1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 232
С., 11.02. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети януари, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 7028 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от С. Б. С. от [населено място], чрез пълномощника си адв. М. М. от АК-С., против въззивно решение № 1439 от 10.07.2013 г., постановено по в.гр.д. № 1799/2013 г. на Софийски апелативен съд, ГК, ІV с-в, с което като е потвърдено решение № 907 от 08.02.2013 г. на Софийски градски съд, І ГО, 19 с-в, постановено по гр.д. № 7926/2011 г., е признато за установено по иск на Г. Н. В. от [населено място] против С. Б. С., че сключеният на 19.11.2009 г. с нот. акт № 45, том ІV, рег. № 18352, дело № 555/2009 г. на нотариус В. Г., договор, по силата на който Г. В. продава на С. С., собствения си недвижим имот, апартамент в [населено място], със застроена площ от 99 кв.м., подробно описан, за сумата от 86 416,50 лв., е нищожен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, поради липса на съгласие. Релевира касационните основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че в обжалваното решение, въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Жалбоподателят е конкретизирал правните въпроси, за които твърди, че са обусловили изхода на делото, както следва: представлява ли изразено съгласие за продажба на имот явяването пред нотариус и подписването на нотариалния акт за покупко-продажба и валиден ли е подпис на продавача, положен лично от него пред нотариуса, но по различен от обичайния начин. Не е посочена и представена задължителна съдебна практика, на която приетото от въззивния съд в обжалваното решение по поставените въпроси да противоречи.
Ответникът по касационната жалба Г. Н. В. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Г. Ц. от АК-С. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – уважен установителен иск по чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, с цена над 5000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, с което е уважен предявеният иск за прогласяване нищожността на договор за продажба на недвижим имот, поради липса на съгласие на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, въззивният съд е приел, предвид доказателствата по делото, в т.ч. и заключението на съдебно-почерковата експертиза, изслушана пред първата инстанция, че подписът за продавач в нотариалния акт не е положен от ищеца Г. В., поради което този документ е неавтентичен, тъй като липсва правно изявена воля за продажба на процесния апартамент от страна на продавача.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с него е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В случая е посочено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но касаторът не се е позовал и не е представил задължителна съдебна практика, на която приетото във въззивното решение да противоречи. Изведените правни въпроси от жалбоподателя в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, са поставени некоректно и неточно, но всъщност те са свързани с доказателствената сила на официалния свидетелстващ документ – нотариалния акт за покупко-продажба и начина по който тя може да бъде опровергана. В този аспект постановеното въззивно решение е в съответствие с трайната съдебна практика. Съгласно нея, нотариалният акт за продажба на недвижим имот е официален свидетелстващ документ, отразяващ изявления на правни субекти пред овластено длъжностно лице. Съгласно чл. 179 ГПК официален документ, издаден от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форми и ред, е доказателство за изявленията пред него и за извършените от него и пред него действия, т.е. той се ползва с материална доказателствена сила, която важи спрямо всички и ползва всички, докато тя не бъде опровергана чрез доказване на неговата невярност. В настоящия случай ищецът е оспорил верността на процесния нотариален акт за продажба с твърдението, че не го е подписал за продавач. При оспорване на този официален свидетелстващ документ, доказателствената тежест е на оспорващия ищец, който в случая при условията на пълно и главно доказване е установил чрез кредитираното заключение на съдебно почерковата експертиза, неоспорено от страните и възприето от съда като компетентно и обективно дадено, че подписът за „продавач” положен върху процесния нотариален акт за продажба, както и подписите за „декларатор” в декларация по чл. 264, ал. 1 ДОПК и декларация по чл. 25, ал. 7 З., не са положени от лицето Г. Н. В./ищеца/. В случая е опровергана материалната доказателствената сила на нотариалния акт за покупко-продажба като официален свидетелстващ документ, поради което съдът е приел, че той е неавтентичен, поради липсата на правно изявена воля за продажба от страна на продавача, който порок води до нищожност на сключената сделка за продажба на процесния апартамент на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, поради липса на съгласие. В случая в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения, които касаят евентуална неправилност на въззивното решение, изразяващи се в необоснованост, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, което е основание за касирането му на основание чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след като същото бъде допуснато до касационен контрол, пред каквато хипотеза, с оглед изложеното по-горе, не сме изправени.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
При този изход на делото, на ответника по жалбата следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за настоящото производство в размер на 300 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1439 от 10.07.2013 г., постановено по в.гр.д. № 1799/2013 г. на Софийски апелативен съд, ГК, ІV с-в, по касационна жалба с вх. № 9857 от 11.09.2013 г. на С. Б. С. от [населено място].
ОСЪЖДА С. Б. С. от [населено място] да заплати на Г. Н. В. от [населено място] направените разноски по делото за настоящото касационно производство в размер на 300 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: