1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 581
С., 09.05. 2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми май, през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 16 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [община], [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Е. Д. от АК-К., против въззивно решение от 20.07.2012 г., постановено по в.гр.д. № 373/2012 г. на Кюстендилския окръжен съд, ГК, с което като е потвърдено решение от 20.03.2012 г. на Дупнишкия районен съд, постановено по гр.д. № 2517/2011 г., са уважени предявените от Р. Ж. Б. от [населено място], [община], срещу [община], искове за защита срещу незаконно уволнение, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ – за сумата от 2 377,32 лв.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно са уважени исковете за защита срещу незаконно уволнение, съдът се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на делото, а именно – задължението на съда да обсъди съвкупно събраните доказателства по делото, както изискват нормите на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение с работника на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ, когато са налице предпоставките затова, както и за правомощията на въззивния съд с оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК, за които твърди, че е са решавани противоречиво от съдилищата – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, както и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Приложена е съдебна практика, както следва: решение № 946 от 14.05.2002 г. по гр.д. № 1289/2001 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 218 от 17.03.2010 г. по гр.д. № 984/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 405 от 28.06.2010 г. по гр.д. № 773/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., последните две решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, което обосновава основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Р. Ж. Б. от [населено място], [община], не изразява становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяеми искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ и обусловен от иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ оценяем иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да уважи предявените искове за защита срещу незаконно уволнение, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ, въззивният съд е приел, че заповедта на прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ е незаконосъобразна, тъй като не е било налице основанието за уволнение по този законов текст, а именно да е налице обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор, поради появила се законна пречка, извън волята на страните по трудовия договор работникът или служителят да изпълнява трудовите си задължения, наличието на която е несъвместимо с изпълняваната работа. Тази обективна невъзможност трябва да е с траен характер като към датата на прекратяване на трудовия договор да няма изгледи същата да е временна и да отпадне. В случая съдът е приел, че такава обективна невъзможност с траен характер не е била налице, тъй като към момента на издаване на заповедта за уволнение, разрешението за достъп до класифицирана информация на ищеца не е било отнето – уволнителната заповед е издадена на 29.07.2011 г., а разрешението на ищеца за достъп до класифицирана информация, което е задължително изискване за заеманата от него длъжност „младши експерт отбранително мобилизационна подготовка и гражданска защита”, е отнето на 01.09.2011 г. от Д..
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В случая като основание за допускане на касационно обжалване са хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
Поставеният от жалбоподателя материалноправен въпрос за приложението на чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ в случая е от значение за изхода на делото, но той е решен от въззивния съд в съответствие с постановената задължителна практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, а именно – решение № 342 от 04.10.2011 г. по гр.д. № 11/2011 г. на Четвърто гражданско отделение на ВКС, в което е прието, че при уволнение на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ, работодателят трябва да докаже, че има създадена нова обстановка, при която реалното изпълнение на трудовия договор е станало невъзможно. Причините, които са породили тази невъзможност трябва да са непреодолими за и от страните. В съответствие с тази задължителна съдебна практика, въззивният съд е приел, че в конкретния случай такава обективна невъзможност с траен характер към момента на прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ не е била налице, тъй като разрешението на ищеца за достъп до класифицирана информация, което е задължително изискване за заеманата от него длъжност „младши експерт отбранително мобилизационна подготовка и гражданска защита”, е било отнето след като той е бил уволнен на това основание. Поставените в изложението процесуалноправни въпроси са формулирани твърде общо и касаят приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и чл. 269 ГПК и се свеждат до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, както и относно правомощията на въззивния съд във въззивното производство. Тези процесуалноправни въпроси са от значение за изхода на спора, но те не са решени от въззивния съд в противоречие, както със задължителната съдебна практика, така и с постановеното от отделни съдебни състави на ВКС по стария процесуален ред. По поставения правен въпрос от процесуално естество в изложението, свързан с приложението на чл. 269 ГПК, а именно следва ли въззивният съд да се произнесе по въведените с въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение и в какви рамки, въззивното решение е постановено съобразно установената задължителна съдебна практика, обективирана в решение № 764 от 19.01.2011 г. по гр.д. № 1645/2009 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение, решение № 702 от 05.01.2011 г. по гр.д. № 1036/2009 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение и решение № 57 от 12.03.2012 г. по гр.д. № 212/2011 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение, постановени по реда на чл. 290 ГПК. В тях еднозначно е прието, че съгласно сега действащия ГПК, правомощията на въззивния съд са строго лимитирани. В. съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – само в обжалваните му части. По останалите въпроси, отнасящи се до правилността на първоинстанционното решение, той е ограничен от посоченото във въззивната жалба/ чл. 269 ГПК/. Следователно при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба съдът не е задължен да извършва служебно проверка на правилността на първоинстанционното решение. В конкретния случай първоинстанционният съд е уважил предявените искове за защита срещу незаконно уволнение и въззивникът-ответник е обжалвал изцяло решението като неправилно. Именно в рамките на предявената въззивна жалба се е произнесъл въззивният съд, който в рамките на своите правомощия, е извършил самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал по делото и е направил своите фактически и правни изводи по съществото на спора, които са резултат на осъществена от него решаваща дейност в рамките на ограничения въззив с оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК. В тази връзка в конкретния случай релевираните в изложението твърдения, които касаят неправилност на въззивното решение, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Тези основания касаят правилността на обжалваното въззивно решение при разглеждане на касационната жалба по същество по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не са основания за допускане на касационно обжалване.
При тези данни, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира искането на жалбоподателя за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за неоснователно, тъй като с въззивното решение е даден отговор на поставените въпроси от значение за изхода на спора, но те не са решавани противоречиво от съдилищата.
Не са налице и предпоставките и на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – поставените въпроси да имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Това е така, тъй като под „точно прилагане на закона“ най-общо се разбира еднородно тълкуване на закона, т.е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика или към преодоляване на постоянна, но неправилна такава. В случая жалбоподателят е посочил това основание, но не се е позовал нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, в които случаи би било налице основание за издаване на тълкувателно решение. Липсва и обосновка, че разглеждането на касационната жалба е от значение за развитие на правото, тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон и в крайна сметка до усъвършенстване на правоприлагането.
Изложените доводи за неправилност на съдебното решение по чл. 281, т. 3 ГПК са касационни основания и не съставляват основания за преценка допустимостта на касационното обжалване в стадия на селектиране на касационните жалби.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 20.07.2012 г., постановено по в.гр.д. № 373/2012 г. на Кюстендилския окръжен съд, ГК, по касационна жалба с вх. № 4612/27.08.2012 г. на [община], [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: