1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 294
С., 7.03. 2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести март, през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 1298 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от М. П. П. – К. от [населено място], чрез пълномощника си адв. С. Н. от АК-С., против въззивно решение от 24.08.2012 г., постановено по в.гр.д. № 235/2012 г. на Монтанския окръжен съд, с което е отменено решението от 18.06.2012 г. на Берковския районен съд, постановено по гр.д. № 206/2012 г., с което са уважени предявените искове от касаторката срещу [община] за защита срещу незаконно уволнение с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ и тези искове са отхвърлени, като искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ е отхвърлен за сумата от 1 780,03 лв., представляваща обезщетение за принудителна безработица, за периода от 10.02.2012 г. – 31.05.2012 г., ведно със законните последици.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторката поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно са отхвърлени предявените от нея искове за защита срещу незаконно уволнение, съдът се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, решавани противоречиво от съдилищата – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, както и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Изведените въпроси са: допустимо ли е прекратяването на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ при създаване на нова длъжност и въвеждане на нови изисквания за тази длъжност, за който твърди, че е решен в противоречие със задължителната съдебна практика, както и процесуалноправния въпрос – необсъждане на събраните по делото доказателства при условията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, решен в противоречие с практиката на ВКС и решаван противоречиво от съдилищата. Представя задължителна съдебна практика по реда на чл. 290 ГПК, както следва: решение № 730 от 29.11.2010 г. по гр.д. № 28/2010 г. на ІІІ г.о. на ВКС и решение № 734 от 11.01.2011 г. по гр.д. № 449/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., както и решение № 400 от 01.05.2001 г. по гр.д. № 1415/2000 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 715 от 19.08.2005 г. по гр.д. № 250/2003 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 696 от 12.07.2001 г. по гр.д. № 1716/2000 г. на ІІІ г.о. на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./ и решение № 779 от 17.12.2009 г. по гр.д. № 1591/2009 г. на І състав на Казанлъшкия районен съд, за което липсват данни, че е влязло в законна сила.
Ответникът по касационната жалба, [община] не изразява становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяеми искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ и обусловен от първия оценяем иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да отхвърли предявените искове за защита срещу незаконно уволнение, въззивният съд е приел, че касаторката-ищца не е отговаряла на изискванията, въведени от работодателя за заемане на длъжността „главен специалист разпореждане с общинска собственост” към отдел „Управление на общинската собственост, архитектурата и градоустройството” при [община]. За тази длъжност, заемана от ищцата въз основа на допълнително споразумение № РД 19-39 от 07.02.2012 г. към трудов договор от 02.05.2007 г., на основание чл. 119, вр. с чл. 67, ал. 1, т. 1 КТ, съгласно длъжностната характеристика, връчена на ищцата на 09.02.2012 г., работодателят въвел промяна в образователното изискване за заемане на длъжността, въвеждайки минимално образование „висше” бакалавър или магистър в професионални области икономика, право, финанси, каквото ищцата не притежава/същата има висше образование по специалностите „Административен и здравен мениджмънт” и „Социални дейности”/, поради което работодателят законосъобразно е прекратил трудовото правоотношение с нея на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ.
Правният въпрос, поставен в представеното от жалбоподателката изложение за допускане на касационно обжалване от материално естество като цяло е правно релевантен, тъй като обуславя крайното решение, но не е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, а и разрешаването му не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. По него е постановена задължителна съдебна практика, част от която е представена с касационната жалба, която е съобразена при постановяване на обжалваното решение. Според нея при прекратяване на трудовия договор по инициатива на работодателя по реда на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ – поради липса на необходимо образование или професионална квалификация за изпълняваната работа, се касае за две отделни основания – първото липса на образование по вид и степен, какъвто е настоящия случай, а второто липса на необходимата професионална квалификация. За да са налице основанията за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ новите изисквания за образование и квалификация трябва да са въведени в нормативни актове, длъжностна характеристика или щатно разписание в хода на действие на трудовото правоотношение. В настоящия случай служителката, която е работила в общинска администрация Б. на длъжността „главен специалист общинска собственост по трудов договор от 02.05.2007 г., е била преназначена при условията на чл. 119 КТ на длъжността „главен специалист разпореждане с общинска собственост” към отдел „Управление на общинската собственост, архитектурата и градоустройството” при [община] с допълнително споразумение от 07.02.2012 г. и въз основа на нейна молба до работодателя от същата дата. Това е станало във връзка с извършените структурни промени в общинската администрация и новото щатно разписание от 03.01.2012 г., тя е заела тази длъжност, покривайки образователните изисквания до 09.02.2012 г. и едва след промяната с длъжностната характеристика от 09.02.2012 г., тя вече не е покривала тези изисквания, предвиждащи друг вид образование, което е обосновало приложението на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ. В конкретния случай не се касае за заемане на нова длъжност с нови изисквания, тъй като промяната в образователното изискване за заемането на длъжността „главен специалист разпореждане с общинска собственост”, извършено с утвърждаването на новата длъжностна характеристика, е стъпка на работодателя последваща назначението на служителката, поради което в случая разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ намира приложение. Изводът на въззивния съд за законност на уволнението е обусловен от това, че преди връчване на заповедта за уволнение, ищцата е била запозната с новите изисквания, съгласно утвърдената длъжностна характеристика, предвиждащи друг вид образование. А що се касае до това, трябва ли работодателят да установи наличие на обективно възникнала необходимост от предприетата промяна в изискванията за определена длъжност, то в този случай волята на работодателя е подчинена на негова суверенна преценка – съдът не е компетентен да се произнася какво образование и/или квалификация налага нуждата на работата за дадена длъжност и дали има обективна необходимост от въведената промяна, стига с нея да не се нарушават императивни правни норми, каквато е злоупотребата с право/чл. 8, ал. 1 КТ/, но дали е налице злоупотреба с право от страна на работодателя е конкретен фактически въпрос по всяко дело. В този смисъл е постановеното в решение № 417 от 19.10.2011 г. по гр.д. № 143/2011 г. на ВКС, ІV г.о., по реда на чл. 290 ГПК. Основанието за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК по поставения материалноправен въпрос относно приложението на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ е заявено бланкетно, без обосновка, поради което не следва да бъде допуснато касационното обжалване на това основание. Това е така, тъй като то би било налице, ако произнасянето на съда по поставения правен въпрос би допринесло за развитие на правната наука, ако представлява нов принос в прилагането на закона, ако е свързано с тълкуване на закона – на неясни и непълни правни норми, с цел еднаквото им и безпротиворечиво прилагане от съдилищата, както и уеднаквяване на противоречива съдебна практика, какъвто не е настоящият случай, тъй като съдът е дал отговор на поставения правен въпрос като се е ръководел от закона и установената съдебна практика, която не следва да бъде променяна, а правната норма е ясна и не се нуждае от тълкуване.
Поставените в изложението процесуалноправни въпроси са формулирани твърде общо и на практика касаят приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и се свеждат до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Тези процесуалноправни въпроси са от значение за изхода на спора, но те не са решени от въззивния съд в противоречие, както със задължителната съдебна практика, така и с постановеното от отделни съдебни състави на ВКС по стария процесуален ред. Така както е формулиран този въпрос обаче е по съществото на спора, а проверката за законосъобразност на обжалваното решение, включително и преценката на поставения от касаторката въпрос, свързан с обсъждане на събраните по делото доказателства и доводите на страните, съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, не може да се извърши в рамките по селекция на касационните жалби. Твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, а не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 24.08.2012 г., постановено по в.гр.д. № 235/2012 г. на Монтанския окръжен съд, по касационна жалба с вх. № А 1118/08.10.2012 г. на М. П. П. – К. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: