4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 858
С., 6.08. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми май, през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 2293 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [община], представлявана от кмета Д. М., чрез пълномощника си адв. З. Г. от АК-С., против въззивно решение № 8 от 13.01.2014 г., постановено по в.гр.д. № 288 по описа за 2014 г. на Великотърновския апелативен съд, ГК, с което е отменено решение № 150 от 16.05.2014 г. по гр.д. № 594/2013 г. на Ловешкия окръжен съд, в частта му, с която са отхвърлени предявените от [фирма] [населено място] срещу [община] искове по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и по чл. 108 ЗС, за прогласяване за нищожен на договор за дарение на недвижим имот от 16.10.2009 г., с който [фирма] е дарило на [община] недвижим имот с кадастрален № 73198.509.96, с площ от 2 137 кв.м. по кадастралната карта на [населено място], заедно с намиращите се в него сгради, поради накърняване на добрите нрави, както и да се предаде владението на този имот, и тези искове са уважени със законните последици. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на спора, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и решавани противоречиво от съдилищата – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Поставените правни въпроси от процесуално естество с твърдението, че са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, са: допустимо ли е въззивният съд да приема за установени по делото факти, за чието съществуване ищецът няма твърдения в исковата си молба и в хода на цялото първоинстанционно производство; допустимо ли е въззивният съд да прави фактически изводи относно обстоятелства, които не са посочени в исковата молба, дори когато твърди, че тези обстоятелства са му служебно известни; допустимо ли е въззивният съд едва в мотивите на решението си да обявява, че определени факти са му служебно известни, след като това не е направено до приключване на съдебното дирене и обявяване на делото за решаване и по отношение на тези факти не е спазено изискването на чл. 155 ГПК; допустимо ли е въззивният съд да се произнася по доводи и съображения, които не са посочени във въззивната жалба; допустимо ли е въззивният съд да събира доказателства чрез служебно направени от него справки, или обявявайки дадени актове/нотариален, съдебен/ за служебни известни му, когато във въззивната жалба няма направено оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, довело до неизяснена фактическа обстановка; допустимо ли е въззивният съд да се позовава на доказателства, за които твърди, че са му служебно известни от други дела, при положение, че една от страните по делото не е била страна и по тези дела. Поставен е и материалноправен въпрос, с твърдението, че е от значение за изхода на делото, а именно – представлява ли противоречащо на закона и морала увреждане на дарителя, сключеният от него договор за дарение, целящ да облагодетелства дарения като му се даде нещо безвъзмездно, за който твърди, че е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, както и че е решаван противоречиво от съдилищата. Позовава се и представя съдебна практика, както следва: ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 4/2012 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 549 от 29.10.2010 г. по гр.д. № 56/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 385 от 11.08.2010 г. по гр.д. № 59/2009 г. на ВКС, І г.о., поставени по реда на чл. 290 и сл. ГПК, решение № 133 от 06.03.2009 г. по гр.д. № 4761/2007 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановено по стария процесуален ред и определение по чл. 288 ГПК № 580 от 22.11.2013 г. по гр.д. № 6581/2013 г. на ВКС, І г.о., което не съставлява задължителна съдебна практика, съгласно даденото разрешение в ТР № 2/2010 от 28.09.2011г. по тълк.д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. Поставен е и въпросът за допустимостта на въззивното решение като постановено извън рамките на въззивната жалба, с твърдението, че въззивният съд е уважил предявените искове въз основа на фактически обстоятелства, които не са въведени с исковата молба, както и на доводи, които не се съдържат във въззивната жалба.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място], чрез пълномощника си адв. Л. Т. от АК-П., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, оспорва касационната жалба като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяеми искове по чл. 26 ЗЗД и чл. 108 ЗС, с цена над 5 000 лв. и е подадена в срока по чл. 283 ГПК, поради което същата е редовна и допустима.
За да уважи предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 108 ЗС, въззивният съд е приел, че договорът за дарение на процесния недвижим имот е нищожен, тъй като накърнява добрите нрави, като се е позовал на служебно известни факти в ТР във връзка със свикване на ОС на акционерите на ищцовото дружество, за което с определение от 18.08.2009 г. Ловешкият окръжен съд е овластил [фирма] да свика извънредно общо събрание на акционерите, както и на такива, съдържащи се по в.т.д. № 29/2011 г. по описа на В. и е приел, че въз основа на тях единственият мотив, с който е било извършено дарението на процесния недвижим имот е да се увредят интересите на [фирма] като се намали неговото имущество. Приел е също така, че са налице предпоставките на чл. 108 ЗС относно процесния имот и е уважил и ревандикационния иск.
Постановеното въззивно решение е валидно и допустимо, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, поради недопустимост на въззивното решение. Това е така, тъй като съгласно трайно установената съдебна практика предмет на делото е спорното материално субективно право – претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска. Каква е правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран; когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание, какъвто не е настоящия случай, тъй като за да постанови въззивното решение съдът се е позовал на общоизвестни и на служебно известни факти/чл. 155 ГПК/, г., а не е излязъл извън предмета на делото.
Касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, по повдигнатите процесуалноправни въпроси, описани по-горе и свързани с приложението на чл. 155, чл. 266 и чл. 269 ГПК, които се явяват обуславящи за изхода на делото и са решени от въззивния съд в противоречие с установената задължителна съдебна практика, свързана с правомощията на въззивната инстанция, посочена от касатора.
Поставеният материалноправен въпрос – представлява ли противоречащо на закона и морала увреждане на дарителя, сключеният от него договор за дарение, целящ да облагодетелства дарения като му се даде нещо безвъзмездно, не е обусловил изхода на делото, а се отнася до евентуална неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон – основание за касиране по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
На касатора следва да се укаже, че в едноседмичен срок от получаване на съобщението следва да внесе по сметка на ВКС дължимата държавна такса в размер на 771,50 лв., на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа ГПК/2008 г./, като в противен случай производството по касационната жалба ще бъде прекратено.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 8 от 13.01.2014 г., постановено по в.гр.д. № 288 по описа за 2014 г. на Великотърновския апелативен съд, ГК.
УКАЗВА на [община], [населено място], пл. „В.” № 1, представлявана от кмета Д. М., в едноседмичен срок от получаване на настоящото определение, да внесе по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер на 771,50 лв. и представи документ затова в канцеларията на съда, като в противен случай производството по делото пред ВКС ще бъде прекратено.
Делото да се докладва на председателя на Трето гражданско отделение за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: