1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 615
С., 08.05. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети април, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 1399 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Окръжна прокуратура [населено място] против въззивно решение № 6 от 07.01.2014 г., постановено по в.гр.д. № 778/2013 г. на Врачанския окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 56 от 20.03.2012 г. по гр.д. № 1026/2011 г. по описа на Мездренския районен съд, първи граждански състав, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Н. И. Б. от [населено място], на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 З., сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, претърпени от незаконно повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 195, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 4, 5 и 7, вр. с чл. 194, ал. 1 НК, за което е бил оправдан.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно е уважен искът по чл. 2, ал. 1, т. 2 З. за обезщетение за причинени неимуществени вреди в посочения размер, съдът се е произнесъл по правни въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Във връзка с наведеното основание, жалбоподателят представя съдебна практика, както следва: ППВС № 4/1968 г., решение № 377 от 22.06.2010 г. по гр.д. № 1381/2009 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 149 от 02.05.2011 г. по гр.д. № 574/2010 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 407 от 26.05.2010 г. по гр.д. № 1273/2009 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 532 от 24.06.2010 г. по гр.д. № 1650/2009 г. на ІІІ г.о. на ВКС и решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр.д. № 1413/2009 г. на ІV г.о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Поставеният материалноправен въпрос, значим за изхода на спора, по който се е произнесъл въззивният съд, е свързан с определяне размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди от незаконно обвинение и критерия за справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 З., с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС. Другият правен въпрос с процесуален характер, за който твърди, че е обусловил изхода на делото е за задължението на въззивния съд по чл. 272 ГПК да изложи собствени мотиви, с твърдението, че в случая въззивният съд не го е сторил.
Ответникът по жалбата Н. И. Б. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Р. Т. от АК-В., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че срещу ищеца е било повдигнато обвинение през 1997 г. и той е бил привлечен като обвиняем за извършено тежко престъпление по чл. 195, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 4, 5 и 7, вр. с чл. 194, ал. 1 НК, като за периода от 24.01.1997 г. до 25.02.1997 г., му е била наложена най-тежката мярка за неотклонение ”задържане под стража”, заменена с „парична гаранция”. С присъда № 11 от 02.10.2008 г. по НОХД № 1286/2007 г. на Врачанския районен съд, потвърдена с решение № 100 от 27.10.2009 г. по ВНОХД № 471/2009 г. на Врачанския окръжен съд, той е бил оправдан по предявеното му обвинение. Съдът е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 З. и като е съобразил продължителния срок на воденото наказателно производство – повече от дванадесет години, както и претърпените от ищеца болки и страдания в резултат на незаконното обвинение, приключило с влязла в сила оправдателна присъда, а и обстоятелството, че той е криминално проявен, е приел, че в случая справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди от незаконното обвинение е в размер на сумата от 10 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва правният въпрос/материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тази практика е задължителна, съгласно приетото в т. 2 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Както се изложи по-горе, в изложението за допускане на касационно обжалване на касатора е формулиран материалноправният въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 З.. Този въпрос е от значение за изхода на делото по конкретния правен спор, но в случая той не е решен от въззивния съд в противоречие с представената задължителна съдебна практика. Това е така, тъй като разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, в случая завършило с оправдателна присъда, безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото съдът е разгледал всички относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените морални вреди от пострадалия – отрицателни изживявания за ищеца във връзка с образуваното срещу него наказателно производство за тежко престъпление и наложената му за месец най-тежка мярка за процесуална принуда „задържане под стража”, продължителния период на наказателното производство – повече от дванадесет години, приключило с оправдателна присъда, в резултат на което той се затворил в себе си и ограничил социалните си контакти, претърпял срив в личния си живот – приятелката му, с която живеел на семейни начала го напуснала и направила аборт, обжалваното решение не е постановено в противоречие с представената съдебна практика, тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същ. В тази връзка въззивният съд е присъдил обезщетение в размер на 10 000 лв. само за онези морални вреди, които са в причинна връзка с незаконното обвинение за извършено тежко престъпление, приключило с влязла в сила оправдателна присъда. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, която проверка не може да се извърши в рамките на производството по селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1 ГПК. Следва да се подчертае, че в конкретния случай по поставения материалноправен въпрос от касатора въззивният съд в обжалваното решение се е ръководил от задължителната съдебна практика по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 2 З., установена с разрешенията, дадени в т. 11 и т. 13 от Тълкувателно решение № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, поради което въззивното решение не следва да се допусне до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Същото се отнася и до поставения правен въпрос от процесуално естество относно задължението на въззивния съд по чл. 272 ГПК да изложи собствени мотиви, тъй като постановеното въззивно решение по този въпрос не е в противоречие, както твърди касаторът, а в съответствие с установената по реда на чл. 290 ГПК задължителна съдебна практика, а именно – решение № 237 от 24.06.2010 г. по гр.д. № 826/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 643 от 12.10.2010 г. по гр.д. № 1246/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 346 от 25.11.2011 г. по гр.д. № 1387/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о. В тях е прието, че когато въззивният съд потвърждава първоинстанционното решение, той мотивира своето решение като с оглед разпоредбата на чл. 272 ГПК може да препрати и към мотивите на първонстанционния съд. Тази възможност може да се използва при съвпадане на фактическите и правни изводи, а не само на крайния резултат от решаващата дейност. Но и в такъв случай съдът мотивира решението си като прави свои мотивите на първоинстанционния съд, с които обосновава изводите си по съществото на спора. В конкретния случай решаващата дейност на първоинстанционния и на възззивния съд е била еднаква по обем, тъй като пред въззивния съд не са посочени нови факти и не са представени нови доказателства, като при постановяване на решението си той се е съобразил със задължителните указания на ВКС по приложение на закона в отменителното му решение. Поради съвпадане на фактическите и правни изводи, въззивният съд е възприел мотивите на първоинстанционния съд, като същевременно е отговорил на оплакванията във въззивната жалба, поради което по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата направените разноски за касационното производство в размер на 650 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 6 от 07.01.2014 г., постановено по в.гр.д. № 778/2013 г. на Врачанския окръжен съд, по касационна жалба с вх. № 672 от 29.01.2014 г. на Прокуратурата на РБ, чрез прокурор при Окръжна прокуратура [населено място].
ОСЪЖДА Прокуратурата на РБ [населено място] да заплати на Н. И. Б. от [населено място] направените разноски по делото за касационното производство в размер на 650 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: