5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1148
С., 10.11. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осми октомври, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 4027 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Софийска градска прокуратура против въззивно решение от 26.02.2014 г., постановено по в.гр.д. № 11949/2012 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-Б въззивен с-в, в частта му, с която като е потвърдено решение № І-32-93 от 23.05.2012 г. по гр.д. № 37289/2011 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 32 с-в, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Е. М. П. от [населено място], на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 З. сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, претърпени от незаконно повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 2,пр. 3, вр. с чл. 130, ал. 2 НК, за което е бил оправдан.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно е уважен искът по чл. 2, ал. 1, т. 2 З. за обезщетение за причинени неимуществени вреди в посочения размер, съдът се е произнесъл по правни въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят представя съдебна практика, както следва: решение № 480/12 от 23.04.2013 г. по гр.д. № 85/2012 г. на ІV г.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК и се позовава на приетото разрешение в т. 2 на ППВС № 4/1968 г.
Поставеният материалноправен въпрос, обусловил изхода на делото, по който се е произнесъл въззивният съд, е свързан с определяне размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди от незаконно обвинение и критерия за справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 З., с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС. Другият правен въпрос, за който твърди, че е обусловил изхода на делото, е относно задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, свързан с приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, с твърдение, че е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика.
Ответникът по жалбата Е. М. П. от [населено място], чрез пълномощника си адв. П. В. от АК-С., я оспорва като неоснователна в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК като изразява становище и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че срещу ищеца е било образувано предварително производство на 17.09.2008 г. за извършено престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 2,пр. 3, вр. с чл. 130, ал. 2 НК, за което с влязла в сила присъда от 16.07.2011 г., постановена на 30.06.2011 г. по НОХД № 3370/2009 г. на СРС, НО, 5 с-в, е бил оправдан. Съдът е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 З. и като е съобразил срокът на воденото наказателно производство – около три години, както и претърпените от ищеца болки и страдания в резултат на незаконното обвинение, приключило с влязла в сила оправдателна присъда, е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на сумата от 5 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ.
Както се изложи по-горе, в изложението за допускане на касационно обжалване на касатора е формулиран материалноправният въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 З.. Този въпрос е от значение за изхода на делото по конкретния правен спор, но в случая той не е решен от въззивния съд в противоречие с представената задължителна съдебна практика. Това е така, тъй като разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, в случая завършило с оправдателна присъда, безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото съдът е разгледал всички относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените морални вреди от пострадалия – отрицателни изживявания за ищеца във връзка с образуваното срещу него наказателно производство за престъпление по чл. чл. 131, ал. 1, т. 2,пр. 3, вр. с чл. 130, ал. 2 НК, съобразен е и разумният срок за водене на наказателното производство, приключило с оправдателна присъда, което обаче се отразило негативно върху емоционалното състояние на ищеца – търпял е тревоги, стрес и притеснения от неоснователното наказателно преследване, имал е негативни психически изживявания, свързани с опасенията, че може да загуби работата си в полицията, накърнена била и добрата му професионална репутация, като всичко това е създало за него неблагоприятни последици в професионален и личен план, обжалваното решение не е постановено в противоречие с представената задължителна съдебна практика, тъй като подходът при определяне размера на обезвредата е един и същ. В тази връзка въззивният съд е присъдил обезщетение в размер на 5 000 лв. само за онези морални вреди, които са в причинна връзка с незаконното обвинение за извършеното престъпление, приключило с влязла в сила оправдателна присъда. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, която проверка не може да се извърши в рамките на производството по селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1 ГПК. В допълнение към изложеното следва да се подчертае, че поради различието във фактите и обстоятелствата по всяко едно от делата, определените по тях размери на обезщетения за причинени неимуществени вреди не могат да бъдат критерий за определяне на обезщетението за причинени неимуществени вреди на пострадалия по настоящото дело.
Същото се отнася и до поставения правен въпрос от процесуално естество относно задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, свързан с приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. Този въпрос е от значение за изхода на делото, но той не е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, а в съответствие с нея. Това е така, тъй като разпоредбите на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК се свеждат до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Така съгласно задължителната съдебна практика, уеднаквена с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК/напр. решение № 470 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1318/2010 г., ІV г.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 761/2010 г., ІV г.о. и др/ е прието, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните като той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В тази връзка съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В случая в съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел от данните по делото и доводите на страните, преценени в тяхната взаимна връзка и обусловеност, че справедливото репариране на причинените на ищеца неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение, съобразно критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД е в размер на сумата от 5 000 лв., като е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 З./в редакцията ДВ, бр. 17/2009 г./.
В конкретния случай по поставените правни въпроси от касатора въззивният съд в обжалваното решение се е ръководил и съобразил установената задължителна съдебна практика по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 2 З., дадена с разрешенията в Тълкувателно решение № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС, поради което въззивното решение не следва да се допусне до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 26.02.2014 г., постановено по в.гр.д. № 11949/2012 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-Б въззивен с-в, в обжалваната му част, по касационна жалба с вх. № 43571 от 07.04.2014 г. на Прокуратурата на РБ, чрез прокурор при Софийска градска прокуратура.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: