5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 68
С., 14.01. 2016 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на девети декември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 5409/2015 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място], представлявано от К. Х. К. и Х. К. К. чрез пълномощници адв. Р. Д. и адв. В. В. В. адвокатска колегия против въззивно решение № 130 от 24.07.2015г. по в. гр. дело № 275/2015г. на Варненски апелативен съд, с което е отменено решение № 571 от 25.03.2015г. по гр. дело № 1392/2013г. на Варненски окръжен съд в частта, с която е уважен иск по чл. 49 ЗЗД за сумата 107 200 лв. от общо претендирани 214 400 лв. обезщетение за нанесени имуществени вреди в частичен размер от 120 000 лв. и в частта за сумата 25 009,05 лв. мораторни лихви по чл. 86 ЗЗД в размер на законната лихва върху присъдената главница за периода 01.02.2011г. – 07.05.2013г. предявяване на исковата молба и в частта, с която е отхвърлен обратен осъдителен регресен иск предявен от Министерството на правосъдието против третите лица Л. Х. М. и М. М. И. за сумата 26 000 лв. представляваща част от присъденото частично задължение в размер на 107 200 лв. и вместо това е отхвърлен иска с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД на [фирма] [населено място] срещу Министерството на правосъдието за заплащане на сумата 107 200 лв. от общо претендирани 214 400 лв. като обезщетение за нанесени имуществени вреди в частичен размер от 120 000 лв., следствие на незаконосъобразни действия и бездействия извършени от съдебни изпълнители по изпълнително дело № 2434 по описа на СИС при Варненски районен съд за 2005 год., ведно със законна лихва върху присъдената сума, считано от датата на предявяването на иска 07.05.2013г. до окончателното й изплащане и иска по чл. 86 ЗЗД за сума 25 009,05 лв. представляваща мораторна лихва в размер на законната лихва върху присъдената главница за периода 01.02.2011г. – 07.05.2013г. дата на предявяване на исковата молба, при участието на третите лица помагачи Л. Х. М. и М. М. И..
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя правните въпроси относно момента на „откриването на дееца” като начален момент на давностния срок за предявяването на иск за вреди от непозволено увреждане с оглед приетото в ТР № 5/05.04.2006г. по т. д. № 5/2005 г. на ВКС и прекъсва ли се давността с всяка подадена молба до СИС, с която се иска връщане на неправомерно иззетите вещи, както и може ли публичния по своя характер факт на регистриране на МПС (в случая автобус) в регистрите на КАТ на името на приобретателя да представлява „волево изявление потвърждаващо намерението за своене”, съгласно т. 2 на ТР № 4/17.12.2012г. на ОСГК на ВКС. Жалбоподателят поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК (без да е мотивирано приложението й), като основание за допускане на касационно обжалване.
Ответникът Министерство на правосъдието в писмен отговор оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване, поради липса на релевантни са спора правни въпроси, съгласно изискванията на ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Направено е искане за присъждане на юрисконсулско възнаграждение.
Третото лице помагач М. М. И. в писмен отговор оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че поставените правни въпроси не са обуславящи за изхода на делото и доколкото касаят предмета на делото с обжалваното решение са разрешени в съответствие със задължителната съдебна практика на ВКС.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е разгледан иск по чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Поставените в изложението правни въпроси не обуславят основание за допускане на касационно обжалване. Въпросите са разрешени в съответствие с цитираната от жалбоподателя съдебна практика на ВКС.
Въпросът относно началният момент, от който започва да тече давностния срок за предявяване на иск за присъждане на обезщетение за претърпени вреди от непозволено увреждане е включен в предмета на делото, доколкото с обжалваното решение въззивният съд е отхвърлил иска на две основания – недоказаност на всички елементи от сложния фактически състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД и основателност на възражението за погасителна давност направено от ответната страна.
За да уважи възражението за изтекла погасителна давност въззивният съд се е позовал на ТР № 5 от 05.04.2006г. по т. д. № 5/2005г. на ОСГТК на ВКС, с което се дава отговор на въпросите – от кога възниква вземането за вреди от непозволено увреждане, кога се погасява по давност, какви са основанията за спиране и прекъсване на давностния срок. В съответствие с посоченото тълкувателно решение е прието, че началната дата на погасителната давност е моментът на изискуемостта на вземането, а това е денят на извършване на непозволеното увреждане, ако деецът е известен, а ако не е известен – денят на неговото откриване. С оглед разпоредбата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД вземането от непозволено увреждане възниква от деня на откриване на дееца, от който момент то става изискуемо, като от този момент длъжникът изпада в забава съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД. Тъй като в повечето случаи деецът е известен, давността започва да тече от момента на извършване на деликта, като не е необходимо авторството и деянието да се установят по някакъв специален ред. В този ред на мисли съдът е посочил, че дори и деянието да е престъпление, давността тече от момента на извършването, а не от влизане в сила на присъдата, с която се установява престъпният му характер. При тези разсъждения съдът е приел, че началото на давностния срок за предявяване на иска за вреди, започва да тече от извършване на вредоносното деяние – съставяне на Постановлението за възлагане от държавния съдебен изпълнител на 18.01.2006г. с посоченото в него, че е влязло в сила от същата дата и давността е изтекла на 18.01.2011г.; исковата молба е предявена на 07.05.2013г., от което следва, че същата е погасена по давност с последица отхвърлянето й като неоснователна.
Даденият с обжалваното решение отговор на първия правен въпрос се припокрива с приетото в посоченото тълкувателно решение, което изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1,т. 1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване.
Деецът е бил известен с постановяване на Постановлението за възлагане на автобусите и този факт не е повлиян от съдебното обжалване на Постановлението, респ. произнасянето на съда по неговата законосъобразност.
По въпроса може ли регистрацията на МПС в регистрите на КАТ да представлява волеизявление обективиращо намерение за своене, даденият с обжалваното решение отговор кореспондира с приетото в т. 2 на ТР № 4/17.12.2012г. на ОСГК на ВКС.
Прието е, в съответствие с тълкувателното решение, че давността не се прилага служебно (чл. 84 ЗС, вр. чл. 120 ЗЗД) и правната последица – придобиване на правото на собственост или на друго вещно право не настъпва автоматично с изтичане на установения в закона срок. До момента, в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се придобие и право на собственост. В този смисъл съдът е посочил, че регистрациите в КАТ от страна на приобретателите на процесните автобуси нямат правопораждащо действие за право на собственост, което съответства на приетото с цитираното тълкувателно решение, че разпоредбите на чл. 120 ЗЗД във вр. с чл. 84 ЗС уреждат волевото изявление на субективния елемент на владението чрез процесуални средства – предявяване на иск или възражение при спор за собственост, снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка с цел легитимиране на придобито вещно право с оглед участие в граждански оборот и др.
Не съставлява основание за допускане на касационно обжалване и въпросът за прекъсване на давността за предявяването на иск за вземане основано на твърдения за причинено непозволено увреждане с подаването на молби до СИС, с които се иска връщане на неправомерно взети вещи. С обжалваното решение е прието, че подаването на молби до съдебния изпълнител, в случая за установяване местонахождението на процесните автобуси, не прекъсва давността, тъй като подаването на молби от длъжника за съдействие до съдебния изпълнител не представлява заявяване на претенция за обезщетение за вреди и не може да се приравни, на която и да е хипотеза от посочената чл. 116 ЗЗД – правна норма уреждаща прекъсването на давността. Поддържаната от жалбоподателя обратна теза не намира опора в закона, а даденото разрешение на въпроса не съставлява основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не обуславя решаващите правни изводи на съда за отхвърляне на иска.
Предвид изложеното по поставените правни въпроси не се установява приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 8 ГПК жалбоподателят ще следва да заплати съдебни разноски на ответника но касационната жалба Министерство на правосъдието в размер на 500 лв. юрисконсулско възнаграждение.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 130 от 24.07.2015г. по в. гр. дело № 275/2015г. на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] [населено място] да заплати на Министерството на правосъдието съдебни разноски за касационното производство в размер на 500 лв. юрисконсулско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ