3
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 732
С., 23-06. 2015 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 10 юни две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 1450/2015 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място], [община], област Шумен, чрез процесуален представител адв. Б. Г. Шуменска адвокатска колегия против въззивно решение № 137 от 24.11.2014г. по в. т. дело № 452/2014г. на Шуменски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 267 от 10.04.2014г. по гр. дело № 365/2014г. на Шуменски районен съд в частта, с която [фирма] представлявано от управителя С. Н. Б. е осъдено на основание чл. 49 ЗЗД да заплати на П. „Начало” [населено място], [община], представлявана от председателя Б. Н. Д., сумата 11 619.08 лв. представляваща обезщетение за непозволено увреждане – пропуснати ползи в размер на законната лихва върху сумата 26 632.15 лв. неполучено плащане по С. и С. за 2008г. за периода 29.04.2009г. – 16.06.2013г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 20.11.2013г. до окончателното плащане на задължението.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя правните въпроси – от кой момент започва да тече погасителната давност на правото на обезщетение от непозволено увреждане в случаите, когато проявяването на вредоносния резултат (вредата) е последващо самия деликт, но това проявление е изначално нормативно установено по вид, характер и момент на настъпване; подлежи ли на доказване размерът на обезщетението от деликта или то винаги е най-малко в размер на законната лихва за забава; има ли вреда подлежаща на обезщетение в случаите, когато задължението за заплащане на паричния дълг на едно лице (длъжник) е забавено поради неправомерно поведение на трето лице, но макар и със забава самото плащане е извършено и при положителен отговор, кой дължи обезщетението за забава – носителят на основното парично задължение или третото лице, виновникът за забавата. Жалбоподателят се позовава на решение № 2/25.01.1974г. по гр. дело № 101/73г. на ОСГК на ВС, решение № 1484/09.06.1965г. по гр. дело № 606/65г. ВС, първо г. о. и решение по гр. дело № 2172/2013г. на Варненски окръжен съд, относими към първия правен въпрос, като поддържа приложно поле за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Ответникът П. „Начало” [населено място] в писмен отговор оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че поставените правни въпроси не са от значение за изхода на делото и доколкото имат отношение към предмета на спора с обжалваното решение са разрешени в съответствие със съдебната практика на ВКС. Изложени са съображения й по съществото на спора в подкрепа правилността на обжалваното решение. Направено е искане за присъждане на съдебни разноски.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанциноно решение по разгледан иск по чл. 49 ЗЗД намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Въпросът – от кой момент започва да тече погасителната давност на правото на обезщетение от непозволено увреждане и свързаният въпрос – подлежи ли на доказване размерът на обезщетението от деликта, или то винаги е най-малко в размер на законната лихва за забава, имат отношение към предмета на делото, но с обжалваното решение са разрешени в съответствие със задължителната съдебна практика на Върховния касационен съд, което изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Моментът на изискуемост на вземането се преценява във всеки отделен случай, съобразно естеството на вземането и условията за настъпване на неговата изискуемост.
С обжалваното решение отговорът на поставения правен въпрос е даден точно в зависимост от конкретните факти по делото. Прието е, че претендираното вземане за пропуснати ползи – осуетен доход се погасява с изтичането на петгодишна давност (чл. 110 ЗЗД), която започва да тече от датата на увреждането – в случая това е датата 29.04.2009г., на която ищецът е щял да получи плащане по две схеми за подпомагане на земеделски производители за кампания 2008г., ако не бе противоправното поведение на управителя на ответното дружество, признат за виновен в извършване на престъпление – неправомерно застъпване на чужди площи чрез предоставяне на неверни сведение в заявление за плащания на площ сочейки, че дружеството обработва площи, които фактически се обработват от кооперацията ищец, вседствие на което на посочената дата 29.04.2009г. правоимащата кооперация е получила субсидии намалени със сумата 26 632,15 лв., удържани като санкция от държимите субсидии за годината, следваща застъпването на чужди земи, изплатени на ищеца на 16.06.2013г. Съдът е приел, че датата 29.04.2009г., на която щеше да бъде получен дохода от ищеца, е момента от който вземането за обезщетение за вреди от пропуснати ползи е станало изискуемо. От този момент е започнал да тече петгодишния давностия срок, тъй като вземането за обезщетение за вреди не може да е изискуемо преди вредите да са настъпили.
Няма рационалност във виждането на жалбоподателя, което се поддържа и чрез поставения въпрос, че вземането за обезщетение за вреди е станало изискуемо към момента на извършения от ответния управител деликт през 2007г. Няма как давността да започне да тече преди да е настъпила вредата, т. е. преди да е била наложена паричната санкция на ищеца през 2009г, тъй като бъдещите вреди се обезщетяват след тяхното настъпване.
Посочена от жалбоподателя съдебна практика по приложението на чл. 110 ЗЗД, чл. 114 ЗЗД и чл. 49 ЗЗД не влиза в противоречие с решаващите изводи на съда относно момента, от който е започнал да тече давностния срок за вземането на ищеца за вреди от пропуснати ползи.
Ищецът е претендирал пропуснатата полза от невъзможността да се използва паричната сума в размер на законната лихва върху късно получения доход – от датата, на която щеше да бъде получен дохода, ако не беше деликта, до датата на реалното му плащане, т. е. лихвата върху сумата 26 632,15 лв. – наложена парична санкция за периода 29.04.2009. до 16.06.2013г., когато субсидията е изплатена, присъдена с обжалваното решение в размер на 11 619,08лв.
Въпросът – подлежи ли на доказване размерът на обезщетението от деликта, или то винаги е най-малко в размер на законната лихва за забава, не е обсъждан с обжалваното решение. Съгласно установената съдебна практика, когато се претендира вреда от неправомерно задържане на парична сума, размерът се съизмерява в заплащане на законната лихва. Ако увреденото лице претендира вреди над законната лихва, то следва да ги докаже – решение по гр. дело № 1684/2010г., ВКС, трето г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК.
На въпроса – кой дължи обезщетението за забава – носителят на основното парично задължение ДФ „Земеделие” – Разплащателна агенция или третото лице, виновник за забавата – управителят на ответното дружество извършил деликта, дадения с обжалваното решение отговор е в съответствие със съдебната практика по приложението на чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД установена с П. № 7/58г. и П. № 7/59г.
Предвид изложеното по поставените правни въпроси не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Наличието на установена задължителна съдебна практика изключва приложение на хипотезата на т. 3 на чл. 280 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят ще следва да заплати съдебни разноски на другата страна за настоящето производство в размер на 1080 лв. адвокатско възнаграждение по представен договор за правна защита.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение№ 137 от 24.11.2014г. по в. т. дело № 452/2014г. на Шуменски окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма] [населено място], [община], да заплати на П. „Начало” [населено място], [община], съдебни разноски за настоящето производство в размер на 1080 лв. адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
РЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ