1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 182
С., 18.02. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми януари, през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 6434 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от М. Г. К. от [населено място], чрез пълномощника си адв. А. Ж. от АК-Стара З., против въззивно решение № 212 от 12.06.2014 г., постановено по в.гр.д. № 1178/2014 г. на Старозагорския окръжен съд, Първи граждански състав, с което е отменено решение № 149 от 05.02.2014 г. на Старозагорския районен съд, постановено по гр.д. № 3855/2013 г. в частта, с която М. П. И. е осъден да заплати на М. Г. К. сумата от 10 000 лв. по иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД въз основа на договор за заем от 27.08.2007 г. и този иск е отхвърлен като неоснователен. П. решение в частта му, с която са отхвърлени обективно съединените искове по чл. 240 ЗЗД за сумата от 3 000 лв. по договор за заем от 21.08.2008 г., за сумата от 1000 лв. по договор за заем от 27.08.2008 г., за сумата от 1800 лв. по договор за заем от 24.09.2008 г., за сумата от 2000 лв. по договор за заем от 29.10.2008 г., за сумата от 3000 лв. по договор за заем от 28.11.2008 г. и за сумата от 500 лв. по договор за заем от 02.12.2008 г. е потвърдено и като необжалвано в тази част на основание чл. 296, т. 2 ГПК е влязло в сила.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторката поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за сумата от 10 000 лв., съдът се е произнесъл по правни въпроси от процесуално естество, разрешаването на които е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставените правни въпроси са – върху коя страна лежи тежестта да докаже реално предаване на дадена в заем парична сума, когато договорът за заем е сключен в писмена форма, подписан от заемателя и употребен от него пред данъчен орган за доказване на произход на реално вложени и изразходвани средства в рамките на данъчна ревизия, както и следва ли да се приеме за доказан факта на реално предаване на парична сума в заем, когато изготвения за това писмен договор за заем е представен и възприет от органа по приходите по приключило и влязло в сила ревизионно производство по ДОПК като годно доказателство за реално приета от заемателя сума, посочена в договора.
Ответникът по касационната жалба М. П. И. от [населено място], чрез пълномощника си адв. П. К. от АК-Стара З., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и изразява становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията по чл.280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД, с цена над 5 000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, с което е отхвърлил предявения иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 10 000 лв., получени в заем пари по договор между страните от 27.08.2007 г., въззивният съд е приел, че в случая ищцата, чиято е доказателствената тежест, не е установила, че реално е предоставила на ответника процесната сума въз основа на сключения между страните писмен договор за заем, тъй като в т. 3 от него е посочено, че заемната сума ще бъде предадена на заемателя на 27.08.2007 г., но реалното й предаване от ищцата-заемодателка на ответника-заемател не е установено. Приел е също така, че е недопустимо доказването със свидетелски показания на договори на стойност над 5 000 лв./ чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК/, поради което не е кредитирал показанията в тази насока на св. Г./майка на ищцата/.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение в настоящия състав намира, че в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение в обжалваната му част до касационен контрол.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване изисква да се посочи правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. В разглеждания случай в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката е формулирала правни въпроси, а именно – върху коя страна е тежестта да докаже реално предаване на дадена в заем парична сума, когато договорът за заем е сключен в писмена форма, подписан от заемателя и употребен от него пред данъчен орган за доказване на произход на реално вложени и изразходвани средства в рамките на данъчна ревизия, както и следва ли да се приеме за доказан факта на реално предаване на парична сума в заем, когато изготвения за това писмен договор за заем е представен и възприет от органа по приходите по приключило и влязло в сила ревизионно производство по ДОПК като годно доказателство за реално приета от заемателя сума, посочена в договора, за които твърди, че са обусловили изхода на делото и разрешаването им е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Така както са формулирани правните въпроси, те не се явяват обуславящи за изхода на делото, тъй като се поставят за първи път пред касационната инстанция и не са били предмет на обсъждане от въззивния съд, чието решение е предмет на касационната проверка. Вън от това следва да се отбележи, че съгласно безпротиворечивата съдебна практика, договорът за заем за потребление е реален договор, който се счита сключен, когато въз основа на постигнато съгласие между страните, едната страна даде, а другата получи в заем парична сума, като в производството по иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД доказателствената тежест да установи, че е дал заемните средства е върху ищеца, претендиращ връщането им, а при оспорване на иска ответникът следва да докаже възраженията си – че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и пр. факти, съобразно въведените възражения срещу иска. Именно във връзка с тях в писмения си отговор на исковата молба ответникът е посочил ревизионно производство като причина за подписването на процесния договор за заем от 27.08.2007 г. между страните, които тогава са живели във фактическо съжителство и че този договор е фиктивен и не са предавани суми, които факти обаче не са били предмет на разглеждане във въззивното производство, поради липса на въззивна жалба в тази насока. Следователно, посочените от касаторката правни въпроси от процесуално естество не обуславят основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като в процеса на делото не са били предмет на обсъждане и в този смисъл се поставят за първи път в касационното производство.
В заключение, така както са поставени правните въпроси от касаторката, сочат на твърдения за процесуални нарушения и необоснованост на въззивното решение, които не са самостоятелни основания за допускане на касационното обжалване в предварителното производство по селекция на жалбите по реда на чл. 288 ГПК, а основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, което подлежи на проверка едва след като въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол, какъвто не е настоящият случай. В тази връзка твърдения, които се отнасят до неправилност на въззивното решение, изразяващи се в неговата необоснованост, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, са основание за касирането му по чл. 281, т. 3 ГПК, но не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
При този изход на делото, на ответника по жалбата следва да се присъдят направените разноски по делото за настоящото касационно производство в размер на 830 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 212 от 12.06.2014 г., постановено по в.гр.д. № 1178/2014 г. на Старозагорския окръжен съд, Първи граждански състав, в обжалваната му част, по касационна жалба вх. № 8938 от 22.07.2014 г. на М. Г. К. от [населено място].
ОСЪЖДА М. Г. К. от [населено място] да заплати на М. П. И. от [населено място] направените разноски за касационното производство в размер на 830/осемстотин и тридесет/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: