4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 53
С., 13.01. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети ноември, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 5540 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [община], представлявана от кмета К. М., чрез процесуалния си представител юриск. К. Б., против въззивно решение № 182 от 19.06.2014 г., постановено по в.гр.д. № 297/2014 г. на Сливенския окръжен съд, ГО, с което като е потвърдено решение № 265 от 27.03.2014 г. по гр.д. № 834/2013 г. на Сливенския районен съд, е уважен предявеният от С. Д. Н. от [населено място] срещу [община], иск с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД, за сумата от 6 200 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди и за сумата от 800 лв. – обезщетение за причинени имуществени вреди, в резултат на деликт на 29.01.2013 г., със законните последици.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че с постановеното въззивно решение, с което е уважен предявеният иск с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД, за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на непозволено увреждане, съдът се е произнесъл по правен въпрос от материално естество, значим за изхода на спора, който е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставеният правен въпрос е за приложението на чл. 52 ЗЗД относно критерия за справедливост при определяне размера на обезщетението за причинените неимуществени вреди от деликта. Във връзка с наведеното основание касаторът се позовава на съдебна практика, както следва: ППВС № 4 от 23.12.1968 г. за обобщаване практиката по определяне на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди от непозволеното увреждане, т. ІІ и определение № 1082 от 26.09.2012 г. на ВКС по гр.д. № 619/2012 г. на ІІІ г.о. по чл. 288 ГПК, което не съставлява съдебна практика по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид приетото в т. 1 на Тълкувателно решение № 2 от 18.09.2011 г. по тълк.д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответницата по касационната жалба С. Д. Н. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Е. П. от АК-С. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна, като изразява становище за липсата на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена над 5000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да уважи предявеният иск с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД, въззивният съд е приел, че на 29.01.2013 г. в [населено място] на [улица], поради попадане на заледена настилка ищцата Н. се подхлъзнала и паднала, в резултат на което получила телесни увреждания, изразяващи се в счупване на бедрената кост в областта на тазобедрената става и скъсването на ляв долен крайник, като на 30.01.2013 г. й е направена операция, при която е наместено счупеното ляво бедро и е направена вътрешна фиксация като й е поставен остеосинтезен материал, съпроводени със значителни болки и страдания. Същите съставляват за ищцата неимуществени вреди, които следва да бъдат обезщетени от общината, тъй като нейните служители не са положили дължимата грижа за обезопасяване на заледения път и подръжката му в нормално за движението състояние/почистване, опесъчаване и пр./. По отношение размера на обезщетението съдът е съобразил интензивността на болките при счупването, продължителността на възстановителния процес, както и остатъчната дисфункция на увредения крайник. Приел е, че в случая ищцата не е допринесла за настъпването на вредоносния резултат, поради което обезщетението не следва да бъде намалено при условията на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, както и че в случая са налице предпоставките за ангажиране гаранционно-обезпечителната отговорност на ответната община по чл. 49 ЗЗД, тъй като са налице вреди, виновно причинени на ищцата от лица, на които отговорният по чл. 49 ЗЗД е възложил работа, като в случая тези неимуществени вреди са причинени в резултат на бездействието за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите или други правила и естеството на работата, изразяващи се в непочистване на общинските пътища в зимна обстановка, поради което е уважил иска по справедливост в посочения размер от 6 200 лв. Уважил е и предявения иск за обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в стойността на заплатения от ищцата остеосинтезен материал в размер на 800 лв.
При тези мотиви на въззивната инстанция, поставеният правен въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД е обуславящ изхода на спора, но той не е решен от въззивния съд в противоречие с посочената от касатора задължителна съдебна практика, а в съответствие с нея. Именно в съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел, че в случая са налице предпоставките за ангажиране гаранционно-обезпечителната отговорност на ответната община по чл. 49 ЗЗД, тъй като причинените неимуществени вреди на ищцата са в резултат на бездействието на съответните длъжностни лица за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите или други правила и естеството на работата, изразяващи се в непочистване на общинските пътища в зимна обстановка, както и че в случая ищцата не е допринесла за настъпването на вредоносния резултат при условията на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и че справедливия размер на обезщетение за причинените неимуществени вреди с оглед разпоредбата на чл. 52 ЗЗД е за сумата от 6 200 лв. Приетото е в съответствие със задължителната съдебна практика – ППВС № 4 от 1968 г., според която съдилищата трябва да преценяват при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, като характер на увреждането, начин на извършване, допълнителното влошаване на здравето, причинените морални страдания и др. В. съд не е разрешил въпроса за приложението на чл. 52 ЗЗД в противоречие с това тълкуване, тъй като е отчел характера на увреждането, продължителността на възстановителния процес, остатъчната дисфункция на засегнатия крайник и т.н., поради което актът му е съобразен, а не е в противоречие със задължителната съдебна практика и няма основание за допускане на касационното обжалване и по този въпрос. На практика в изложението, както и в касационната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост във връзка с преценка на събраните по делото доказателства, които са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и които са относими към основателността на касационната жалба, но не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения правен въпрос.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, на ответницата по жалбата следва да бъдат присъдени направените разноски за касационното производство в размер на 1 360 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 182 от 19.06.2014 г., постановено по в.гр.д. № 297/2014 г. на Сливенския окръжен съд, ГО, по касационна жалба с вх. № 4695/22.07.2014 г. на [община].
ОСЪЖДА [община] да заплати на С. Д. Н. от [населено място] направените по делото разноски за касационното производство в размер на 1 360 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: