболяване и същото се е развило като „хронична обструктивна белодробна болест” /Х./, както и други общи заболявания „артериална хипертония ІІ степен” и „хипертонично сърце”. Призната е 73 % нетрудоспособност. С ЕР № 0429/21.05.2007г на МБАЛ [фирма] [населено място] е установено усложнение на заболяването от „Хроничен бронхит, белодробен енфизем, смесен тип дихателна недостатъчност І-ва степен” в заболяване от по-напреднал стадий „артериална хипертония-трети стадий”, „хипертонично сърце” и „исхемична болест на сърцето, ІІ ФК”. Приел е, че с влязлото в сила съдебно решение по гр.д. № 1586/2007г на Видински районен съд, ответникът [фирма] е осъден да заплати на В. С. В., починал в хода на процеса и заместен от наследниците си обезщетение за търпените от последния неимуществени вреди в размер на 5000 лв. от ексцес на посоченото професионално заболяване.
Въз основа на тези факти е приет за установен фактическият състав на чл. 200 КТ, тъй като, отговорността на ответника е ангажирана с влязло в сила решение и въпросите, че наследодателят на ищците е работил в ответното дружество и, че в резултат от работата си е заболял от професионално заболяване са установени със сила на пресъдено нещо и не могат да бъдат пререшавани в настоящото производство. Ищецът, като наследник на В. В. може да претендира обезщетение по чл. 200 КТ. Прието е, че е налице пряка причинна връзка между смъртта на наследодателя на ищеца и констатираното професионално заболяване, като е взето предвид приложеното по делото извлечение от акт за смърт № 39/02.12.2009 г., в който като причини за смъртта са посочени заболяванията: исхемичен мозъчен инсулт, мозъчна атеросклероза, артериална хипертония и Х. /хронична обструктивна белодробна болест/. Обсъдена е приетата по делото съдебно-медицинска експертиза с в.л. д-р В., според която признатото професионално заболяване-хроничен бронхит и появилото се усложнение Х. са довели до тежка дихателна недостатъчност, която е в причинна връзка с възникналите по-късно сърдечни заболявания. Провежданото лечение с голям брой лекарствени средства преимуществено кортизонови препарати в продължителен период от време – повече от 10 години са довели до увреждане на различни органи и най-вече сърдечно-съдовата система. С констациите в ЕР на ТЕЛК № 0876 от 12.05.2005г, е установено прогресиране на професионалното заболяване в Х. с дихателна недостатъчност и констатирани други общи заболявания- артериална хипертония ІІ степен и хипертонично сърце, и последващото ЕР на Университетска болница „МБАЛ [фирма] С. № 0429/21.05.2007 г., с което е установено обостряне на професионалното белодробно заболяване, за което освидетелстваният е лекуван амбулаторно и стационарно на поддържащо инхалаторно лечение с КС и бронходилатори. Преценявайки в съвкупност събраните писмени доказателства и заключението на СМЕ въззивният съд е направил извода, че професионалното заболяване е довело до прогресивно влошаване здравето на наследодателя, който е лекуван чрез кортизонови препарати и това лечение е довело до увреждане на други органи и съпътствало появата на другите заболявания, посочени като причини в акта за смърт – исхемичен мозъчен инсулт, мозъчна артеросклероза и артериална хипертония. Прието е за установено наличието на причинна връзка между признатото на наследодателя професионално заболяване и смъртта му, тъй като белодробната болест /Х./ е в основата на настъпилите увреждания на неговия организъм. Според въззивния съд изводът, че професионалното заболяване е основния фактор допринесъл за настъпилия летален изход е обоснован и с констатациите на вещото лице, според които няма данни в медицинското досие на починалия за установени заболявания -артериална хипертония и хипертонично сърце, като предхождащи признатото професионално заболяване.
При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от ищеца съдът е взел предвид, че понятието „справедливост” не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда. Прието е за безспорно, че ищеца е търпял неимуществени вреди в резултат загубата на близък за него човек- баща. Въз основа на събраните по делото доказателства съдът е приел за установено наличието на привързаност и топли взаимоотношения между починалия и неговия син, който го е подкрепял морално и чрез полагане на всички необходими за лечението му грижи. Прието е, че ищецът трудно преодолява липсата на близкия човек и тежко преживявал неговата загуба. С оглед на тези обстоятелства съдът е изградил извода, че претърпените неимуществени вреди от ищеца справедливо ще се обезщетят със сумата от 6 000 лв, и е уважил иска за тази сума.
По поставените от Б. В. С. правни въпроси настоящия съдебен състав намира следното:
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ,т.1 ГПК по първия правен въпрос, а именно за обезщетяване при непозволено увреждане при професионално заболяване, възникнало при съществуващо трудово правноотношение и за правилно прилагане на чл.52 ЗЗД, вр.чл.212 КТ, относно прилагане на критерия за справедливост при определяне размера на обезщетението.
С т. 1 от ППВС № 4/23.12.1968 г. е прието, че на обезщетение подлежат всички вреди, които са настъпили или ще настъпят като пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане. Същото е разрешението на правния въпрос и в т.6 на ППВС № 4/30.10.1975 г., според която при непозволено увреждане се дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. С т. 2 на ППВС № 4/1968 г. е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, като понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Прието е, че такива обстоятелства при причиняването на смърт са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, че от значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да направи извод какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В настоящия случай при разрешаването на този въпрос съдът е съобразил посочената практика на ВС, съответно със становището, изразено в решение № 2/11.07.1995 г. по гр.дело № 1/95 г. на Пленум на ВС, според което деликтната отговорност по чл.45 и сл.ЗЗД и по чл.200 и сл. от Кодекса на труда задължава всеки, който виновно е причинил вреди другиму да ги обезщети в пълен обем.
В постановени по реда на чл.290 ГПК – решение № 83/06.07.2009 г. по т.дело № 795/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 194/21.06.2011 г. по гр.дело № 1248/2010 г. на ВКС, III г.о. е дадено разрешение по правни въпроси, различни от поставения. Цитираните решения на състави на ВКС по наказателни дела са извън обхвата на практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Предвид изложеното не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения правен въпрос по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като както се посочи въпросът е разрешен в съответствие със задължителна практика на ВКС. Освен това цитираните решение гр.дело № 1320/12.05.2009 г. по гр. дело № 1998/2006 г. на ВКС, II г.о., постановено по реда на ГПК/отм./ и решение № 1611/22.12.2009 г. по гр.дело № 2020/2009 г. на Софийски апелативен съд не обуславят извод за противоречиво разрешаване на правния въпрос от съдилищата, тъй като по цитираните дела, както и по настоящото съдът се е произнасял въз основа на различни факти и обстоятелства и с оглед на това правните изводи са различни.
Неоснователен е доводът за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по посочения правен въпрос по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като същият касае приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, която е ясна и не се нуждае от тълкуване. По приложението им е установена трайна съдебна практика, за която не е обоснована нуждата от промяна.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставените от [фирма] правни въпроси. Те касаят правилността на обжалваното решение и са основания за касационна отмяна по чл.281, т.3 ГПК. Съобразно даденото в т.1 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснение правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Жалбоподателят трябва да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба, но може само да го уточни и конкретизира. ВКС не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който е посочен от касатора, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Всеки от въпросите, формулирани в изложението на жалбоподателя [фирма], като въпрос касаещ правилността на обжалваното въззивно решение подлежи на преценка ако се допусне касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. В производството по чл.288 ГПК съдът преценява дали посочения правен въпрос е от значение за изхода на делото и съответно е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали изводите са законосъобразни. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Поради липса на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не следва да се обсъжда наличието на предпоставките, предвидени в чл.280, ал.1, т.1 и т. 2 ГПК.
С оглед изхода на спора направените от страните разноски за настоящото производство следва да останат в тяхна тежест.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 151 от 11.07.2013 г. по гр.д. № 288/2013 г. на Видинския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :