1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№53
С., 17.01. 2012 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети януари, през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 926 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма] [населено място], представлявано от изпълнителните директори П. Б. Т. и Д. Г. А., приподписана от пълномощника им адв. К. Д. от АК – С., против въззивно решение № 142 от 06.04.2011 г., постановено по в.гр.д. № 232/2011 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с което като е отменено решение № 37 от 20.01.2011 г. на Пазарджишкия районен съд, постановено по гр.д. № 3364/2010 г., са уважени предявените от Т. Б. Г. от [населено място] срещу [фирма], искове с правно основание чл. 259, ал. 1, изр. 1 КТ, в размер общо на сумата от 19 408,63 лв., за периода м. юни 2009 г до м. май 2010 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, както и лихва за забава в размер на 1345,18 лв.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което са уважени предявените срещу него искове, съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са решавани противоречиво от съдилищата – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. И. от жалбоподателя процесуалноправен въпрос е формулиран по следния начин: „Когато въззивният съд с атакуваното решение при прилагането на чл. 259 КТ за ангажиране отговорността на работодателя за заплащане на допълнително възнаграждение не се е произнесъл по възраженията, посочени пред първоинстанционния съд и не е обсъдил събраните във връзка с това доказателства, въззивното решение противоречи ли на задължителната практика на ВКС и подлежи ли на допускане до касационно обжалване”, като същият конкретизиран от настоящата инстанция при условията на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, е процесуалноправен въпрос, свързан с приложението на чл. 12 и чл. 235 ГПК, поради липса на мотиви на съда относно доказателствата, фактите и обстоятелствата, установени по делото. Вторият процесуалноправен въпрос е относно разпределяне на доказателствената тежест по иска с правно основание чл. 259, ал. 1, изр. 1 КТ, за който се твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие със съдебната практика. Посочени са и са представени съдебни решения: решение № 238 от 06.03.2006 г. на ВКС по гр.д. № 2021/2003 г. на ІІІ г.о., решение № 175 от 05.08.2010 г. по гр.д. № 247/2010 г. на Несебърския районен съд и решение № 14 от 15.05.2008 г. по гр.д. № 223/2008 г. на Великотърновския окръжен съд, като за последните две решения липсват данни, че са влезли в законна сила.
Ответникът по касационната жалба Т. Б. Г. от [населено място], чрез пълномощника си адв. И. К. от АК-П., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, оспорва жалбата и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането й до касационно обжалване .
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – уважени оценяеми искове по чл. 259, ал. 1 КТ и обусловен от него иск по чл. 86 ЗЗД, с обжалваем интерес над 5000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че със Заповед № 208/30.11.2009 г. на работодателя на ищеца Т. Г., който по силата на безсрочно трудово правоотношение е изпълнявал длъжността „началник Е. и ТСК” в ответното предприятие, считано от 01.06.2009 г. е възложено да изпълнява длъжността „заместник изпълнителен директор” до завръщане на титуляра Д. Г. А., на основание чл. 259 КТ, като за периода от 01.06.2009 г. до 01.05.2010 г. ищецът е изпълнявал тази длъжност. Съдът е приел, че е налице хипотезата на чл. 259, ал. 1, изр. 1 КТ, съгласно която заместващия работник има право да получи по-благоприятното за него трудово възнаграждение, поради което е уважил иска за главницата в размер на 19 408,63 лв., и за мораторната лихва в размер на 13451,18 лв. В тази връзка е приел, че при липса на допълнителни уточнения и конкретизация от страна на работодателя в заповедта относно това дали Г. ще изпълнява тази длъжност наред с изпълнението на функциите си по основната работа и при липса на уговорка за допълнително възнаграждение, ако има заместване по съвместителство, то следва единствения извод, че в случая работодателят е издал заповед за вътрешно заместване, т.е., че Г. през процесния период следва да изпълнява само и единствено трудовите функции на замествания служител – на заместник изпълнителен директор до завръщане на титуляра А..
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е основополагащ за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. Представената от касатора съдебна практика на ВКС съдържа едно решение на състав на ВКС, която практика не е задължителна и обосновава евентуалното наличие на въпроси, решавани противоречиво от съдилищата – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Останалите две съдебни решения на първоинстанционен и въззивен съд, тъй като липсват данни, че са влезли в сила, както и постановеното по делото първоинстанционно решение, не съставляват съдебна практика по см. на т. 3 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, поради което настоящият състав приема, че касаторът релевира основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
За да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК следва даден правен въпрос да е решаван противоречиво от съдилищата, при отчитане на обстоятелството, че решенията са постановени по различни дела, което означава, че различни факти са правнорелевантни и различни факти са доказани. Т.е. този правен въпрос следва да е свързан с решаващите изводи на съда, обосновали изводите му за съществуването или не на спорното право и се явява съществен с оглед изхода на делото. В настоящия случай не е налице тази хипотеза. И. от жалбоподателя процесуалноправен въпрос е свързан с изводите на съда относно събраните по делото доказателства, становищата и възраженията на страните и установените факти и обстоятелства. Евентуалната неправилност на тези изводи, както и необсъждане на доказателства, възражения и установени по делото факти и обстоятелства, биха представлявали основание за касиране на въззивното решение, поради необоснованост, съгласно разпоредбата на чл. 281, т. 3 ГПК, но не представляват основание за допускане до касационно обжалване. Вторият процесуалноправен въпрос за разпределяне на доказателствената тежест по иска с правно основание чл. 259 КТ не е решен от въззивният съд в противоречие със съдебната практика, тъй като представеното решение на ВКС е по приложението на чл. 259, ал. 1, изр. 2 КТ. В случая въззивният съд правилно е приел, че след като между страните не съществува спор, че през процесния период ищецът не е съвместявал двете длъжности, то приложима е нормата на чл. 259, ал. 1, изр. 1 КТ, при която изрично уговаряне на допълнително възнаграждение не е необходимо, за разлика от предвиденото в нормата на чл. 259, ал. 1, изр. 2 КТ. За пълнота следва да се посочи, че направените възражения, че в предприятието не съществува длъжност заместник изпълнителен директор с оглед структурата на търговското дружество, биха били от значение в производство по недействителност на допълнителното трудово споразумение между страните с оглед на заповед № 208/2009 г., на основание чл. 74 КТ, но такъв иск, респ. възражение не са предявени и предвид диспозитивното начало на гражданския процес, съдът по тях не дължи произнасяне. В заключение така както са формулирани правните въпроси от процесуално естество, същите не са обусловили изхода на спора по иска с правно основание чл. 259, ал. 1, изр. 1 КТ, поради което следва да се приеме, че липсва общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно формулиран правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, обусловил изхода на делото, който да е решаван противоречиво от съдилищата, поради което не е налице основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Въз основа на изложеното следва, че не е налице предпоставката на чл.280, ал.1, т. 2 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на обжалваното въззивно решение.
При този изход на делото, на ответника по жалбата не следва да се присъдят разноски за настоящата инстанция, тъй като липсват данни такива да са направени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 142 от 06.04.2011 г., постановено по в.гр.д. № 232/2011 г. на Пазарджишкия окръжен съд, по касационна жалба с вх. № 3007 от 11.05.2011 г. на [фирма], [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: