4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 363
С., 1.04. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети март, през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 207 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Производството е образувано по касационна жалба на Д. Ц. Ц. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Х. Я. от АК-С., против въззивно решение № 393 от 09.10.2014 г., постановено по в.гр.д. № 472/2014 г. по описа на Софийски окръжен съд, ГО, втори състав, с което като е потвърдено решение № 109 от 07.05.2014 г., постановено по гр.д. № 14/2014 г. на Ботевградския районен съд, са отхвърлени предявените искове за защита срещу незаконно уволнение, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ от Д. Ц. Ц. срещу [община].
В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което се иска неговата отмяна и постановяване на решение от касационната инстанция, с което се уважат предявените искове за защита срещу незаконно уволнение с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът формулира правни въпроси с твърдението, че са обусловили изхода на делото, а именно – достатъчно ли е еднократното явяване на работника или служителя на работа, за да се приеме, че е изпълнил задължението си по чл. 345, ал. 1 КТ, както и представлява ли писменото волеизявление, подадено пряко в деловодството на работодателя, доказателство за явяване в срока по чл. 345, ал. 1 КТ, за които твърди, че са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, както и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основания за допускане до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Позовава се и представя съдебна практика – решение № 298 от 28.04.2010 г. на ВКС по гр.д. № 3972/2008 г. на ІV г.о. и решение № 46 от 28.07.2014 г. на ВКС по гр.д. № 3406/2013 г., ІV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [община], чрез процесуалния си представител гл. юриск. Л. М., в писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените правни въпроси.
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – отхвърлени искове за защита срещу незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да отхвърли предявените искове за защита срещу незаконно уволнение въззивният съд приел, че в случая уволнителната заповед, с която е прекратено трудовото правоотношение с ищеца на основание чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ е законосъобразна, тъй като той в двуседмичния срок по чл. 345, ал. 1 КТ не се е явил лично при работодателя, за да заеме длъжността, на която е възстановен по силата на влязло в сила съдебно решение. Приел е, че за възстановяването си на работа ищецът е бил уведомен с нарочно съобщение, което му е било редовно връчено на 26.09.2013 г., на основание чл. 40, ал. 2, вр. ал. 1 ГПК, който факт не се оспорва от ищеца с подаденото от него заявление до работодателя от 08.10.2013 г., в което твърди, че е узнал за решението на 26.09.2013 г. Съдът е приел, че срокът по чл. 345, ал. 1 КТ в случая е изтекъл на 10.10.2013 г. и тъй като в този срок ищецът не се е явил лично при работодателя, за да заеме длъжността, на която е бил възстановен, то и прекратяването на трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ се явява законосъобразно. В тази връзка е приел, че явяването означава, че работникът следва да се яви физически в предприятието на работодателя на мястото на работата и да изрази готовност да започне да изпълнява служебните си задължения, а не единствено да заяви писмено това свое намерение, което ищецът в случая е извършил с подаденото от него заявление до работодателя на 08.10.2013 г.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Повдигнатите от касатора правни въпроси са правнорелевантни, тъй като обуславят крайното решение, но разрешаването им от въззивния съд не е в противоречие с постановената задължителна съдебна практика, установена по реда на чл. 290 и сл. ГПК, в т.ч. и тази посочена от касатора. Съгласно тази практика/вж. решение № 346 от 04.10.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1010/2011 г., ІV г.о./ основанието по чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ за прекратяване на трудовия договор се отнася за случаите, когато трудовото правоотношение е било прекратено, но впоследствие това прекратяване е било признато за незаконно и работникът или служителят е бил възстановен на предишната работа. За да се избегне състоянието на неопределеност се приема, че трудовият договор се прекратява отново ако работникът или служителят не се е явил да заеме работата в двуседмичния срок по чл. 345, ал.1 КТ, освен ако не е спазил този срок по уважителни причини. Ефектът на възстановяването не се предпоставя от извършването на каквито и да са действия от страна на работодателя/нарочен акт на работодателя за възстановяването/. Явяване за заемане на работата означава работникът или служителят да се яви лично в предприятието и да изяви желание за заемане на предишната си длъжност. Само изпращането на писмо за намеренията, не означава, че е спазен срокът по чл. 345, ал.1 КТ за възстановяване на трудовото правоотношение занапред. С изтичането на този срок и незаемането на работата трудовото правоотношение се прекратява без предизвестие, от която и да е от страните по договора. Възстановеното трудово правоотношение остава само за минало време – до датата на изтичане на срока. В случая не в противоречие, както твърди касаторът, а в съответствие с тази задължителна съдебна практика, въззивният съд е приел, че за възстановяването си на работа ищецът е бил уведомен с нарочно съобщение на 26.09.2013 г., от който момент за него е започнал да тече срокът по чл. 345, ал. 1 КТ. В този срок на 04.10.2013 г./погрешно посочена от въззивния съд дата – 08.10.2013 г./ с рег. индекс № 9400-677 той е изпратил до работодателя заявление, в което е изразил желанието си да започне работа и моли работодателят да му посочи дата за явяване на работа, но въпреки отправеното до него писмо от работодателя от 11.10.2013 г. да се яви незабавно в [община] за важна служебна справка, което не е получено от ищеца, тъй като по данни от неговата майка той се намира в Н. и ще се завърне в България след 04.11.2013 г., то срокът по чл. 345, ал. 1 КТ е изтекъл, като с изтичането му и незаемането на работата трудовото правоотношение се прекратява без предизвестие, от която и да е от страните по договора, в конкретния случай – от работодателя. Тъй като по поставените правни въпроси е налице задължителна съдебна практика, която в случая е съобразена от въззивния съд в обжалваното решение, основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неприложимо, а освен това то е заявено само бланкетно от касатора без обосновка. В тази връзка следва да се отбележи, че твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 393 от 09.10.2014 г., постановено по в.гр.д. № 472/2014 г. по описа на Софийски окръжен съд, ГО, втори състав, по касационна жалба вх. № 2415 от 19.11.2014 г. на Д. Ц. Ц. от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: