1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1479
С., 20.12 2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети декември, през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 831 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Т. И. Ф. от [населено място], чрез пълномощника си адв. М. П. от АК-Д. против въззивно решение № 154 от 11.05.2012 г., постановено по в.гр.д. № 166/2012 г. на Добричкия окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 37 от 09.01.2012 г. на Добричкия районен съд, постановено по гр.д. № 3246/2011 г., е признато за установено по отношение на касатора съществуването на паричното му задължение към В. И. П. от [населено място], [община], по заповед за изпълнение на парично задължение № 210/21.04.2011 г., издадена по ч.гр.д. № 1934/2011 г. на Д., за сумите от 5 099 лв., неизплатен остатък по договор за заем от 16.10.2008 г., ведно със законната лихва, начиная от 21.04.2011 г. до окончателното изплащане на главницата, 1 215 лв. неустойка в размер на 5% върху общата сума от 24 300 лв., както и сторените разноски.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно е уважен предявеният установителен иск с правно основание чл. 422, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 240 ЗЗД, съдът се е произнесъл по правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Изведените правни въпроси са – с каква доказателствена сила се ползват волеизявленията в един писмен договор и кое от съдържанието му представлява свидетелстващо изявление на страната, когато се предава парична сума, както и допустими ли са свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5 000 лв. и за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните. В подкрепа на твърденията си жалбоподателят е представил съдебно решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 123 от 02.05.2012 г. по гр.д. № 959/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 138 от 25.06.2010 г. по т.д. № 927/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 174 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 5002/2008 г. на ВКС, ІV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и решение № 680 от 03.11.2009 г. по гр.д. № 1095/2008 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 37 от 25.06.1969 г. по гр.д. № 32/1969 г. на ОСГК на ВС, и решение № 379 от 30.06.2009 г. по гр.д. № 1421/2008 г. на ВКС, ІV г.о., постановени по стария процесуален ред, обуславящи основания за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, предвид приетото в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС, по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 2 и т. 3.
Ответницата по касационната жалба В. И. П. от [населено място], [община] не изразява становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 422, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 240 ЗЗД, с цена над 5000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по делото е установено наличието на заемно правоотношение между страните, обективирано в писмен договор от 16.10.2008 г., подписан от тях, по силата на който ответникът е получил в брой от ищцата сумата от 24 300 лв. дадени в заем, от които същият е останал да дължи като остатък сумата от 5 099 лв. главница, 1 215 лв. неустойка, ведно със законните последици. Ищцата, която е сестра на ответника, е упражнила правото си на иск по чл. 422, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК за установяване съществуването на вземането си по заповед за изпълнение на парично задължение № 210/21.04.2011 г., издадена по ч.гр.д. № 1934/2011 г. на Д., за сумите от 5 099 лв., неизплатен остатък по договор за заем от 16.10.2008 г., ведно със законната лихва, начиная от 21.04.2011 г. до окончателното изплащане на главницата, 1 215 лв. неустойка в размер на 5% върху общата сума от 24 300 лв. Съдът е приел, че страните са обвързани от договор за заем на парична сума, чиято воля е обективирана в писмен договор от 16.10.2008 г., подписан от тях, част от която е останала невърната от заемополучателя в уговорените срокове, поради което искът на ищцата с правно основание чл. 422, вр. с чл. 415 ГПК се явява основателен и следва да бъде уважен относно остатъка от главницата, уговорената неустойка и законната лихва.
Представеното от жалбоподателя изложение за допускане на касационно обжалване съдържа изведени правни въпроси – с каква доказателствена сила се ползват волеизявленията в един писмен договор и кое от съдържанието му представлява свидетелстващо изявление на страната, когато се предава парична сума, както и допустими ли са свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5 000 лв. и за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните, които са от значение за изхода на спора, но които са решени от въззивния съд в съответствие с приложената съдебна практика – както задължителната, така и постановената от отделни състави на ВКС по стария процесуален ред, поради което не са налице основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. По първия правен въпрос решаващият съд е приел, че представения писмен договор за заем на парична сума, сключен между страните и подписан от тях в тази част представлява разписка, която е частен свидетелстващ документ, който се ползва с доказателствена сила само когато издателят му удостоверява неизгодни за себе си факти и тогава този документ има силата на извънсъдебно признание и важи срещу своя издател/чл. 180 ГПК/. В случаите, когато страните по договора спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелските показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните. В случая в съответствие със съдебната практика и закона, съдът е приел, че установената в чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК/аналогична на чл. 133, ал. 1, б.”в” ГПК/отм./забрана за допускане на свидетелски показания, е неприложима, тъй като страните по договора са брат и сестра, поради което установяването на твърдяното от ищцата заемно правоотношение е допустимо да стане и с гласни доказателства, съобразно изрично указаното със същата разпоредба изключение. В тази връзка и в съответствие с трайната съдебна практика за характера на заемния договор, съдът е приел, че в сключения писмен договор между страните са обективирани признанието на Т. Ф. за реално получаване на сумата от 24 300 лв. в заем от В. П., негова сестра, както и поетото от него задължение да върне получената сума в уговорения срок, като при неспазването му дължи уговорената неустойка от 5%. Установено е, че в изпълнение на поетото в договора задължение е изплатена общо сумата от 19 201 лв., като е останала дължима сумата от 5 099 лв. по главницата и поради неспазване на уговорения срок за връщане на заемната сума се дължи и уговорената неустойка в размер на 1 215 лв. В тази връзка следва да се отбележи, че така както са формулирани правните въпроси, същите касаят по същество правилността на въззивното решение, а твърдения, които се отнасят до неправилност на въззивното решение, изразяващи се в неговата необоснованост, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, са основание за касирането му по чл. 281, т. 3 ГПК, но не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 154 от 11.05.2012 г., постановено по в.гр.д. № 166/2012 г. на Добричкия окръжен съд, по касационна жалба с вх. № 3605 от 13.06.2012 г. на Т. И. Ф. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: