1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1038
С., 10.10. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети септември, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 3329 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Апелативна прокуратура [населено място] против въззивно решение № 137 от 18.12.2013 г., постановено по в.гр.д. № 318/2013 г. на Бургаски апелативен съд, ГО, в частта му, с която като е потвърдено решение № 312 от 08.08.2013 г., поправено с решение № 921 от 23.09.2013 г. по гр.д. № 568/2013 г. по описа на Бургаския окръжен съд, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на И. А. А. от [населено място], Бургаска област, на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 З., сумата от 20 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, претърпени от незаконно повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 116, т. 6, вр. с чл. 18, ал. 1 НК, което е било прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК, поради недоказаност на обвинението.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно е уважен искът по чл. 2, ал. 1, т. 2 З. в посочения размер, съдът се е произнесъл по правен въпрос от значение за изхода на делото, решен в противоречие с практиката на ВКС и решаван противоречиво от съдилищата – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят представя съдебна практика, както следва: решение № 377 от 26.06.2010 г. по гр.д. № 1381/2009 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 407 от 26.05.2010 г. по гр.д. № 1273/2009 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 532 от 24.06.2010 г. по гр.д. № 1650/2009 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 149 от 02.05.2011 г. по гр.д. № 574/2010 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 49 от 27.04.2011 г. по гр.д. № 697/2010 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 132 от 29.04.2011 г. по гр.д. № 645/2010 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 480/12 от 23.04.2013 г. по гр.д. № 85/2012 г. на ІV г.о. на ВКС, ППВС № 4 от 23.12.1968 г., т. 11 и ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т.гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 19.
Поставеният материалноправен въпрос, значим за изхода на спора, по който се е произнесъл въззивният съд, е свързан с определяне размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди от незаконно обвинение и критерия за справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 З., с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, както и има противоречива съдебна практика, но не сочи и представя такава с оглед разрешението, дадено в т. 3 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по жалбата И. А. А. от [населено място], обл. Бургаска не изразява становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че срещу ищеца е било повдигнато обвинение през 1992 г. и той е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 116, т. 6, вр. с чл. 18, ал. 1 НК – опит за убийство, като на 06.07.1992 г. му е била определена мярка за неотклонение „задържане под стража”, която с прокурорско постановление от 18.03.1993 г. е била променена в „парична гаранция” от 2000 лв. С постановление от 21.02.2011 г. производството по сл.д. № 74/1992 г. на О.-Б. е прекратено, поради недоказаност на обвинението, влязло в сила на 03.03.2011 г. Съдът е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 З. и като е съобразил продължителността на воденото наказателно производство – 18 години и седем месеца, както и претърпените от ищеца болки и страдания в резултат на незаконното обвинение, приключило с прекратяване на наказателното производство, поради недоказаност на обвинението, е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на сумата от 20 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва правният въпрос/материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тази практика е задължителна, съгласно приетото в т. 2 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а незадължителната практика на Върховния касационен съд, доколкото е все пак противоречива, мястото й е в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. В случая с оглед представените съдебни актове със задължителен характер е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Както се изложи по-горе, в изложението за допускане на касационно обжалване на касатора е формулиран материалноправният въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 З.. Този въпрос е от значение за изхода на делото по този правен спор, но в случая той не е разрешен от въззивния съд в противоречие с представената задължителна съдебна практика. Това е така, тъй като разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, в случая завършило с прекратяване на наказателното производство, поради недоказаност на обвинението, безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото съдът е разгледал всички относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените морални вреди от пострадалия – отрицателни изживявания за ищеца във връзка с образуваното срещу него наказателно производство за тежко престъпление, продължителния период на разследване – 18 години и седем месеца, приключило с прекратяване на наказателното производство, поради недоказаност на обвинението, наложената му най-тежка мярка за неотклонение „задържане под стража”, чието изпълнение продължило 255 дни, в резултат на което той се затворил в себе си и ограничил социалните си контакти, накърнени било доброто му име в обществото, което е създало за него неблагоприятни последици в професионален – останал без работа, личен и семеен план, обжалваното решение не е постановено в противоречие с представената съдебна практика, тъй като подходът при определяне размера на обезвредата е един и същи. В тази връзка въззивният съд е присъдил обезщетение в размер на 20 000 лв. само за онези морални вреди, които са в причинна връзка с незаконното обвинение за тежко умишлено престъпление, приключило с прекратяване на наказателното производство, поради недоказаност на обвинението. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, която проверка не може да се извърши в рамките на производството по селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1 ГПК. В конкретния случай по поставения правен въпрос от касатора въззивният съд в обжалваното решение се е ръководил от задължителната съдебна практика по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 2 З., установена с разрешенията, дадени в т. 11, изр. 2 и т. 13 от Тълкувателно решение № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, поради което въззивното решение не следва да се допусне до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 137 от 18.12.2013 г., постановено по в.гр.д. № 318/2013 г. на Бургаски апелативен съд, ГО, по касационна жалба с вх. № 560 от 21.01.2014 г. на Прокуратурата на РБ, чрез прокурор при Апелативна прокуратура [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: