1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 573
С., 09.05. 2011 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на втори май, през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 1219 по описа за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Х. Д. Л. от [населено място] бани, Пловдивска област, чрез пълномощника му адв. Г. В. от АК – П., против въззивно решение № 97 от 19.04.2010 г. по в.гр.д. № 133/2010 г. на Хасковския окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 667 от 29.10.2009 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 52 от 27.01.2010 г. на Хасковския районен съд, постановени по гр.д. № 2680/2008 г., са уважени предявените от М. Ж. Р. от [населено място], срещу Х. Д. Л. искове, с правно основание чл. 45 ЗЗД, за заплащане на сумата 8000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на ПТП на 23.08.2005 г., като е отхвърлен искът за сумата над 8000 лв. до пълния предявен размер от 10000 лв. По отношение на обезщетението за имуществените вреди като необжалвано въззивното решение е влязло в сила.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което е уважен предявеният срещу него иск по чл. 45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на деликт, съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и същият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Жалбоподателят не е формулирал изрично въпроса, но изхождайки от съдържанието на касационната жалба и представената съдебна практика, същият може да бъде конкретизиран от настоящата инстанция при условията на т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г., а именно: за приложение на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди при деликт. Посочени са и са представени съдебни решения: Решение от 21.12.2005 г. по н.д. № 473/2005 г. на І НО на ВКС, решение № 1234 от 22.01.2009 г. по гр.д. № 5495/2007 г. на ІІ ГО на ВКС и решение № 1115 от 14.02.2006 г. на ІІ НО на ВКС.
Ответникът по касационната жалба М. Ж. Р. от [населено място], не представя писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК и не изразява становище по нея.
Третото лице-помагач [фирма], [населено място], не представя писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК и не изразява становище по жалбата.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – уважен оценяем иск по чл. 45 ЗЗД, с обжалваем интерес над 1000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по НАХД № 112/2007 г. на Районен съд – Асеновград, касаторът е бил признат за виновен в това, че на 23.08.2005 г. в [населено място] бани, при управление на МПС нарушил правилата за движение по пътищата и по непредпазливост причинил на М. Ж. Р. средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на четири ребра в дясно, което довело до трайно затруднение на снагата, като след произшествието направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалата – престъпление по чл. 343а, ал. 1, б.”а”, вр. с чл. 343, ал. 1, б.”б”, вр. с чл. 342, ал. 1 НК и на основание чл. 78, ал. 1 НК го освободил от наказателна отговорност и му наложил административно наказание „глоба” в размер на 600 лв. Съдът е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, като в резултат на деликта пострадалата е претърпяла неимуществени вреди, за възмездяването на които съдът е определил като справедлив размер на обезщетяването сумата от 8 000 лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора, който е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тя е задължителна. Не е посочена, съответно не е представена задължителна практика на ВКС, а именно Постановления на Пленума на ВС, Тълкувателни решения на ВКС и решения на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, поради което непозоваването на такива съдебни актове изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от който зависи изхода на спора, който е решаван противоречиво от съдилищата, което се основава на представените съдебни решения, описани по-горе на отделни състави на ВКС. Твърдението е, че размерът на присъденото обезщетение е завишен и не отговаря на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД, както и на събраните по делото доказателства.
Настоящата инстанция счита, че жалбоподателят не е доказал наличие на противоречие в практиката на съдилищата относно приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съобразно критерия за справедливост. Представените от жалбоподателя решения на ВКС, в частта им, с която се обсъжда приложното поле на чл. 52 ЗЗД, кореспондира с мотивите изложени в обжалваното решение досежно характеристиката на „справедливостта” като критерий за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, тъй като въззивният съд е разгледал конкретните факти, установени по делото и относими към приложението на чл. 52 ЗЗД. В случая е безспорно, че съдът е длъжен да съобрази всички конкретно установени обстоятелства, за да приложи точно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди от деликта. Такава преценка въззивният съд е извършил, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване. Евентуалната необоснованост на този извод е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след като въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол. В допълнение към изложеното следва да се подчертае, че поради различието във фактите и обстоятелствата по всяко едно от делата, определените по тях размери на обезщетения не могат да бъдат критерий за определяне на обезщетението за причинени неимуществени вреди по настоящото дело.
Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Жалбоподателят не е формулирал изрично въпросите от матералноправен или процесуално правен характер, по които съдът се е произнесъл, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а това основание е заявено бланкетно. От изложението на касатора може да се извлече позоваването му на такъв въпрос като приложение разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Твърдението за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК би било налице, ако произнасянето на съда по него би допринесло за развитие на правната наука, ако представлява нов принос в прилагането на закона, ако е свързано с тълкуване на закона – на неясни и непълни правни норми, с цел еднаквото им и безпротиворечиво прилагане от съдилищата. По посочената по-горе норма има трайна, постоянна и непротиворечива съдебна практика, не са налице основания за изменението на тази практика, нито се нуждае от ново тълкуване, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 2 и т. 3 от ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 97 от 19.04.2010 г., постановено по в.гр.д. № 133/2010 г. на Хасковския окръжен съд, по касационна жалба вх. № 5547/11.06.2010 г. на Х. Д. Л. от [населено място] бани, Пловдивска област.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: