6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 497
С., 04.05. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети март, през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 271 по
описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма] [населено място], чрез процесуалния си представител юриск. С. Р., срещу въззивно решение № 1724 от 17.10.2014 г. по в.гр.д. № 1871/2014 г. на Пловдивския окръжен съд, ГО, VІІ състав, с което като е потвърдено решение № 1741 от 23.04.2014 г. по гр. дело № 12764/2013 г. на Пловдивския районен съд, ХІХ гр. състав, [фирма] [населено място] е осъдено да заплати на Стойка П. П. от [населено място] сумата 5 020 лв., претендирана като част от общата сума 68 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат от неизпълнение на договор за присъединяване обекти на потребители към електроразпределителната мрежа на [фирма] № 546289/28.05.2008 г., ведно със законната лихва, считано от 31.07.2013 г. до окончателното изплащане. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че с обжалваното решение е разрешен материалноправния въпрос от значение за изхода на делото, явяващ се от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, а именно – дали липсата на съгласие за изменение на договор може да се тълкува като недобросъвестно поведение от страна на кредитора, при условие, че от това изменение няма да възникнат никакви допълнителни задължения за него и при положение, че това е единственият възможен начин за постигане на договорения резултат, като без предлаганото изменение изпълнение на договора е обективно невъзможно – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответницата по касационната жалба Стойка П. П. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Д. Д. от АК-П. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа, че поставеният правен въпрос не е обусловил изхода на делото и разрешаването му не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Излага съображения и по съществото на спора в подкрепа правилността на обжалваното решение.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение по уважен осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 52 ЗЗД, с цена над 5 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е редовна.
В обжалваното решение въззивният съд е приел, че по делото е установено, че между страните е сключен договор на 28.05.2008 г., по силата на който ответното дружество се е задължило да присъедини обект жилищна сграда, находяща се в [населено място] към електроразпределителната си мрежа, като мястото за това е уговорено – „от Т. на ТП „О.”, кабелна касета „Кантона”, уговорени са и необходимите мощности, както и цена на услугата в размер на 1 086 лева с включен ДДС и срок за изпълнение от шест месеца, който започва да тече от заплащането на дължимата цена. Между страните не е спорно, че ищцата е изпълнила паричното си задължение и срокът за присъединяването на жилищната й сграда към електроразпределителната мрежа е изтекъл на 06.12.2008г. Приел е за безспорно обстоятелството, че ответникът е осъден с влязло в сила решение да изпълни задължението си по договора, като извърши присъединяване на обекта на ищцата с място на присъединяване от Т. на ТП „О.”, кабелна касета „Кантона”(както е посочено в самия договор). Приел е също така, че в случая е налице влязло в сила съдебно решение по въпроса за дължимото изпълнение на договора, поради което всички възражения във връзка с това обстоятелство, настъпили преди приключването на съдебното дирене се явяват преклудирани и не следва да бъдат обсъждани, като твърдяните от ответника факти за обективна невъзможност за изпълнение, не биха могли да го освободят от отговорност, доколкото обективната невъзможност за изпълнение винаги следва във времево отношение възникването на облигационната връзка А в случая обстоятелството, че Т. от ТП „О.” кабелна касета „Кантона” не е собственост на дружеството е факт, съществувал към момента на сключването на договора и е можело да бъде съобразен от ответника. Съдът е приел, че поведението на ищцата, свързано с нежеланието й да подпише предложеният й анекс, не може да бъде подведено под хипотезата на чл. 83, ал. 1 ЗЗД, тъй като е безспорно, че ответното дружество е било осъдено с влязло в сила решение да изпълни договорното си задължение, така както е уговорено, като съгласно разпоредбата на чл. 65, ал. 1 ЗЗД кредиторът не може да бъде принуден да приеме в изпълнение нещо различно от дължимото. Липсата на съгласие от страна на ищцата да измени възникналото облигационно правоотношение не може да бъде тълкувано като нейно незаконосъобразно поведение, тъй като договорите могат да бъдат изменяни единствено по взаимното съгласие на страните или на основания предвидени в закона (чл. 20а, ал. 2 ЗЗД). В тази връзка е приел, че жалбоподателят неправилно се позовава на предвидения в Наредба № 6 за присъединяването на производители и потребители на ел. енергия към преносната и разпределителните електрически мрежи обн. в ДВ бр. 74 от 24.08.2004г. (отм.) специален ред за сключването на този вид договор. В действителност чл. 7, ал. 1 от Наредбата е предвиждал, че съответния мрежови оператор определя условията за присъединяване на обекта, като това включва начина и местата на присъединяване – чл. 9, ал. 1 т. 3 от Наредбата. Тези условия обаче се определят от електроразпределителното дружество след и съобразно резултатите от извършено проучване на техническите възможности и начина на присъединяване към електрическата мрежа, която процедура предшества сключването на самия договор. След възникването на облигационното правоотношение обаче постигнатите уговорки стават задължителни за страните и те дължат спазването им – чл. 20а, ал. 1 ЗЗД като нито в Наредбата, нито в Закона за енергетиката е предвидена възможност за ответника едностранно да наложи изменение в тях, без да получи съответното съгласие на другата страна. Обстоятелството, че дружеството не е извършило такава предварителна проверка и не е съобразило собствеността на определената точка на присъединяване е по вина на неговите служители и не може отговорността за това да бъде прехвърлена на ищцата. Съдът е приел също така, че в случая не се установява и поведение на кредитора, което може да бъде подведено под хипотезата на чл. 83, ал. 2 ЗЗД. Ответното дружество има монополно положение на пазара за договорената услуга и за насрещната страна не съществува възможност да осъществи присъединяването на собствения си обект към електроразпределителната мрежа от друго лице. Освен това от разпитаните по делото свидетели на ищцовата страна се установява, че ищцата е направила всичко зависещо от нея, за да ограничи вредите от забавеното изпълнение, като е търсила алтернативни източници на електрическа енергия и е приспособила живота на домакинството си така, че то да е възможно най- малко зависимо от нея. Освен това предложената възможност за присъединяване на дома й към разпределителната мрежа от друга точка е било обвързано с изменение на възникналото договорно правоотношение и поради това неприемането му не може да се възприеме като неполагане на грижа на добър стопанин. Не е установена и забава на кредитора, тъй като ответникът-длъжник не е установил да е предложил точно изпълнение, което неоправдано да не е било прието от ищцата или тя да не е дала необходимото съдействие за изпълнението. От приетата по делото СТЕ се установява, че предложеният в договора вариант за присъединяване към електроразпределителната мрежа е по-надежден от този, посочен в неподписания анекс към него, тъй като според първия кабелът е следвало да бъде положен в земята, а според втория мрежата е въздушна и тя е подложена на атмосферни влияния – обледеняване, силни ветрове и др., а съгласно заключението на вещото лице това води до възникването на по – чести аварии, отколкото при кабели, положени в земята. Съдът е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди при условията на чл. 52 ЗЗД на сумата от 13 500 лв. и като е отчел неудобствата, съпътствали живота на ищцата за изключително дълъг период от почти 5 години и съобразявайки ежедневните проблеми и стрес, с които е трябвало да се справя, поради липсата на постоянен достъп до електрическа енергия в дома й, е уважил иска, предявен като частичен, в предявения му размер от 5 020 лв.
Във връзка със заявеното основание за допускане до касация, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не е налице критерият за селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставения правен въпрос. Така както е формулиран въпросът касае приложението на чл. 83, ал. 2 ЗЗД, по който текст е налице трайна и непротиворечива съдебна практика, в случая съобразена от въззивния съд в обжалваното решение. В тази връзка съдът е приел, че поведението на ищцата – кредитор, свързано с нежеланието й да подпише предложеният й анекс към договора, не може да бъде подведено под хипотезата на чл. 83, ал. 1 ЗЗД, тъй като по делото е установено по безспорен начин, че ответното дружество е било осъдено с влязло в сила решение да изпълни договорното си задължение, така както е уговорено, а съгласно разпоредбата на чл. 65, ал. 1 ЗЗД кредиторът не може да бъде принуден да приеме в изпълнение нещо различно от дължимото. Липсата на съгласие от страна на ищцата да измени възникналото облигационно правоотношение не може да бъде тълкувано като нейно незаконосъобразно поведение, тъй като договорите могат да бъдат изменяни единствено по взаимното съгласие на страните или на основания предвидени в закона (чл. 20а, ал. 2 ЗЗД). Освен това предложената възможност за присъединяване на дома й към разпределителната мрежа от друга точка е било обвързано с изменение на възникналото договорно правоотношение и поради това неприемането му не може да се възприеме като неполагане на грижа на добър стопанин. Липсва и забава на кредитора, тъй като ответникът-длъжник не е установил да е предложил точно изпълнение, което неоправдано да не е било прието от ищцата или тя да не е дала необходимото съдействие за изпълнението. Релевираните в изложението твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и касаят правилността на обжалваното въззивно решение при разглеждане на касационната жалба по същество, но не са основания за допускане на касационно обжалване. В изложението към касационната жалба не е обосновано наличието и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставения материалноправен въпрос, изразяващо се в необходимостта от еднообразно тълкуване на закона по повод противоречива или непоследователна практика на Върховния касационен съд във връзка с приложението на чл. 83 ЗЗД, или от преодоляване на погрешна постоянна практика по приложението на посочения законов текст, още повече, че както се посочи по-горе по приложението на този законов текст е налице трайна съдебна практика, в случая съобразена от въззивния съд в обжалваното решение.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, 3 от ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
При този изход на спора, на ответницата по жалбата следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 700 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1724 от 17.10.2014 г. по в.гр.д. № 1871/2014 г. на Пловдивския окръжен съд, ГО, VІІ състав, по касационна жалба вх. № 32814 от 25.11.2014 г. на [фирма] [населено място].
ОСЪЖДА [фирма] [населено място] да заплати на Стойка П. П. от [населено място] направените разноски по делото за касационното производство в размер на 700/седемстотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: