5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 249
С., 21.06. 2016 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на осми юни две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
ч. гр. д. № 2177/2016 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, образувано по частна жалба на [фирма] [населено място] чрез пълномощник адв. В. К. против въззивно решение № 36 от 30.12.2015г. по в. гр. дело № 10376/2015г. на Софийски градски съд в частта му, имащо характер на определение, с която е допуснато изменение на съдебните разноски направени пред първата инстанция.
В изложение за допускане на касационно обжалване се поддържа, че съдът се е произнесъл в противоречие със съдебната практика, като е приел, че „в данъчната фактура липсва подпис на лицето, посочено като представител на получателя по нея”. Твърди се, че това не е част от задължителното съдържание на първичния счетоводен документ, съгласно чл. 7, ал. 1 от Закона за счетоводството. Жалбоподателят се позовава на съдебна практика – решение на Еленски районен съд и решение на Кърджалийски районен съд, без доказателства съдебните актове да са влезли в сила.
Ответницата И. С. И. чрез пълномощник адв. А. И. Софийска адвокатска колегия в писмен отговор оспорва частната жалба. Излага съображения в подкрепа правилността на решението в обжалваната му част. Представен е списък за направени съдебни разноски по чл. 80 ГПК с искане за тяхното присъждане.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението в частта за разноските, имащо характер на определение, дава разрешение по същество на друго производство намира, че частната касационна жалба е допустима на основание чл. 247, ал. 3, т. 2 ГПК, подадена е в срок и е редовна.
Поставеният в изложението правен въпрос, под формата на твърдение, не засяга решаващите правни изводи на съда за изхода на спора и не съставлява основание за допускане на касационно обжалване.
С решението в обжалваната му част, имащо характер на определение, въззивният съд по частна жалба на ищцата против определение от 11.05.2015г. по гр. дело № 26413/2014г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлена молбата на ищцата за изменение на първоинстанционното решение от 19.03.2014г. в частта му за разноските, отменил решението от 19.03.2014г. по гр. дело № 25413/2014г. на Софийски районен съд в частта му, с която ищцата И. С. И. е осъдена да заплати на ответника [фирма] разноски за първоинстанционното производство в размер на 1290,27 лв. (разлика над 1290.27лв. до присъдените с първоинстанциноното решение 1681.60лв., за която решението на първия съд е отменено). Прието е, че страната, която претендира разноски за адвокатско възнаграждение трябва да установи, че такива са уговорени и са заплатени, предпоставки, които не са били установени пред първоинстанционния съд, който не е имал основание да ги присъди в тежест на ищцата по чл. 78, ал. 3 ГПК. Прието е, че до приключване на последното съдебно заседание в първоинстанционното производство, ответникът е представил само списък на разноските по чл. 80 ГПК, към който не са били приложени доказателства за постигната уговорка за заплащане на адвокатско възнаграждение, за неговия размер, и че такъв е бил заплатен, което е било видно, както от съдържанието на списъка, така и от отразеното в съдебния протокол от 17.03.2015г. Едва с отговора на искането на ищцата по чл. 248 ГПК, ответникът е представил данъчна фактура и преводно нареждане от 03.11.2014г., че посочената сума е преведена, което с оглед на установената съдебна практика в ТР № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС е прието, при тези данни, че няма основание за ангажиране на отговорността на ищцата за разноски по реда на чл. 78, ал. 3 ГПК.
Правните изводи на съда са съобразени с ТР № 6 от 06.11.2013г. по т.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, на което съдът се е позовал. В съответствие с посочената съдебна практика в мотивите си съдът е приел, че само когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Посочено е още, че в договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащането, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин – по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова плащане, то следва да бъде установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт трябва да бъде отразен в договора за правна защита, а самият договор да е приложен по делото, в който случай, той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но е и заплатила адвокатско възнаграждение.
Според посочената съдебна практика, искането за разноски трябва да бъде заявено най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция, тъй като претенцията за разноски, макар и акцесорна, съставлява искане свързано със спорния предмет, което следва, също като него, за бъде заявено до приключване на съдебното заседание, с което приключва делото пред съответната инстанция. До този момент следва да се представят и доказателствата за направените разноски.
Решаващите съображения за изхода на спора по направените съдебни разноски в първоинстанционното производство и тяхното присъждане по реда на чл. 78, ал. 3 ГПК, са съобразени със задължителната съдебна практика на Върховния касационен съд, което изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
При преценката, дали по отношение на ищцата е следвало да се приложи разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК, съдът само в скоби е констатирал, при обсъждането на данъчната фактура, че тя не е била двустранно подписана, без от това да е правил изводи за нередовност на счетоводния документ. Адвокатското възнаграждение направено от ответника по иска не е присъдено в тежест на ищцата, съразмерно отхвърлената част на иска, не защото съдът е приел, че представената данъчна фактура е нередовна, а поради това, че не е представена своевременно от страната.
От изложеното е видно, че поставеният правен въпрос, не засяга решаващите правни изводи на съда, което изключва приложното поле за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
С уточняваща молба към частната касационна жалба, жалбоподателят е направил възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от ответницата по частната жалба в полза на адв. И. в размер на 2000 лв. за настоящето производство.
Видно от представен договор за правна защита и съдействие ответницата по частната касационна жалба И. И. е уговорила и заплатила на адвокат А. И. адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лв. за оказване на правна защита и съдействие изразяващи се в осъществяване на процесуално представителство пред ВКС – изготвяне на отговор по касационна жалба и отговор по частна касационна жалба по в. гр. дело №10376/2015г. на Софийски градски съд.
Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда възможност, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът по искане на насрещната страна да присъди по – нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.
Адвокатското възнаграждение е уговорено за изготвяне на отговор по касационна жалба и отговор по частната касационна жалба – последния предмет на разглеждане в настоящето производство по разгледан спор с предмет, присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука по чл. 200 КТ в размер на 40 000 лв. по искова молба.
Съдът като прецени фактическата и правна сложност на предмета на спора и обстоятелството, че адвокатското възнаграждение е уговорено за изготвяне на два отговор – по касационна жалба и по частна касационна жалба по спор между същите страни намира, че приложима е разпоредбата на чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, която предвижда адвокатско възнаграждение в размер на 75% от възнаграждението по чл. 7 и чл. 8, но не по-малко от 500 лв.
Уговореното възнаграждение надхвърля предвидените в цитираната Наредба размери, поради което същото следва да се намали на 1297.50 лв. (75% от възнаграждението по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата).
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 36 от 30.12.2015г. по в. гр. дело № 10376/2015г. на Софийски градски съд в частта му, имащо характер на определение, с която като е отменено определение от 11.05.2015г. по гр. дело № 25413/2014г. на Софийски районен съд, е отменено решението от 19.03.2015г. по гр. дело № 25413/2014г. на Софийски районен съд в частта му, с която И. С. И. е осъдена да заплати на [фирма] разноски за първоинстанционното производство в размер на 1290.27 лв.
ОСЪЖДА [фирма] [населено място] да заплати на И. С. И. съдебни разноски в размер на 1297.50 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ