5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 320
С., 4.03. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети февруари, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 7384 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от П. Л. Т. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Л. С. от АК-С. против въззивно решение № 1153 от 10.06.2013 г., постановено по в.гр.д. № 603/2013 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 2 състав, в частта му, с която е отменено решение от 02.11.2012 г. по гр.д. № 14677/2011 г. на Софийски градски съд, ГО, 8 състав, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на касатора обезщетение за причинените му неимуществени вреди на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 З. за разликата над сумата от 3 000 лв. до сумата от 6 000 лв. и е отхвърлен предявеният от касатора срещу Прокуратурата на Република България иск за обезщетение за неимуществени вреди с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 З. за сумата над 3 000 лв. със законните последици. Релевира касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът П. Т. твърди, че с въззивното решение в обжалваната му част, съдът се е произнесъл по правен въпрос, обусловил изхода на делото, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Поставеният правен въпрос от материално естество е относно приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 З. при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. В подкрепа на твърденията си се позовава и представя съдебна практика, както следва: влязло в сила въззивно решение № 437 от 29.09.2011 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено в.гр.д. № 699/2011 г. с оглед определение по чл. 288 ГПК № 1091 от 28.09.2012 г. по гр.д. № 299/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о., с което не е допуснато до касационен контрол. Останалите представени въззивни решения не съставляват съдебна практика по см. на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като липсват данни, че са влезли в законна сила, както и определенията на ВКС по чл. 288 ГПК не съставляват задължителна съдебна практика, с оглед приетото в т. 3 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и т. 1 на ТР № 2 от 28.09.2011 г. по т.д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по касационната жалба Прокуратура на РБ в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането й до касационен контрол.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена над 5000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че срещу ищеца е било образувано наказателно производство за извършено тежко умишлено престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 1 НК, вр. с чл. 198 НК на 02.08.2010 г., което е било прекратено на 24.02.2011 г., т.е. продължило е около шест месеца. Спрямо него е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража” за три месеца – 02.08.2010 г. до 02.11.2010 г. Съдът е приел, че в случая са налице елементите от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 З. за ангажиране отговорността на Прокуратурата на РБ, тъй като повдигнатото обвинение на ищеца за извършено тежко умишлено престъпление – противозаконно отнемане на МПС чрез използване на сила от владението на жена, е незаконно доколкото прокуратурата е прекратила производството с влязло в сила постановление, поради това, че ищецът не е извършил от обективна страна състава на това престъпление; че във връзка с това обвинение спрямо него е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража” за около три месеца, както и че от тези действия на прокуратурата са му причинени неимуществени вреди. Като е съобразил краткия срок на разследване – шест месеца, налагането на най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража” за около три месеца, както и претърпените от ищеца болки и страдания в резултат на незаконното обвинение и задържане, които се отразили крайно неблагоприятно върху личността му и неговото емоционално състояние – бил силно притеснен, подтиснат; нарушени били контактите със семейството му и най-вече с жена му, която очаквала второто им дете, доброто му име в обществото било опозорено от медийните публикации и пред съседите, които разбрали за задържането му, както и че е бил десет пъти регистриран за криминални прояви за периода 1997-2009 г. и осъждан за едно от тях, е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди в случая е в размер на сумата от 3 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ.
Върховният касационен съд намира, че въпросът за приложението на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди при хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 2 З., е решен от въззивния съд в съответствие със задължителната съдебна практика, установена с разрешенията, дадени в т. 11 и т. 13 от Тълкувателно решение № 3/2005 по т.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и тази, установена по реда на чл. 290 ГПК, напр. решение № 3 от 13.02.2012 г. на ВКС по гр.д. № 637/2011 г., ІІІ г.о., решение № 95 от 08.05.2011 г. на ВКС по гр.д. № 849/2010 г., ІІІ г.о. и др. В този аспект следва да се отбележи, че размера на обезщетението за вреди, определян по чл. 2, ал. 1, т. 2 З. се влияе от конкретната фактическа обстановка, която е различна за всеки отделен случай. Спрямо критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото в случая съдът е разгледал всички допустими и относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените болки и страдания от ищеца в резултат на незаконното обвинение, обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие с представеното от касатора-ищец съдебно решение, тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същ. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази законова норма на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след като то бъде допуснато до касационен контрол, какъвто не е настоящия случай. В допълнение към изложеното следва да се подчертае, че поради различието във фактите и обстоятелствата по всяко едно от делата, определените по тях размери на обезщетения за причинени неимуществени вреди не могат да бъдат критерий за определяне на обезщетението за причинени неимуществени вреди на пострадалия по настоящото дело, което се отнася и до твърдението на касатора, че този размер следва да отговаря на практиката на Европейския съд по правата на човека по прилагането на К., което е релевирано бланкетно, тъй като той нито се позовава, нито представя такава практика. В изложението към касационната жалба не е обосновано наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, изразяващо се в необходимостта от еднообразно тълкуване на закона по повод противоречива или непоследователна практика на Върховния касационен съд във връзка с приложението на чл. 2 З. и чл. 52 ЗЗД, или от преодоляване на погрешна постоянна практика по приложението на посочените законови текстове, по които е налице задължителна съдебна практика, поради което не е налице и това основание за допускане на касационното обжалване.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1153 от 10.06.2013 г., постановено по в.гр.д. № 603/2013 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 2 състав, по касационна жалба с вх. № 8774 от 31.07.2013 г. на П. Л. Т. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: