1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 758
С., 15.06 2011 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети юни, през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 1455 по описа за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпили са касационни жалби от Софийска апелативна прокуратура и от Районен съд – [населено място], против въззивно решение № 606 от 29.06.2010 г., постановено по гр.д. № 202/2010 г. на Софийски апелативен съд, ГК, VІІ състав.
Жалбоподателят Софийска апелативна прокуратура обжалва въззивното решение в частта му, с която Прокуратурата на Република България и Районен съд – [населено място] са осъдени солидарно да заплатят на В. И. К. от [населено място], [община], област Б., сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, на основание чл. 2, т. 2 З., ведно със законната лихва, считано от 10.11.2005 г. до окончателното й изплащане.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно са уважени исковете по чл. 2, т. 2 З. в посочения размер, съдът се е произнесъл по правен въпрос, решаван противоречиво от съдилищата – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК. Във връзка с наведеното основание, жалбоподателят представя съдебна практика – решение № 740 от 31.05.2004 г. по гр.д. № 72/2003 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 23 от 03.02.2009 г. по гр.д. № 816/2008 г. на ВКС, ІІ г.о. и решение от № 383 от 17.03.2008 г. по гр.д. № 72/2008 г. на ОС-Враца, влязло в сила. Поставеният правен въпрос, значим за изхода на спора, по който се е произнесъл въззивният съд, е свързан с определяне размера на обезщетението и критерия за справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, с твърдение, че по този въпрос има противоречива съдебна практика, във връзка с което представя и цитираните по-горе съдебни решения. В допълнение към касационната жалба се релевира довод за неправилност на въззивното решение и в частта му, с която Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати по сметка на съда държавна такса в размер на 120 лв.
Жалбоподателят Районен съд – [населено място] обжалва въззивното решение в частта му, с която е осъден солидарно с Прокуратурата на Република България да заплати на В. И. К. от [населено място], [община], област Б., сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, на основание чл. 2, т. 2 З., ведно със законната лихва, считано от 10.11.2005 г. до окончателното й изплащане.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че постановеното решение на въззивния съд в обжалваната част е неправилно, тъй като наложената мярка за неотклонение „задържане под стража” от съда е взета при спазване разпоредбите на НПК, поради което в случая РС-Гоце Делчев не следва да отговаря по чл. 2, т. 2 З.. Макар и изрично да не е формулиран правният въпрос от касатора, той може да бъде конкретизиран, при условията на т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а именно – ако съдът, който е наложил мярката за неотклонение „задържане под стража” и при налагането й са спазени всички изисквания на НПК и тази мярка не е отменена по реда на инстанционния контрол, този съд носи ли отговорност за вредите и от задържането, на основание чл. 2, т. 2 З., ако след това наказателното производство по отношение на лицето е прекратено, поради недоказаност на обвинението. Твърди, че този въпрос е решен в противоречие със задължителната съдебна практика – т. 7 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС . – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
К. жалби са допустими и редовни като подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с обжалваем интерес над 1000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В случая като основание за допускане на касационно обжалване са посочени хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва правният въпрос/материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, значим за изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тази практика е задължителна. В случая касаторът РС-Гоце Делчев сочи, че въззивното решение е неправилно в уважената му част по отношение на съда, като постановено в противоречие с задължителната съдебна практика – ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т. 7.
Върховният касационен съд намира, че постановеното въззивно решение в частта му, с която РС-Гоце Делчев е осъден солидарно с Прокуратурата на Република България да заплати на В. И. К. от [населено място], [община], област Б., сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, на основание чл. 2, т. 2 З., ведно със законната лихва, считано от 10.11.2005 г. до окончателното й изплащане, не е решено в противоречие със задължителната съдебна практика, а в съответствие с нея. По поставения материалноправен въпрос – ако съдът, който е наложил мярката за неотклонение „задържане под стража” и при налагането й са спазени всички изисквания на НПК и тази мярка не е отменена по реда на инстанционния контрол, този съд носи ли отговорност за вредите и от задържането, на основание чл. 2, т. 2 З., ако след това наказателното производство по отношение на лицето е прекратено, поради недоказаност на обвинението, е налице задължителна съдебна практика, постановена по реда на чл. 290 ГПК, а именно решение № 830 от 20.12.2010 г. по гр.д. № 1898/2009 г. на ВКС, ІV г.о. Съгласно него отговорът на поставения въпрос е, че в хипотезата на чл. 2, т. 2 З., съдът, който е наложил мярка за неотклонение в наказателното производство, не се освобождава от отговорност и в случаите, когато при налагането й е спазил изискванията на НПК за законосъобразно налагане на мярката за неотклонение. Тази задължителна практика сочи, че съгласно чл. 2, т. 2 З. незаконно е както обвинението, така и задържането и след като е установено, че те са рефлектирали негативно в правната сфера на ищеца – той е понесъл болки и страдания, които следва да се квалифицират като неимуществени вреди, които подлежат на обезщетяване от държавата съгласно чл. 4, вр. с чл. 2, т. 2 З. в лицето на нейните правозащитни органи, от чиито действия и актове са последвали вредите, като за задържането, съгласно чл. 4 З. и чл. 53 ЗЗД, прокуратурата и съдът носят солидарна отговорност, а съгласно разрешението на т. 13 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС следва да бъде определено обезщетението в глобален размер. По този правен въпрос постановеното в обжалваното решение е в съответствие с описаната задължителна съдебна практика, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол по жалбата на РС-гр. Г. Д..
Основанието за касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е налице, когато даден правен въпрос /процесуален или материалноправен/, от който зависи изхода на спора, се решава противоречиво от съдилищата. Основанието по този законов текст не е противоречието между съдебни актове по идентични казуси, а противоречие в практиката на съдилищата, произнесли се с необжалваеми съдебни актове по правен въпрос, от който зависи изхода на спора и който е бил предмет на разглеждане по това дело. В конкретния случай се сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на съдилищата и от касатора Прокуратура на РБ са представени посочените по-горе съдебни решения.
Както се изложи по-горе, в касационната жалба на касатора Прокуратура на РБ и изложението за допускане на касационно обжалване е формулиран правният въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иск по чл. 2, т. 2 З. Следва да се отбележи, че размера на обезщетението за вреди, определян по чл. 2, т. 2 З. се влияе от конкретната фактическа обстановка, която е различна за всеки отделен случай. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2 З. важи общото правило за разпределяне на доказателствената тежест между страните, съгласно което всяка страна носи доказателствената тежест относно фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици. Въпросът за размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди и в хипотезите на чл. 2 З. е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото в случая съдът е разгледал всички допустими и относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените болки и страдания от ищеца в резултат на издадения незаконен акт на досъдебното производство, обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие с представените от касатора ответник съдебни решения на състави на Върховния касационен съд и на инстанционен съд, тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същи. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК. В конкретния случай въззивният съд се е ръководил от задължителната съдебна практика, установена с разрешенията, дадени в т. 7, т. 11 и т. 13 от Тълкувателно решение № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС.
Що се отнася до допълнението към касационната жалба на Прокуратурата на РБ касаещо въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати държавна такса в размер на 120 лв., настоящата инстанция намира, че в тази част жалбата е недопустима на две основания, от една страна това е забраната по чл. 280, ал. 2 ГПК, а от друга първоинстанционното решение в тази част като необжалвано е влязло в сила. Освен това тази жалба не би могла да бъде разгледана и като молба по чл. 248 ГПК от компетентния съд, тъй като едномесечният срок по чл. 248, ал. 1 ГПК е изтекъл.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 и т. 2 от ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Вън от изложеното, следва да се укаже на въззивния съд, че в диспозитива на решението си е допуснал очевидна фактическа грешка относно това чие решение потвърждава, която следва да бъде отстранена по реда на чл. 247 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 606 от 29.06.2010 г., постановено по гр.д. № 202/2010 г. на Софийски апелативен съд, ГК, VІІ състав, по касационна жалба с вх. № 7085 от 26.07.2010 г. на Районен съд – [населено място] и по касационна жалба с вх. № 7423 от 04.08.2010 г. на Прокуратурата на РБ, чрез прокурор при Софийска апелативна прокуратура.
Определението в тази част е окончателно
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ допълнителната касационна жалба на Прокуратурата на РБ с вх. № 7456 от 05.08.2010 г. срещу въззивното решение в частта му, с която като е потвърдено първоинстанционното решение Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати по сметка на съда държавна такса в размер на 120 лв. и прекратява производството по делото в тази част.
Определението в тази част може да бъде обжалвано в едноседмичен срок от съобщаването му пред друг тричленен състав на ВКС, ГК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: