5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 533
С., 16.06. 2016 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на осми юни две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 2183/2016 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Софийска апелативна прокуратура и по касационна жалба на А. Д. К. чрез пълномощник адв. В. Х. Софийска адвокатска колегия против въззивно решение № 2498 от 17.12.2015г. по в. гр. дело № 3836/2015г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение от 01.06.2015г. по гр. дело № 13163/2011г. на Софийски градски съд в частта, с която искът по чл. 2, ал. 1, т. 2 З. (сега чл. 2, ал. 1, т. 3 З.) е уважен над сумата 15 000 лв. до присъдената сума 80 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение и вместо това въззивният съд отхвърлил иска на А. Д. К. против Прокуратурата на Република България за сумата 65 000 лв. разлика над 15 000 лв. до 80 000 лв., заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление, за което ищецът е оправдан, ведно със следващата се законна лихва от 07.04.2011г. и потвърдил решението в частта, с която искът е отхвърлен за разликата до предявения размер 1 000 000 лв.
Жалбоподателят Софийска апелативна прокуратура обжалва решението в частта, с която искът по чл. 2, ал. 1,т. 3 З. е уважен. В изложение за допускане на касационно обжалване поставя въпроса за прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне обезщетението за неимуществени вреди като поддържа, че с обжалваното решение въпросът е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика на Върховния касационен съд установена с П. № 4/23.12.1968г.; ТР № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГТК на ВКС – приложно поле за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Жалбоподателят А. Д. К. обжалва решението в частта, с която въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и отхвърлил иска за разликата от 15 000 лв. до 80 000 лв. В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя правния въпрос за критериите, при които се прилага принципа за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, както и до каква степен прокуратурата носи отговорност за причинени увреждания на лицата по време на престоя им в ареста с мярка за неотклонение „задържане под стража”. Жалбоподателят се позовава на представена съдебна практика на Върховния касационен съд по гр. дело № 6548/2007г., първо г. о. и по гр. дело № 5367/2007г., първо г. о., постановени по реда на чл. 218а и сл. ГПК (отм.). Поддържа приложно поле за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е разгледан иск по чл. 2, ал. 3, т. 1 З. намира, че касационните жалби са допустими, подадени са в срок и са редовни.
В изложението и на двете обжалващи страни се поставя въпросът за приложението на принципа за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД и критериите определящи неговото съдържание. Въпросът е включен в предмета на делото, има отношение към решаващите правни изводи на съда за изхода на делото, но с обжалваното решение не е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика на Върховния касационен съд, установена с Постановление на Пленума на ВС № 4 от 23.12.1968г. и Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005г. на ОСГК на ВКС.
Според посочената съдебна практика, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочат конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди.
На обезщетение подлежат неимуществени вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерии за справедливост. Справедливостта като критерии за определяне паричния еквивалент на моралните вреди включва конкретни факти, които за всеки отделен случай са различни. В този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие.
При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът не се е отклонил от посочената съдебна практика.
Принципът за справедливост по чл. 52 ЗЗД е приложен в съответствие с приетото в посочените решения. Съдът е съобразил всички правно – релевантни за спора факти и след обсъждане на събраните по делото доказателства е определил обезщетение само за тези морални вреди, за които е установено, че са в причинна връзка с проведеното спрямо ищеца наказателно преследване в двете му фази – досъдебно и съдебно наказателно производство.
Размерът на обезщетението определен от въззивния съд не е завишен, но не е й занижен.
Съдът е репарирал вредите причинени от конкретно повдигнатото незаконно обвинение, за което ищецът е бил оправдан, като е съобразил – продължителността на проведеното наказателно преследване продължило 15 години; обстоятелството, че по отношение на ищеца е била взета на два пъти мярка за неотклонение „задържане под стража”, с време на престой в ареста над една година; била му е наложена и забрана да напуска пределите на страната отменена месец март 2002 год.; отчетена е настъпилата промяна в здравословното състояние на ищеца получил, следствие на преживения стрес, тревожно депресивно разстройство от смесен тип, артериална хипертония, хронично сърце, захарен диабет втори тип, диабетна полиневропатия на долните крайници, язвена болест – факти преценени като правно-релевантни за определяне на размера на обезщетението за понесените от ищеца морални вреди.
Установено е също, че по време изтърпяване на мярката за неотклонение „задържане под стража”, ищецът претърпял злополука, при която получил травма на опорно – двигателния апарат (порезна рана на дясно ходило с разкъсване на сухожилие) наложило оперативно лечение с последвали усложнения, включително прекаран еризипел (червен вятър) – увреждания, за които съдът е приел, че не са следствие на незаконосъбразни действия на ответника, тъй като се касае до случайно събитие.
Случайното събитие е обстоятелство, което е непредвидимо по своя произход и непредизвикано от никого, настъпва независимо и против волята на всички, включително и на пострадалия. Събитието, което дава основание за отпадане на отговорността от непозволено увреждане, трябва да е настъпило преди увреждането и да е налице причинна връзка между него и настъпилите вреди.
Увреждането получено от ищеца по време на престоя му в ареста е следствие падане на мивка върху крака му. Когато вредоносния резултат се явява като последица на виновно поведение на дадено лице или е причинено от вещ, не е налице увреждане от случайно събитие.
Въпросът на ищеца – касатор, до каква степен прокуратурата носи отговорност за причинени увреждания на лицата по време на престоя им в ареста с мярка за неотклонение „задържане под стража”, не обосновава основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не е обуславящ за определяне размера на обезщетението.
Според задължителната съдебна практика на Върховния касационен съд установена с решение по гр. дело № 445/2014г., четвърто г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, дейността по изпълнение на мярката за неотклонение „задържане под стража” наложена по реда на НПК, по своето естество представлява административна дейност, регулирана по метода на държавна власт и подчинение, определящ я като дейност, свързана с упражнява на държавна принуда. Съгласно чл. 16, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС), ръководството на арестите е възложено на областните служби „Изпълнение на наказанията”, които по силата на чл. 12, ал. 3 ЗИНЗС са териториални служби на Главна дирекция „Изпълнение на наказанието”. Главна дирекция „Изпълнение на наказанието” от своя страна е юридическо лице към министъра на правосъдието (чл. 12, ал. 2 ЗИНЗС). Условията в ареста по време на изпълнение на мярката за неотклонение „задържане под стража” са под контрола на посочената главна дирекция и претенции за възникнали вреди при несъответствие на условията с установени в нормативните актове изисквания, следва да се репарират по административен ред. Върху прокуратурата не може да бъде възлагана отговорността за неблагоприятните последици за незаконно задържани лица, произтекли от материално – битовите условия в ареста, възложени като задължение за уреждане и пряк контрол на административен орган. Следователно приетото от въззивния съд, че ответникът не носи отговорност за вредите от престоя на ищеца в ареста при изтърпяване на мярката за неотклонение „задържане под стража”, макар и по други съображения, като краен извод е правилен. Прокуратурата отговоря за вреди от незаконни действия на правозащитните органи – в случая за вредите причинени от незаконно повдигнатото обвинение в извършване на престъпление от ищеца, за което е оправдан.
От изложеното е видно, че съдът е обвързал размера на обезщетението с претърпените от ищеца морални вреди, за които е установено, че са в причинна връзка с незаконното обвинение в извършване на престъпление, за което ищецът е оправдан. Този диференциален подход е в съответствие с приетото в т. 11 на ТР № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС. Принципът за справедливост е изведен от преценката на конкретно установените по делото факти и не е приложен абстрактно от съда. След като размерът на обезщетението е обусловен от конкретни факти и обстоятелства, които за всеки отделен случай са различни, конкретната сума не е признак, по който може да се изведе противоречие на обжалваното решение с цитираната от жалбоподателя съдебна практиката на Върховния касационен съд, която няма задължителен характер.
Предвид изложеното и по двете жалби не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2498 от 17.12.2015г. по в. гр. дело № 3836/2015г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ